Рени седна на леглото си.
— Какво им е?
— Не се отварят.
— Защото имат ключалки горе и долу. Може би трябва първо да помислите, преди да използвате груба сила.
— А вие може би ще решите да смените тона си.
— Или какво? — попита предизвикателно Рени.
Джарет се престори, че не е чул. Отключи вратите, отвори ги и излезе на балкона. Едва ли се възхищаваше на глупостта си, когато вратите се затръшнаха зад него и ключалките щракнаха по местата си. Джарет почука на черчевето с опакото на ръката си.
— Рени! Отвори!
Не получи отговор.
— Рени! Говоря сериозно! Отвори тези врати. — Почака малко, като надничаше през стъклата в спалнята. Не можа да я види никъде.
Джарет се опита да насили вратата с рамо. Но резетата държаха. Помисли да счупи единичните стъкла и да стигне до ключалките и до дръжката, но това щеше да отнеме много време.
Джарет се надвеси над парапета на балкона. Той се страхуваше от него, когато обмисляше вероятните пътища за бягство на Рени от къщата. Но сега тази гледка бе добре дошла.
Под балкона нямаше нищо, просто празно пространство от двадесет стъпки до земята. Все пак, няколко стъпки по-надолу и встрани, се намираше козирката на задния вход. Веднъж да стигне там, трябваше само да се спусне по подпорните колони.
Джарет скочи леко, като се приземи с голяма ловкост и грациозност. Босите му крака го задържаха по- добре върху дъсчения покрив, отколкото ако бе обут с ботушите. За опора върху козирката му послужи водосточната тръба; прехвърли тежестта си през ръба и обгърна с крака колоната. За няколко секунди краката му докоснаха влажната трева.
Не знаеше откъде ще излезе Рени — отпред, отзад или отстрани от къщата. Бързо взе решение, като се надяваше да е правилно. Лесно беше да се досетиш накъде ще се запъти Рени, но да знаеш, че отива при Холис Банкс и да знаеш къде живее Холис Банкс, бяха две съвършено различни неща.
Джарет спринтира, за да заобиколи къщата, подхлъзна се на влажната морава, когато завиваше зад ъгъла, и продължи да тича, докато стигна срещуположната на стаята на Рени страна. Уличните лампи хвърляха достатъчно светлина в страничния двор, така че Джарет почти веднага откри следите й. Последва стъпките й по измачканата трева право до страничната порта. Вратата още лекичко се поклащаше на пантите си и той разбра, че не е изостанал много. Откри следите й отново от другата страна на каменната пътека на съседите, където Рени бе нагазила в тяхната морава. Джарет я следваше по петите през каменни зидове, градини и плетове, дори и през малкото мостче, построено, за да подчертае езерцето на съседите.
В алеите зад резиденциите от червени тухли се разбягаха котки, докато гонитбата се ускоряваше. В конюшните отзад конете пръхтяха и нервно потропваха в преградите си. Едно бездомно куче предупреди завързаните си другари и в резултат на тази какофония сънени слуги се запрепъваха навън да сгълчат и да пропъдят бездомното. Комшулукът се пробуждаше, а зората още беше далече.
Рени повдигна полите на роклята си и се прехвърли през оградата между Маршалови и Стюартови. Роклята й се закачи на декоративните, но опасни железни шипове. Тя дръпна силно, разпаряйки плата, но това не бе достатъчно, за да се освободи. Точно тогава Джарет я откри.
Той се облегна на оградата, поемайки си дъх, благодарен на възможността да го стори. Когато Рени дръпна отново роклята си, той просто се пресегна през оградата, хвана тъканта и я задържа. От тичането гласът му бе пресипнал:
— Не си играйте повече с търпението ми — каза той.
И Рени си пое дълбоко въздух.
— Заплашвате ли ме?
