поръсен с какви ли не семена.
Дали това бе истина? Можеше ли да твърди чистосърдечно, че не иска тези хора да го закачат и предпочита да го оставят на мира? Не само тези хора, ами които и да са. Сераскерът търсеше услугите му, султанът го викаше при себе си, продавачът на риба му намигаше, всеки ден му сервираха кафето точно според вкуса. Това ли бяха връзките, които искаше да има? Понякога му се струваше, че използва умението да остава невидим като защитна стена, нещо като стратегия, като неестествена театрална превзетост, характерна за малките кастрирани момченца, които порастват и стават пазители в услуга на някое семейство, влачат се мудно, докато изпълняват задълженията си, цупят се, мрънкат, пърхат нервно с ръце, готови да притиснат длани към сърцето си. Може би отчуждението бе подобен театрален похват, към който бе прибягнал, тъй като агонията му бе прекалено натрапчива и мъчителна и по друг начин не би могъл да я понесе. Друг бе въпросът, че подобна преструвка бе твърде прозрачна и крехка.
Яшим погледна към улицата. Имам с висока бяла шапка подигна черната си роба, за да не се измокри в една локва, и мина безмълвно покрай кафенето, без дори да вдигне поглед. Момче вестоносче, стиснало в ръка писмо, притича и спря пред съседно кафене, за да го упътят. От обратната посока един овчар размахваше лескова сопа и се опитваше да държи стадото от едната страна на улицата, не спираше да говори на добичетата, без дори да забелязва людете по улицата, сякаш се намираше по пустите хълмове някъде в Тракия. Две забулени жени се бяха упътили към банята; чернокож роб зад тях носеше вързопи чисти дрехи. Носач, превит надве под тежестта на кошницата, теглеше няколко мулета, натоварени с цепеници, а хлапетии гърчета се провираха между потракващите копита на животните. Зададе се закръглен гаваз17, нахлупил червен фес, затъкнал пистолети на колана; минаха двама арменски търговци — единият размахваше броеница, а другият отброяваше с финия си пръст зърно по зърно на своята, докато разговаряха.
Едно време ги мразеше до един, заради нещата, които той никога нямаше да има — не просто децата, които нямаше да тичат и да играят на дама с неговите, ами нямаше да познае жените, да чуе думите, които шепнат на любовника в тишината, всекидневните задължения, за които да му разказват; компанията на мъже, шегите и закачките за общи тайни, които да си останат между тях.
Яшим отпи от кафето и стисна зъби. Дори сега от време на време изпитваше неутолимо желание да скочи, да размаха ръце, да се обгърне с бодливата тел на скандалното поведение, като се втурне към забулените жени и се разкрещи и по тях, и по надутите им самодоволни мъже. Поне омразата си бе отишла. Беше се оттекла бавно, като затихващ порой, оставяйки единствено неизличим отпечатък в ума му, притискайки опасната горчивина и ярост, готови да избликнат. Напоследък пристъпваше предпазливо там, където бе преминал пороят, и се опитваше да познае стари места, да сглоби елементите на един честит живот с помощта на всекидневните неща, с които се сблъскваше. След като не можеше да бъде един от тези хора, след като не можеше да изпита болките и радостите им, то тогава, казваше си той, погледът му щеше да е по-бистър и в такъв случай ми щеше да наблюдава и да се намесва. А пък и хората бяха прекалено заети да се обичат, да се подвеждат, да се лъжат, да се хвалят и да пресмятат, за да обхванат с поглед, също като него, цялата комедия, която се разиграваше около тях. Те стъпваха по хлабави дъски, които се отплесваха и ги цапваха между очите. Понечваха да седнат на столове, които друг измъкваше изпод тях в последния момент. Дори понякога разнасяха отровни пепелянки, скрити в гънките на наметалата.
Яшим отново стисна очи, за да подреди новия ден. Трябваше да отиде при сераскера. Докато стоеше пред казана в малките часове на нощта, в главата му се въртяха десетки въпроси, които в изумлението си така и не зададе. Какво са правили войниците вечерта, преди да изчезнат? Какво казват роднините им за сполетялото ги нещастие? Кои са били приятелите им? Имали ли са врагове?
Не биваше да забравя казана: най-странната и най-зловещата част от цялата работа. Трябваше да посети майсторите чорбари, за да чуе какво ще кажат те.
