Тя отново не се поколеба:
— Не.
Той кимна, очаквайки отговора й.
— Кажи на майка си, че използвах цялото си красноречие и че ти си наследила целия й ирландски инат.
— Ирландски инат? Мислех, че съм наследила трудния характер на Уъртови.
Джей Мак, поставен на мястото му, се ухили глупаво:
— Добре, наричай го както искаш. Факт е, че и ти го признаваш.
— Кафето е горещо — каза усмихната Рени. — Искаш ли?
— Ще ида да си сипя.
Докато го нямаше, Рени запали огъня. Прекараха заедно няколко минути в мълчание, седнали на дивана, преди Скай да нахълта и да съобщи, че вече са готови да тръгнат. И все така изхвърча навън с пламтяща като фар червена коса, за да наглежда натоварването на колата.
Джей Мак стана.
— Предполагам, че трябва да помогна на Джарет за куфарите. Този човек свърши достатъчно работа за един ден.
— Без съмнение.
Като изучаваше дъщеря си, Джей Мак прекара пръсти през гъстата си тъмно руса коса.
— Не го обвинявай твърде много, Рени. Аз му предложих нещо като царски подарък, за да го направи. — „Още дължа парите на маршала“ — напомни си той.
— Не мога да уважавам един човек, ако го интересуват само парите — каза тя. — Той не трябваше да прави това.
Джей Мак се поколеба. Устните му станаха сериозни на широкото му лице.
— Надявам се, че чу какво каза току-що. — След това, като имитираше забързания ирландски акцент на Мойра, повтори: — Разбира се, че се надявам да си го чула.
Рени позволи на Джарет да я издърпа вътре в къщата, след като екипажът със семейството й зави на ъгъла по Бродуей.
— Всичко ли ще е наред с тях? — попита тя.
Джарет лениво потупваше джоба на панталоните си. Чувстваше очертанието на чека за десет хиляди долара от Джей Мак, но и малко съжаляваше.
— Ще бъде наред. Баща ви, изглежда, има доверие в човека, когото е наел. Това ме удовлетворява.
— А Мери Франсис?
— Хюстън не е глупав. Дори да знае за съществуването на Мери Франсис, сериозно се съмнявам, че ще предприеме нещо в манастира. Трябва да е в голяма безизходица и да е много разстроен, за да се реши на това.
— Майкъл?
— Искате да се успокоите, или да чуете истината?
Тя го гледаше, без да мигне.
— Истината.
— Итън Стоун няма да пожали живота си, за да спаси сестра ви.
Рени кимна. Разбра, че това би трябвало да я удовлетвори. Джарет не можеше да каже нищо със сигурност.
— Отивам да си легна — каза тя. — Ще угасите ли лампите, или да се погрижа сама?
— Ще ги угася.
Той й направи място да мине. Като я гледаше да се изкачил по стълбите с клюмнала от умора глава, Джарет осъзна, че и този път тя не попита нищо за себе си.
Джарет се завъртя в съня си. Леглото изскърца. Вече лежеше неподвижно, буден, ослушваше се. Шума от собственото си движение ли бе чул или нещо друго? Звукът се появи отново: слабо шумолене, сякаш някой тътреше обувки по килима. Рени очевидно не знаеше, че ако повдига ходилата си, ще се придвижва много по-тихо, отколкото ако се плъзга крадешком по пътеката на коридора.
Джарет седна и нахлузи джинсите си. Леглото проскърца отново, когато се изправяше, но това бе последният шум, който вдигна. Бос, с леки стъпки, стигна до вратата. Джарет допусна, просто за забавление, слабата вероятност, че някой неканен гост се движи по коридора. Той открехна лекичко вратата. Точно навреме, за да види как Рени завива зад ъгъла към задното стълбище. Джарет се забави, колкото да се ориентира, и тръгна по главното стълбище към приземния етаж, претича през хола и вече очакваше Рени, когато тя достигна входа за прислугата до кухнята.
Скръстил ръце на голите си гърди, облегнат небрежно на вратата и недоловимо усмихнат, Рени си помисли, че изглежда твърде дързък.
Една капка горещ восък опари пръстите й, когато ръката й трепна от гняв. Джарет се пресегна и взе свещта. Фактът, че той можеше да държи свещта права, просто подхрани яростта на Рени. А гневът я направи безмълвна.
Джарет огледа облеклото й. Беше с морскосиня рокля, удобни обувки, а на китката й висеше малка мънистена чантичка. Едва ли се бе облякла така, за да стопли мляко в кухнята.
Въпреки че не би могла да измисли извинение, Джарет чакаше да чуе какво ще каже. Беше подготвен да чуе поредната филипѝка, но когато тя не каза нищо, разбра колко дълбоко засегната и обидена е тя. Недоловимата му усмивка се стопи, той се изправи и със свободната си ръка посочи към кухнята.
— Хайде да изчистим восъка от пръстите ти.
Рени го последва до умивалника и се изненада от себе си, когато му позволи да се погрижи за ръката й. След като пусна студената вода върху пръстите й, изгореното място започна да я сърби. Тя измъкна ръката си от неговата.
— Не е честно — тихо каза тя. — Няма да бъда затворник в собствения си дом.
Без да дочака отговор, Рени се обърна и се заизкачва по стъпалата към стаята си.
Джарет я последва. Когато Рени отвори вратата на спалнята си, препречи входа й с ръка.
— Майка ви ми предложи да ви заключвам, ако се наложи.
Рени примигна. Лицето й силно се изчерви.
— Майка ми се е будалкала. Тя много добре знае, че вече няма ключове за тези врати.
— Опасявах се, че ще измислите нещо такова. — Той въздъхна и без да му харесва особено, продължи: — Позволете на огледам стаята ви.
— О, разбира се! — тя направи реверанс и го покани с преувеличена елегантност. — Моля, чувствайте се като у дома си. Идете където пожелаете.
Джарет предпочете да не се заяжда. Със свещта запали лампата на нощното шкафче. Когато стана достатъчно светло, бавно се огледа. Интересуваха го не мебелировката, нито личните й вещи във високия скрин или на тоалетката, не го интересуваше дори приготвената, а след това забравена в бързината малка чанта. Джарет търсеше други неща и начини, които Рени би могла да използва, за да избяга.
— Къде води тази врата? — попита той, като посочи вратата, разположена вляво от камината.
— Ще повярвате ли, ако ви кажа? — каза тя.
— Няма значение. Сам ще проверя. — Той отвори вратата и се огледа. Както и очакваше, това беше будоар. За нещастие бе свързан с банята и с друга спалня след това. — Това е неприятно — промърмори на себе си.
— Не говорете под носа си — каза му тя.
Той я погледна остро в отговор. На нея не й мигна окото и също го загледа продължително. Джарет обърна очи и заклати глава.
— А тези врати? — попита, като дръпна бронзовите дръжки на френските врати на външната стена. Двойните врати се разклатиха, но не поддадоха.