— Да. — Джарет остана доволен, че това я накара да млъкне. Той се покатери по оградата и тупна леко до нея. — Ще ви откача оттук и веднага се връщаме в къщата. Не се и опитвайте да избягате по пътя, защото ако трябва, ще ви нося. Ако толкова горите от желание да видите този приятел Банкс, ще уредя това утре. Въпреки че не вярвам да е убягнало от вниманието ви, че той не си е изпотрошил краката от бързане да ви види.
— Не говорете за него! Нямате право!
Джарет сви рамене. Освободи роклята й с очакване на благодарност, но не получи нищо.
— Да вървим. Аз съм уморен, ако вие не сте.
Гласът, който дойде от тъмнината, бе дълбок, ясен и настойчив:
— Какво, по дяволите, става тук?
Джарет застана пред Рени, за да я предпази. Ръката му привично се плъзна към кобура, само за да разбере, че не го носи. Но поне установи, че мъжът не бе Натаниел Хюстън.
— Майкъл? Ти ли си? — Човекът, който говореше, излезе от дълбоката сянка на задната порта. Той наведе 45-милиметровия колт, който носеше, когато наближи двойката.
Рени пристъпи пред Джарет.
— Аз съм Мери Рене, господин Маршал. Сестрата на Майкъл.
Лоуган Маршал затъкна пистолета в колана на панталоните си. Краищата на пижамата му също бяха натъпкани там.
— Рени? Господи, малко оставаше, нали? Ти и сестра ти все още сте съвсем еднакви. — Очите му погледнаха плоския й корем. — Е, може би не чак толкова в момента. — Той отново улови смутения й поглед. — Ще ми разкажеш ли нещо, или да се престоря, че сънувам странен сън?
Рени се взря изкосо в Джарет, който дори не благоволи да се смути. Стоеше в двора на Лоуган Маршал само по избелели джинси, предизвикателно, като че ли бе съвсем нормално да се намира там. Дълбоките зелени очи на Рени умоляваха:
— Мисля, че ще направим най-добре, ако допуснем, че сънуваме.
Джарет се ухили самодоволно.
Лоуган видя насмешливата му усмивка, след това отново погледна Рени.
— Добре ли си?
Тя кимна.
— Да. Добре съм. Може би действах прекалено необмислено тази вечер.
Лоуган прекара пръсти през медната си коса. Знаеше, че Рени отправи това обяснение не към него, а като извинение към мъжа до себе си. Не мислеше, че непознатият й повярва.
— Всичко наред ли е у вас?
— Да. Всъщност вече се връщаме.
Лоуган погледна оградата зад нея. Парченце бяла тъкан от фустата й се вееше на един от шиповете като малко бяло знаме.
— Рени, сигурна ли си, че не трябва да извикам полиция? Знам за бягството на Нат Хюстън. Преди няколко дни в „Кроникъл“ получихме телеграма от Итън Стоун. Той не искаше да я публикуваме, преди Джей Мак да е говорил със сестра ти. Вече сте свършили това, нали?
Едва сега Джарет свърза Лоуган Маршал с личността на издателя и съсобственика на един от най- големите вестници в Ню Йорк, който бе и работодател на Майкъл Денъхи. Джарет мислеше, че двигателят на „Кроникъл“ трябва да е по-възрастен, а не негов и на Итън връстник; и определено не толкова силен физически. Маршал бе достатъчно висок, за да гледа Джарет право в очите, и притежаваше едновременно сила и голяма подвижност, за да се оправи с него в защита на Рени.
От своя страна, и Джарет усещаше изпитателния поглед на Лоуган. Издателят преценяваше човека, който бе прескачал огради, преследвайки Рени Денъхи. Джарет започна да изпитва леко неудобство под погледа на Лоуган. „Рени няма ли поне един обикновен съсед? Всички ли носят фамилии като Маршал и Астор?“
Рени си даваше сметка, че в три часа сутринта дължи малко по-подробно обяснение на Лоуган Маршал, отколкото неговото възпитание му позволяваше да разпитва.
