С опакото на другата си ръка той изтри кръвта от устните си. Едва си поемаше дъх.
— Остави я.
— Толкова… съжалявам… Зед. Опитах се да те предупредя да не използваш магия, но не го казах достатъчно силно, та да ме чуеш.
Той се усмихна, въпреки явната болка.
— Чух те.
— Но тогава защо използва дарбата си?
— Не вярвах, че е възможно да си такъв ужасен човек. Знаех, че не си способна да извършиш подобно нещо и рано или късно ще разкриеш истинската си същност. — Двамата отстъпиха встрани. — Използвахме те. Искахме да си помислят, че планът им е успял.
— Значи си знаел какво ще направя? Знаел си, че ще те заведа при тях, за да те заловят?
— Предполагах. Още от самото начало разбрах, че не ни казваш всичко. Не те бива много за шпионин и предател. Откакто сме дошли, непрекъснато оглеждаш сенките, подскачаш при всяко цвърчене на буболечка.
Майката Изповедник се втурна към тях.
— Добре ли си, Зед?
Той положи ръка на рамото й.
— Ще се оправя. — В очите му все още блестяха следите на преживения ужас. — Благодаря ти, задето не закъсня. За миг си помислих…
— Знам. — Майката Изповедник се усмихна. — Да се надяваме, че номерът ти е успял. Имаш време до заранта. Тя каза, че са се разбрали да те измъчва цяла нощ и да те заведе в лагера им на сутринта. Съгледвачите информираха Анарго за пристигането на частите ни.
В близките храсти Морещицата крещеше така, сякаш я деряха жива.
През раменете на Аби пробягаха тръпки.
— Ще я чуят и ще разберат какво се е случило.
— Дори да чуят нещо от такова разстояние, ще си помислят, че тя измъчва Зед. — Майката Изповедник взе ножа от ръката на Аби. — Радвам се, че оправда доверието ми и че в края на краищата избра да не минаваш на тяхна страна.
Аби избърса длани в полите си, засрамена от постъпката си, от намеренията си. Започваше да трепери.
— Ще я убиеш ли?
В погледа на Майката Изповедник, макар да изглеждаше уморена до смърт, след като бе използвала силата си срещу Морещицата, все още се четеше непоколебима решителност.
— Морещиците са различни от другите хора. Една Морещица не може да се възстанови, след като я е докоснал Изповедник. Ще се мята в адски мъки, докато издъхне. Няма да доживее до сутринта. — Хвърли поглед към посоката, откъдето идваха крясъците. — Тя ни каза всичко необходимо. Зед ще си възвърне силата. Би било най-милостиво да я убием.
— Имам достатъчно време, за да изпълня плана си. — Зед извърна лицето на Аби към своето. — И да освободя Джана. Ти имаш време до сутринта.
— Какво искаш да кажеш?
— Ще ти обясня, но трябва да побързаме. А сега се съблечи.
Времето на Аби изтичаше.
Обикаляше Д’Харанския лагер с наперена походка, опитвайки се да потисне ужаса и отчаянието си. Цяла нощ бе правила това, което й бе заръчал магьосникът: беше се държала надменно. Демонстрираше презрение към всеки, дръзнал да се изпречи на пътя й. Изръмжаваше на всеки, който се приближеше към нея с намерение да я заговори.
Макар че желаещите да заговорят жена, облечена в червената кожена униформа на Морещица, не бяха толкова много, Зед я предупреди да не изпуска от ръката си оръжието на Морещицата, наподобяващо червена кожена пръчка. Аби нямаше представа как действа. Магьосникът й обясни, че няма да може да го използва, защото се използва специална магия, но въздействието върху хората, които го виждаха в ръката й, беше красноречиво: те потъваха обратно в сенките, далеч от светлината на огньовете, далеч от Аби.
Впрочем тези, които бяха будни. Доста от войниците спяха, но имаше достатъчно зорко бдящи часови. Зед отряза дългата плитка на Морещицата и я прикрепи към косата на Аби. В тъмното разликата на цветовете не се забелязваше. Когато часовите поглеждаха Аби, виждаха в нея Морещица и бързо насочваха вниманието си в друга посока.
