нямаше да има значение.
Майката Изповедник отклони възможните последствия от избухването на Аби с въпрос.
— Зед, обследването каза ли ти нещо за произхода на дълга?
— Да, баща ми също ми е споменавал за подобно нещо. Тестът показа, че е имал предвид точно този и че тази жена е носител на другия край на връзката.
— А какъв е произходът? — попита чародейката.
— Това май ми убягва. — Той обърна ръце с дланите нагоре и стрелна чародейката с невинен бърз поглед. — Съжалявам. Напоследък взех да забравям.
Делора изсумтя.
— А се осмеляваш да обиждаш чародейките?
Магьосникът Зорандер за миг задържа погледа си върху нея, преди да се вгледа сериозно в Майката Изповедник.
— Съветът държи работата да бъде свършена, нали? — На лицето му се появи мрачна, плаха усмивка. — Значи ще стане.
Майката Изповедник изкриви глава.
— Зед… сигурен ли си в това?
— В кое? — попита Аби. — Ще изпълните ли дълга или не?
Магьосникът сви рамене.
— Ти вече го призова. — Взе една книжка от писалището и я пусна в джоба си. — Нима мога да се възпротивя?
— Добри духове — прошепна Майката Изповедник на себе си. — Зед, това, че Съветът…
— Аз съм един обикновен магьосник — прекъсна я той, — който служи на нуждите и волята на народа.
— Но да отидеш там би означавало да изложиш себе си на безсмислен риск.
— Трябва да съм близо до границата — иначе ще пострада и част от Средната земя. Заево е не по- малко подходящо от всяко друго място, за да бъде възпламенена магията.
Изпитала неимоверно облекчение, Аби не чуваше нищо повече.
— Благодаря, магьоснико Зорандер, толкова ви благодаря.
Той заобиколи масата и я стисна за раменете с изненадващо силни пръсти.
— Ние с теб сме свързани с дълг на костите. Жизнените ни пътища се пресякоха.
Усмивката му бе едновременно тъжна и топла. Могъщите му пръсти обгърнаха китката й с гривната, подаде й черепа.
— Моля те, Аби, наричай ме Зед.
Тя кимна едва сдържайки сълзите си.
— Благодаря ти, Зед.
В развиделяващия се ден навън ги посрещна чакащото множество. Магьосникът Томас, размахал книжата си в ръце, си проправи път през тълпата.
— Зорандер! Изучих елементите, които ми даде. Трябва да поговорим.
— Ами говори — отвърна, без да спира, Първият магьосник.
Тълпата се понесе след него.
— Това е лудост.
— Не съм твърдял, че не е.
Магьосникът Томас размаха още по-яростно книжата, сякаш можеха да докажат нещо.
— Не можеш да го направиш, Зорандер!
— Съветът взе решение, че работата трябва да се свърши. Войната трябва да бъде прекратена, докато сме в силна позиция и преди Панис Рал да измисли нещо, на което няма да можем да се противопоставим.
— Не, искам да кажа, че изучих подробно въпроса и разбрах, че няма да се справиш. Ние не разбираме силата, която са призовавали онези магьосници. Прегледах всичко. При опита да бъде направено подобно нещо ще бъде произведена невъобразима горещина.
Зед спря и застана лице в лице с Томас. Повдигна вежди в престорена изненада.
— Наистина ли, Томас? Сериозно? Нима ти се струва, че задействането на светлинно заклинание, което ще раздере тъканта на света на живите, би могло да доведе до нестабилност в съставките на мрежовото поле?
Зед закрачи устремено напред, Томас се спусна подире му.
— Зорандер! Няма да удържиш процеса под контрол! Дори да успееш да го задействаш, в което дълбоко се съмнявам, ще разкъсаш Милостта. Извикването става чрез топлина. Пробивът ще я подхранва. Няма да можеш да овладееш подобна огнена лавина. Никой не би могъл да го стори!
— Аз ще успея — пророни Първият магьосник.
Томас яростно размаха книжата във въздуха.
— Зорандер, твоята самонадеяност ще унищожи всички ни! Разделиш ли веднъж булото, то ще се разкъса завинаги и животът ще бъде унищожен. Настоявам да видя книгата, в която си срещнал това заклинание. Настоявам да я видя с очите си. Цялата книга, не само откъси от нея!
Първият магьосник се спря и вдигна пръст.
— Ако трябваше да видиш тази книга, Томас, ти щеше да бъдеш Първият магьосник и на теб щеше да е дадено да влизаш в анклава му. Но понеже не си ти, не мога да ти я покажа.
Пламналото лице на Томас изглеждаше аленочервено на фона на бялата му брада.
— Това е най-глупашки акт на отчаяние!
Магьосникът Зорандер помръдна с пръст. Книжата се разхвърчаха от ръката на стареца и се завихриха във въздуха, където изведнъж пламнаха и само за миг се превърнаха в пепел, разнесена от вятъра.
— Понякога актът на отчаяние е единственото, което ти остава, Томас. Аз съм Първият магьосник и ще сторя нужното. Точка по въпроса. Повече приказки да няма. — Обърна се и стисна един часови за ръката. — Обяви тревога. Съберете цялата налична кавалерия. Заминаваме за Пендисан. Веднага.
Мъжът поздрави отривисто с юмрук в сърцето и се завтече да изпълни заповедта. Друг офицер, по- възрастен и очевидно с по-висок чин, се покашля.
— Магьоснико Зорандер, мога ли да попитам какъв е планът ви?
— Анарго — отвърна Първият магьосник. — Дясната ръка на Панис Рал. Човекът, който заедно с Рал праща смъртта подире ни. Най-простичко казано, смятам да върна смъртта там, откъдето е изпратена.
— Като поведете войниците към Пендисан?
— Да. Анарго е завзел Заево. Нашият генерал Брейнард вече се движи на север към Пендисан, генерал Сандерсън се спуска на юг, за да се присъедини към него, а Мардейл отива на югозапад. Ще отидем там със стрелците и който още от другите успее да се присъедини към нас.
— Анарго не е глупак. Не знаем колцина магьосници и хора с дарбата е взел със себе си, но знаем на какво са способни. Неведнъж са покосявали нашите редици. Най-сетне ще можем да отвърнем на удара им. — Офицерът внимателно подбираше думите си. — Какво мислите ги кара да чакат? Защо просто не се върнат обратно в Д’Хара?
Зед се облегна на грапавата стена и впери поглед в зората на ширналия се в ниското град.
— Тази игра доставя удоволствие на Анарго. Влага в нея дълбок драматизъм. Иска да ни накара да си помислим, че са наранени. Пендисан е единственото място в планината, през което може да премине армия. Заево осигурява просторно бойно поле, но не толкова, че да имаме възможност за бързи маневри, нито пък да ги заобиколим. Опитва се да ни подмами.
Офицерът не изглеждаше изненадан.
— Но защо?
Зед се извърна и погледна мъжа през рамо.
— Очевидно смята, че в такава местност може да ни победи. Аз пък мисля обратното. Той знае, че не можем да си позволим да се изложим на такъв риск и да останем там, знае и плановете ни. Възнамерява да ме подмами вътре, да ме убие и да унищожи заплахата, която представлявам аз за тях.
— Значи искате да кажете, че според Анарго рискът си струва — започна да размишлява на глас офицерът.
