притежавала едно-единствено предимство: бе французойка. Бе разполагала с чудо още от самото начало.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че никога не съм ти показвала Наполеоновите бижута? — попита тя. — Господи, в такъв случай си голям късметлия. Отегчавам абсолютно всички с тях. Възхищавам им се, гостите ми се чувстват длъжни да ахкат и охкат, макар да съм сигурна, че всички до един са убедени също като мен, че са грозни. Само че те са ми подарък от император Наполеон. Personellement15!
Тя го стрелна с хитър поглед.
— Да не си помислиш, че става въпрос за някаква сантиментална стойност? Глупости. Те просто си остават част от моята batterie de guerre16. Красотата не струва много между тези стени. Затова пък изискаността си има цена. Погледни това момиче. Едва ли в планините на черкезите скоро ще се роди толкова прелестно създание, ала синът ми ще забрави името й за една седмица. Таня? Альона? Няма значение!
— Все за някого има — напомни й Яшим. — Някой я е убил.
— Защото е била красива ли? Ха, че тук всички са красиви.
— Не, може би, защото е щяла да легне със султана.
Тя го стрелна с поглед. В моменти като този Яшим си даваше сметка защо тъкмо тя, а не друга е станала валиде. Задържа погледа й.
— Наистина. Може би — сви изящно рамене тя. — Искам да ти разкажа за накитите си. Грозни, но много полезни, при това струват цяло състояние.
Яшим неволно се запита дали не се е нуждаела от пари, и майката на султана сякаш бързо разгада мислите му.
— Никога не се знае — подхвърли тя и го погали по ръката. — Нещата не се подреждат така, както човек очаква.
Той се поклони леко, за да потвърди правотата на забележката й. Поне в неговия живот бе точно така. Ами в нейния? Нямаше съмнение, че тази тръпка на нещо неочаквано бе наистина фантастична.
Преди петдесет години млада жена се бе качила на френски пощенски кораб на път от Антилските острови към Марсилия. Израснала на карибския остров Мартиника, тя била изпратена в Париж, за да довърши образованието си и да си намери подходящ съпруг.
Така и не пристигнала. В източната част на Атлантическия океан корабът й бил взет на абордаж от северноафрикански тримачтов кораб и красивата млада жена станала пленница на алжирски корсари. Корсарите я представили на пашата на Алжир, който не можел да се нагледа на екзотичната й красота и на млечнобялата кожа. Пашата си дал сметка, че е прекалено ценна, за да я задържи за себе си. Затова я изпратил в Истанбул.
Това обаче била само половината от цялата история, при това половината, която не можела да се нарече необичайна. През вековете и други християнски пленнички се озовавали в леглото на султана. Не били много, но имало и такива. Само че прищевките на съдбата са невероятни и непредсказуеми. На Мартиника младата Еме била почти неразделна с друго френско момиче, също креолка, наречена Роз Ташер дьо ла Пажри. Година след като Еме отпътувала за Франция, младата Роз я последвала. Тръгнала по същия маршрут, ала нейният кораб имал по-голям късмет. Тя пристигнала в Париж, преживяла революцията, попаднала в затвора, гладувала, запалила искрата на желанието у властолюбиви мъже, докато накрая станала любовница, по-късно и съпруга, а най-сетне императрица на Наполеон Бонапарт, император на Франция. Еме, приятелка от младежките години на Роз, била скрита от света като валиде султан. Роз се превърнала в императрица Жозефина.
Никога не се знае.
Тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата. На вратата се обърна.
— Открий накитите ми, Яшим. Открий ги скоро — иначе кълна се, докато съм жива, няма да ти дам друг роман!
11.
Когато вали, особено нощем, дори двумилионен град може да бъде притихнал и пуст, най-вече в мъртвите часове между падането на вечерта и нощните молитви. Плъх с мокра и лъскава от дъжда козина се измъкна от затлачена отточна тръба и заситни покрай сградата в търсене на убежище. Прииждащата вода го следваше незабележимо по петите.