По реакцията на околните Аби разбираше, че появата й всява ужас. Хората нямаше как да разберат, че сърцето й е на път да се пръсне от страх. Добре че беше нощ и Д’Харанците нямаше как да видят треперещите й колене. Натъкна се само на две Морещици, при това заспали. Както я беше посъветвал Зед, ги заобиколи отдалеч. Нямаше да е лесно да заблуди истинска Морещица.
Имаше време до изгрев слънце, но то вече изтичаше. Зед я предупреди, че ако не се върне навреме, ще умре.
За щастие Аби познаваше добре местността, иначе отдавна да се е загубила в хаоса от палатки, огньове, каруци, коне и мулета. Навсякъде стърчаха пирамиди от копия и пики, забити в земята и опрени острие о острие. Работата на налбантите, ковачите и другите майстори не секваше дори и през нощта.
Във въздуха се стелеше гъст пушек, отекваха приглушени звуци от удар на метал в метал и стъргане на дърво за различни цели — от направа на копия до поправка на каруци. Аби не разбираше как е възможно човек да спи в тази олелия, но хората явно не ги притесняваше.
Съвсем скоро огромният лагер щеше да се събуди за новия ден — денят на битката, денят, в който войниците щяха да имат възможност да направят онова, което умеят да правят най-добре. Трябваше да се наспят добре, за да имат сили да убиват противниците си от войската на Средната земя. Говореше се, че Д’Харанските бойци били истински майстори в занаята си.
Въпреки че обикаля цяла нощ, Аби не сполучи да намери баща си, мъжа си и дъщеря си. Нямаше намерение да се отказва. Вече бе взела решението: не ги ли намери, ще умре тук с тях.
Повечето от пленниците, които видя, бяха завързани един за друг и приковани към дърветата или към земята, за да не избягат. Голяма част от тях бяха в окови. Мерна и някои познати лица. Пленниците бяха разделени на групи и строго охранявани.
Аби не видя нито един заспал на поста си часови. Погледнеха ли я, тя се държеше така, все едно търси някой, чийто живот ще стане доста тежък, щом го намери. Зед й бе казал, че безопасността на нея и семейството й зависи от това колко убедителен образ ще изгради. При мисълта, че тези хора причиняват болка на дъщеря й, не й беше никак трудно да се вживее в ролята си.
Но времето й изтичаше. Не можеше да ги намери и знаеше, че Зед няма да чака. Залогът бе твърде голям. Сега вече го разбираше. Започваше да оценява усилията на Първия магьосник и Майката Изповедник да спрат войната. Разбираше, че това са хора, на които е възложена тежката задача да претеглят живота на малцина, срещу този на хиляди.
Надникна в поредната палатка, за да види вътре заспали войници. Наведе се и се вгледа в лицата на група пленници, привързани за една каруца. Посрещнаха я празни погледи. Приклекна и огледа лицата на група деца, които явно сънуваха кошмари. Не можеше да намери Джана. Огромният лагер се бе ширнал надалеко през хълмовете. Можеше да е навсякъде.
Вървейки покрай разкривена редица палатки, си ожули китката. Трябваше да мине още известно време, за да осъзнае, че усеща топлината на гривната си. Продължи напред, гривната продължаваше да се нагрява. След известно време взе да изстива. Аби смръщи чело, сърцето й заби по-силно. Запита се какво ли означава това. Не смееше да повярва, че това може да е помощта, на която тъй силно се бе надявала, но от друга страна, не й се щеше да изостави тази надежда, така че се върна там, където топлината бе намаляла. Свърна към една алея между палатките и гривната отново се загря. Поспря за миг и се вгледа в тъмнината. Небето едва-що бе започнало да порозовява. Продължи напред, докато гривната пак поизстина; върна се малко и продължи в друга посока. Топлината също се върна.
Когато й подари гривната, майка й заръча да не я сваля от ръката си, защото един ден ще й бъде от