А пък момичето в двореца и накитите на валиде — това, както се казва, бе личен въпрос. Във всяко семейство имаше помещение, забранено за външни лица — харемът. В двореца Топкапъ харемът се помещаваше почти на четири хиляди квадратни метра, прорязан от истински лабиринт коридори и вътрешни дворове, виещи се стълби и балкони, така умело построени, че си оставаха закътани от погледа, все едно вдигнати някъде във великата Сахара, а не в центъра на един от най-огромните градове в света.
Малцина мъже биваха допускани в харема и освен султана или мъжете от семейството му, никой нямаше право да влиза.
Яшим бе сред изключенията. Бе му позволено да влиза там, където на обикновените мъже бе забранено и всеки осмелил се да пристъпи го заплашваше смърт.
Не че харемът бе кой знае какво. Не харемът бе създал евнусите, макар много от тях да работеха там, а чернокожите евнуси, командвани от Кислар ага, го ръководеха безупречно. За разлика от Яшим, за разлика от белите евнуси, за разлика от кастратите на Ватикана, черните евнуси в двореца бяха скопени изцяло: интимните им части бяха изрязани с един замах на ножа от търговеца на роби в пустинята. Всеки от тях бе снабден с малка изящна сребърна тръбичка, пъхната в гънките на тюрбана, за да може да изпълнява естествените функции на тялото си.
Имало е мъже, кастрирани заради естеството на службата им, още по времето на Дарий и Александър. Откакто се зародила идеята за династии, на евнуси било поверявано командването на флотилии, те заставали начело на армии, ала преди това предвидливо били лишавани от желанието да се месят в политиката на държавата. Понякога Яшим се възприемаше като част от необикновено братство, от сенчестия свят на закрилниците: все мъже, които от незапомнени времена са били откъснати от останалите, за да могат по-добре да пазят и защитават. В това братство бяха включени и евнусите от древността, скопците на китайските императори в Пекин, кастратите на католическата църква в Европа, осигурявали отдадени на безбрачие свещеници, които служели вярно на християнските крале. Нима папата в Рим не служеше на хората и на Господ?
Службата на безплодните мъже, както и безплодните им желания започваха и свършваха със смъртта им; ала през живота си те бдяха над смутните дни на човечеството, освободени от повика на похотта, от стремежа към дълголетие и тревогите за наследяване. В най-лошия случай се поддаваха на страст към дрънкулки и незначителни неща, на отчаяние, породено от неспособността им да променят предопределението, проявяваха склонност към истерични изблици и дребнавости. Яшим ги познаваше отлично.
Колкото до харема, нито една от жените не можеше да влиза и излиза, когато пожелае. Затова работата на Яшим там бе личен въпрос. Дори времето, разсъждаваше той, течеше по различен начин, когато си вътре. Следователно харемът можеше да почака. Навън, както бе предупредил сераскерът, той разполагаше едва с девет дни.
Избърса трохите бюрек от устните си и реши първо да се отбие до гилдията, чак след това да се обади на сераскера. По-късно, в зависимост от наученото, щеше да разпита някои от хората в харема.
13.
Мустафа Албанеца подуши подозрително купичката шкембе чорба. Знаеше, че напоследък се бяха появили разни почитатели на еретични новости. Сигурен бе, че всеки ден зловредното им влияние се разпростираше и засягаше безхарактерните членове на обществото, все хора, които лесно се впечатляват: млади мъже, провинциалисти, дори студентите от медресетата18, които би трябвало да проявят повече разум, ала им беше по-лесно да се поддадат на изкусните ласкателства на пръкналите се напоследък негодници. Отлично разбираше, че някои от тях просто злоупотребяват с доверието на властниците. Други — очевидно добили смелост, след като имаха пред погледа си зловредния пример — не признаваха никаква власт. Е, мислеше си начумерен той, Мустафа беше насреща, готов да изкорени подобни волности.
Подуши отново. Цветът на чорбата беше добър. Очевидно тук нямаше нововъведения. Мустафа бе от школата, която почиташе словото на Пророка, да е вечно живо името Му, ала имаше и разни новости, а новостите водеха до сквернословие, сквернословието пък отвеждаше към пламъците на ада. Самата мисъл, че хубавата шкембе чорба има нужда от допълнителна щипка кориандър на прах, бе тъкмо такава новост, която, ако не бъдеше задушена в зародиш, щеше да подкопае реда в цялата гилдия и да съсипе умението да
