еничарите преобърнали казаните си в нощта на 15 юни, бил необходим само един ден да се постигне със съвременни средства онова, което никой не успял да извърши за цели триста години. До вечерта на шестнайсети ефикасната съвременна артилерия сринала казармите на бунтовниците, превръщайки ги в димящи руини. Мъртвите били вече хиляди: останалите побягнали, за да се спасят, и били довършвани по улиците на града, из горите отвъд градските стени, из рововете и пещерите, където потърсили убежище, с надеждата да оцелеят.
Това беше травма, разсъждаваше Яшим, от която империята все още се възстановяваше. А навярно имаше и такива, които никога нямаше да се възстановят.
9.
Мъж в кожена престилка, омазан в мръсотия чак до лактите, работеше над фенер на улицата, пред дюкяна си. Стиснал маша, той нагъваше калаени листа и ги спояваше с бързина и умение, на които Яшим мълчаливо се възхищаваше. Най-сетне мъжът вдигна въпросително поглед.
— Искам да ми кажеш цената за нещо необичайно — предпазливо поде Яшим. — Гледам, че добре се справяш с големи предмети.
Мъжът изсумтя доволно.
— Какво ще искаш, ефенди?
— Казан. Ама да е голям — висок колкото мен, на крачета. Можеш ли да го направиш?
Мъжът се изправи, вдигна ръка към врата си и се намръщи.
— По това време на годината не се търсят казани — отбеляза той.
Яшим го изгледа изненадано.
— Можеш ли да го направиш? Правил ли си преди?
Отговорът на ковача го изненада.
— Почти всяка година. Продавам големи казани за гилдията на чорбарите. Трябват им за градската процесия.
Разбира се! Как не се бе досетил? Всяка година хората от гилдиите минаваха по улиците до „Света София“ и всяка гилдия демонстрираше театрално чудовищно произведение на занаята си. Гилдията на бръснарите мъкнеше огромна ножица и предлагаше безплатно подстригване на всички желаещи от публиката. Рибарите влачеха нещо като кораб, демонстрираха как хвърлят мрежи и теглят въжета. Пекарите бяха измайсторили пещ и подхвърляха горещи кифли на хората. А пък продавачите на чорба разнасяха огромни почернели казани с прясно сварен курбан, от който сипваха в глинени панички и раздаваха на тълпата. Истински карнавал.
— Но калаените казани не задържат нито топлина, нито биха издържали на тежестта — възрази Яшим.
Ковачът се усмихна.
— Че те не са истински! Нали и корабчето ще потъне, ако го пуснат на вода. Кажи, ефенди, нали не вярваш, че бръснарите подстригват хората с онази гигантска ножица? В калаения казан слагат друг, по- малък, а големият е само за фасон. Просто за да се забавляват хората.
Яшим се почувства като несъобразително дете.
— А напоследък да си правил от онези огромни казани? Нищо, че сега не му е времето.
— Правим, когато гилдията ни поръча. През останалата част от годината, ами… — той плю в шепи и отново стисна машата. — През останалата част майсторим фенери и тям подобни. Казаните се очукват лесно, металът се напуква, затова, когато му дойде времето, правим нови. Щом ти трябва казан… на твое място бих говорил с гилдията на чорбарите. — Той погледна Яшим и около очите му се събраха насмешливи бръчици, които издадоха, че му е забавно. — Ти да не би да си Настрадин ходжа?
— Не съм ходжа — засмя се Яшим.
— Усещам, че си замислил някоя хитрост. Извинявай, ама…
10.
Девойката бе положена на леглото в цялата си непорочна прелест, със затворени очи. Косата й бе сплетена в сложен сплитък, стегната с гребенчета от малахит. Дали заради чернилката за вежди, но очите й изглеждаха много тъмни, докато кожата на красивото лице искреше на лъчите на слънцето, промъкнали се през кепенците. Плътни златни пискюли висяха от прозирния шал, наметнат върху гърдите й, дългите й крака бяха скрити под шалвари от толкова фин сатенен муселин, че тя изглеждаше гола. Малка златна пантофка се бе закачила на големия пръст на левия й крак.
Езикът, който се подаваше между начервените устни, подсказваше, че ще й е необходимо нещо повече от вълшебна целувка, за да се събуди.
Яшим се наведе и огледа шията на момичето. И от двете страни се виждаха по две тъмни синини. Личеше, че натискът е бил жесток, а убиецът й е бил пред нея, следователно бе видяла лицето му, преди да умре.
Той погледна тялото на девойката и го бодна жал. Бе безупречна, съвършена: смъртта я бе превърнала в скъпоценен камък, блестящ и леденостуден, а красотата й оставаше недокосната от човешки ръце. Колко тъжно, мислеше си той, и аз ще умра като нея, недокоснат и девствен. С тази разлика, че съм осакатен. Той пропъди бързо мислите: преди години те го подлудяваха и измъчваха, ала по-късно се научи да ги овладява. Това бяха неговите мисли, неговите желания, следователно можеше да ги направлява, както се направлява меч. Беше жив. А това бе добре.
Погледът му пробяга по кожата й. Смъртта я бе оставила пребледняла като замръзнало масло. За малко да пропусне, че въпреки всичко тя имаше малък недостатък. На средния пръст на дясната ръка забеляза едва доловима следа от тясна халка, където металът се бе притискал до кожата. Бе носила пръстен, а сега го нямаше.
Яшим вдигна глава. Усети инстинктивно, че атмосферата в стаята се е променила — бе станала по- напрегната, балансът между живите и мъртвите се бе нарушил. Извърна се рязко и огледа помещението: гоблените, колоните — все места, където някой можеше да се скрие. Нима наблизо се бе притаил човек, свързан със смъртта?
От сенките безшумно се плъзна жена, леко наклонила глава на една страна, протегнала ръце.
— Yashim, cheri! Tu te souviens de ta vieille amie?10
Пред него бе валиде султан, самата кралица майка. Не се изненада, когато забеляза, че тя говори с гласа на маркиза Дьо Мертьой. Самата тя му бе дала книгата. В този момент Яшим осъзна, че в сънищата му маркизата говореше френски с креолски акцент.
Тя стисна ръцете му и го целуна леко по бузите, три пъти. След това сведе поглед към прелестната девойка, положена, за да може той да огледа тялото.
— C’est triste11 — призна простичко тя. Вдигна очи към неговите. — Горкичката.
Яшим отлично знаеше какво се опитва да му каже.
— Alors12, знаеш ли кой го е извършил?
— Разбира се. Български рибар.
Валиде султан вдигна изящната си ръка към устата.
— Около петнайсетгодишен.
Тя махна с ръка и се усмихна.
— Яшим, sois serieux13. Момиченцето е мъртво и… недей да викаш… сега и бижутата ми изчезнаха. Наполеоновите бижута. Всички си имаме проблеми из appartements14.
Яшим я погледна. В сумрака изглеждаше почти млада; всъщност бе красива жена. Запита се дали мъртвото момиче щеше да изглежда така добре на нейните години — но явно то нямаше късмета да доживее до тази възраст. Еме бе майка на султана. Това бе роля, за която всяка жена в харема се бореше: да спи със султана, да му роди син и след време да нареди нещата така, че тъкмо нейното чедо да се качи на трона на Османската империя. Всяка стъпка изискваше намесата на какви ли не чудеса. Жената пред него