Сред калдъръма започваха да се събират локви, преливаха една в друга, търсеха си посока, в която да се оттекат. Щом откриеха, поемаха капка по капка, втурваха се сляпо напред, ала безпогрешно намираха пътя надолу по хълма. От време на време спираха, събираха се на малко езерце и отново се отправяха в настойчиво търсене на Босфора, очертавайки всяка своя стъпка с кал, съчки, косми и трохи. Прекосиха ширналата се пред тях улица, ала от другата страна, пред стълбите, отвеждащи надолу към наскоро завършената Джамия на победата край брега, отново се събраха в локва.
Дъждът не спираше да вали и пълнеше каналните тръби. В часа, когато звездите започват да избледняват на източния небосклон, пазачът на джамията изпрати двама работници да проверят накъде върви пороят, който заплашваше да се излее по циментовите подове и да съсипе килимите. Мъжете метнаха вълнените си плащове, разперили лакти, за да ги задържат над главите, и се заизкачваха по стълбите.
На около сто и осемдесет метра нагоре по хълма те откриха, че на улицата се е образувало езеро, и предпазливо започнаха да ръчкат калната вода с пръчки.
Най-сетне откриха отточната тръба и се заеха да я отпушат: отначало с пръчките, а след това, когато се наложи да хлътнат чак до брадичките в мръсна вода и премръзнаха до кости — с ръце и крака. Пречеше някакъв мек вързоп, така омотан с върви, че нито един от двамата не успя да го измести с крак, докато се редуваха кой да се натопи по за няколко секунди в ледената помия. Най-сетне, малко преди зазоряване, те успяха да вмъкнат дебела пръчка между вързопа и стената на канала и да го повдигнат достатъчно, така че водата пое по отредения й път с клокочене.
Работникът, хлътнал чак до гърдите, стиснал препятствието, най-сетне успя да види нещо, което приличаше на огромен пуяк, натъпкан с плънка и готов за печене.
В следващия миг разбра какво гледа и му прилоша.
12.
Яшим се претърколи в леглото, наметна джелабата, пъхна краката си в чехли, грабна торбата си, закачена на кука, и излезе на улицата. След три завоя се озова на сокака „Кара Давут“, където изпи три чаши гъсто сладко кафе, изяде един бюрек и пържен тестен сладкиш, обилно залят с мед. Нощем, когато хората лежат будни и обмислят планове, докато сънят не ги покори, на Яшим често му се случваше да си мечтае как ще се махне от жилището си и ще си наеме по-светъл и просторен дом, с красива гледка. Представяше си малка библиотека с уютно, добре осветено кътче, където да чете, кухнята му щеше да е прекрасна, с килер, където да спи слугата, който да му пали сутрин огъня и да му носи кафе. Понякога си фантазираше, че от библиотеката се вижда Босфорът, друг път — от кухнята. Водата щеше да хвърля причудливи отблясъци по тавана, а през отворения прозорец да се промъква летният бриз.
Ала сутрин, щом слезеше по „Кара Давут“, неизменно решаваше, че ще остане да живее на същото място. Щеше да остави книгите си да излъчват своя светлина в сумрака, от кухнята, както обикновено, щеше се разнася мирис на кардамон и джоджен, а прозорците все така ще се потят. Щеше да продължи да се изкачва и слиза по стълбите, да си удря главата в горния праг на портата, когато бе невнимателен. И всичко това, защото „Кара Давут“ беше уличка по негов вкус. Откакто откри това кафене и собственикът запомни как обича кафето — без подправки, с много малко захар, колкото за вкус, — той се чувстваше щастлив тук. Хората го познаваха, ала не му досаждаха с въпроси и не клюкарстваха. Не че той даваше повод за клюки. Яшим живееше тихо, скромно и безупречно. В петъците ходеше с тях на джамия. Плащаше си сметките. В замяна не искаше нищо повече освен да бъде оставен на мира, докато пие сутрешните си кафета, да наблюдава преминаващия по улицата пъстър народ, продавачите на риба да му махат с ръка и да му разказват новини за богатия улов или да посещава либийския пекар, за да си купи от прекрасния му хляб,
