езда.
— Трябва да го оповестим — заяви най-сетне той. — Твърде много хора вече знаят какво се е случило.
Когато работниците разбрали на какво са попаднали, били толкова уплашени, че не посмели да докоснат вързопа, който запушвал отточната тръба. Оставили го върху отвора и хукнали надолу по хълма, за да съобщят на пазача какво са открили. Пазачът на свой ред съобщил на имама, който тъкмо се канел да се качи на минарето, за да призове хората за утринна молитва. Бързо, тъй като не бил сигурен как да постъпи, имамът изпратил пазача да потърси сутрешната стража. Старецът чул как молитвата се разлива из целия град, докато бързал с всички сили по улиците.
Един е Аллах и Мохамед е неговият пророк.
Вече бе светло, когато група мъже се скупчиха около отточния канал. На един му прилоша. Останалите, по-закоравели, по-смели или може би просто по-отчаяни от останалите, тъй като само нощната стража получаваше платата си в златни монети, бяха успели да извлекат гротескно разкривения труп от канала, за да го проснат на калдъръма, после го увиха и натовариха в каруца, която заслиза с поклащане и скърцане надолу по хълма към „Нусретие“, Джамията на победата.
Работникът, който бе открил тялото, вече се бе прибрал, за да се наспи и забрави ужаса или поне да го отмие в задушливата топлина на банята. Колегата му, по-обръгнал на подобни гледки, бе останал, за да се наслади на вниманието на събралата се тълпа. Разказът му, доста поразквасен от зяпналите слушатели, се предаваше с нови уточнения на новодошлите, така че няколко часа по-късно из града се бяха разнесли различни, дори противоречиви версии за събитието. По обяд тези версии вече бяха напълно неузнаваеми; две от тях можеха да бъдат разказани като съвсем отделни случки и някои хора останаха с впечатлението, че въпросният ден е наситен с необичайни събития, едно от които било изваждането на египетски сфинкс на брега, докато в махала Топхане някой се натъкнал на група канибали тъкмо когато се били нахвърлили на кървавата си плячка.
Сераскерът беше дочул слуховете доста по-рано. Бе разбрал, че някакъв мъж, по всяка вероятност един от липсващите войници, е бил открит при странни обстоятелства близо до Джамията на победата. Веднага се бе разпоредил някой да отиде до храма, за да научи повече, и му донесоха, че тялото е било положено в постройката, обикновено използвана от работниците. Незабавно изпрати бележка на Яшим, който по същото време похапваше бюрек в кафенето на „Кара Давут“. Щеше да чака евнуха в джамията. Яхна коня си и се отправи към мястото.
Потресен и отвратен от състоянието, в което бе голият труп, той се върна в жилището си и завари Яшим — който нямаше никаква представа какво става — да разглежда кориците на военните наръчници и правилници, отрупали полиците срещу дивана. Сераскерът много се ядоса.
16.
Чорбаджията на гилдията на чорбарите също бе много ядосан на Яшим. Имаше нещо зловещо във факта, че някакъв непознат знаеше повече от него за липсващия казан.
— Това да не би да е шега? — попита той побеснял, докато погледът му се стрелкаше из помещението в напразен опит да открие липсващия казан. Все пак няма начин да се скрие котел с размерите на вол зад няколко свитъка и тежести за везни. На Яшим му дожаля за майстора. Бе сигурен, че подобно нещо не се бе случвало никога през вековната история на гилдията. Ето че бе извършена кражба по времето, когато той носеше пълна отговорност.
— Не мога да повярвам. Ключовете стоят у мен. — Мустафа вдигна ключовете и ги заоглежда, сякаш те щяха да размислят и да признаят извършения грях. Сетне ги разтърси гневно. — Каква нередност. Двайсет и четири години! — Погледна вбесен Яшим. — Тук съм вече двайсет и четири години.
Яшим сви съчувствено рамене.
— Ключовете непрекъснато ли са у теб?
— Бога ми, дори когато спя, не се разделям с тях! — сопна се майсторът.
— Може би ще трябва да смениш бравата.
Чорбаджията наведе глава и се надвеси над Яшим.
— Казваш, че си от двореца — изръмжа той. — Каква е тази работа? Да не би да си някакъв инспектор?
Яшим кимна бавно. Този човек се чувства добре, когато е близо до властта, помисли си. Погледна отново ръцете на майстора. Едрите пръсти бяха леко свити.
— Може и така да се каже. — След това побърза да добави: — Кога си влизал тук за последен път?
Чорбаджията си пое дълбоко и шумно дъх през носа, след това въздъхна и Яшим се запита какво ли обмисля. Дали отговора на въпроса? Или може би се чудеше какво да каже.
— Не знам — призна най-сетне той. — Може би преди месец. Може и по-отдавна да е било. Нищо не липсваше.
— Ясно. Кой охранява нощем?
В Истанбул най-важни бяха хората — кого познаваш, кой ти дължи някаква услуга.
Майсторът дишаше бързо и шумно.
— Как се охранява гилдията след работа?
— Наемаме пазачи. Аз спя на втория етаж.
— Колко са пазачите?
— Ами, двама, може би трима.
Лицето на Яшим си остана безизразно.
— Те имат ли ключове?
— Нали ти казах, ключовете са при мен дори когато спя. Пазачите имат ключ за голямата порта, разбира се — давам им го вечер и първата ми работа сутрин е да го прибера.
— Ще ми го покажеш ли?
Майсторът извади връзката и прокара пръсти по ключовете. Откри който трябва и го показа на Яшим. Евнухът изви вежди. И този беше от старите, приличаше на голям дървен гребен с различни по дължина зъбци.
— Казваш, двама или трима пазачи. Двама ли са, или са трима? Кажи?
— Ами аз… — майсторът замълча. — Зависи.
— От какво? От времето ли? Може би от настроението им. Управляваш тази гилдия със завидна прецизност. Няма никакви отклонения от установения ред, няма нововъведения, няма и кориандър в чорбата. Нали така?
Майсторът вирна брадичка.
— Когато стигнахме обаче до нощните пазачи, ти не можеш да ми кажеш колко са. Не знаеш дали са двама, или са трима. Може и да се окажат петима. Може да няма нито един.
Чорбаджията на гилдията сведе глава за секунда. Изглежда се бе замислил.
— Гледай сега — започна бавно той. — Винаги има достатъчно пазачи. Понякога са двама, понякога са трима, точно както ти казах. Само че не са винаги едни и същи хора, но като цяло ги познавам. Имам им доверие, открай време съм им имал доверие. Познаваме се отдавна.
Яшим забеляза умолителна нотка в гласа му. Задържа погледа му.
— Албанци са, нали?
Майсторът примигна. Погледна открито Яшим.
— Да. Какво от това?
Евнухът не отговори. Протегна ръка и хвана едрата длан на майстора, а с другата запретна ръкава му. Чорбаджията се отдръпна и изруга.
Яшим обаче бе успял да види онова, което очакваше — малка синя татуировка. Не успя да разпознае самия символ, ала причината някой да си направи татуировка под лакътя можеше да бъде само една.
