Очевидно схващаше бавно.
— Гледай сега — подхвърли добродушно Орхан. — Защо не питаш Стария Палмук?
Лице, обрамчено от бакенбарди, се показа на вратата. Палмук не беше чак толкова стар, може би два пъти по-възрастен от Орхан, с гъсти бели мустаци и внушително шкембе. Беше се запъхтял.
— Проклети стълби — измърмори той. Яшим забеляза, че носи увити във вестник кифли със захарна глазура. — Няма красавички, значи — и намигна на Яшим.
— Стига, Палмук, на господина не му се слушат подобни приказки. Праща го сераскерът.
Палмук разбра предупреждението и изви очи.
— Дъртият кривокрачко, така ли? Слушай, ефенди, да вземеш да му кажеш да не се тревожи за нас. Ние мръзнем, подгизваме, но си вършим работата, нали, Орхан?
— Може и да не повярваш, ефенди — подкрепи го Орхан, — ама Палмук има най-зорките очи по Галата. Подушва пожара, преди още да е лумнал.
Палмук се намръщи.
— Стига приказки, момче. — Обърна се към Яшим. — Сигурно се чудиш за красавичките, дето ги споменах? Така си говорим ние, пожарникарите. На пожара му викаме красавичка. Левенти са пожарите от страната на Стамбул. Закачваме кошниците натам — той посочи четири огромни ракитови кошници, подпрени от вътрешната страна на парапета. — Така левентите гледат в правилната посока. Разбра ли? Женското се отнася за страната на Галата.
Яшим поклати глава. Колкото и дълго да живееш, колкото и добре да си мислиш, че познаваш града, вечно имаше още нещо, което да научиш. Понякога го спохождаше чувството, че Истанбул е създаден от кодове — объркани и сложни като сокаците — със свои знаци, със свой език и тайни жестове. Спомни си за майстора чорбар и кориандъра. Колко много незначителни правила. Колко много непознати навици. Някога чорбарят е бил еничар. Погледна отново Палмук и се запита дали и той няма татуировка под лакътя.
— Значи отдавна работиш като пожарникар.
Палмук го погледна равнодушно.
— От дванайсет или тринайсет години. Защо?
Орхан се намеси:
— Господинът пита за другата кула. Не за онази при старите казарми. Пита за четвърта кула. Казах му, че няма четвърта.
Палмук бръкна във фунията, извади кифла и отхапа.
— Правилно, Орхан. Можеш да си заминаваш. Стария Палмук поема смяната.
Орхан се прозя и протегна.
— Ще ми се да полегна — призна той. — Огънят гори ли?
— Хем е топло, хем е светло, приятелче.
Орхан въздъхна доволно, поклони се на Яшим и се спусна надолу през отвора към уютната стаичка на пожарникарите.
Палмук обиколи, огледа и дояде кифлата.
Яшим не помръдна от мястото си.
Палмук се надвеси над парапета и се взря надолу.
— Странно — обади се той. — Остаряваш и започваш да не можеш да понасяш височините. Не мислиш ли, че трябва да ми плащат повече?
Погледна евнуха, наклонил глава на една страна.
— Нали разбираш какво ти казвам?
Яшим го изгледа студено.
— Чакам да чуя за четвъртата кула.
Пожарникарят се приведе над една от кошниците и закрепи фунията с кифлите в пролуките на плетката. След това се изправи и погледна към Стамбул. Все едно не беше чул въпроса.
Яшим потисна въздишката си и напипа кесията под гънките на наметалото. Избра три монети и ги разтърси в длан, за да издрънчат. Палмук се обърна.
— Виж ти, ефенди, на това му се вика щедър жест. Подобно дарение е добре дошло.
Монетите изчезнаха в джоба на туниката му.
— На теб ти трябва информация, приятелче. Нали така, ефенди? И мъдрите имат нужда от малък тласък, прав ли съм? Ти се държа порядъчно с мен, затова и аз ще ти отвърна със същото. Добре, четвърта кула няма. Никога не е имало, доколкото ми е известно.
Последва мълчание. Пожарникарят приглади мустаците си.
Очите на двамата мъже се срещнаха.
— Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш?
Дежурният сви рамене.
— Нали за това питаше?
— За това питах.
Двамата останаха неподвижни. След това Палмук обърна гръб на Яшим, застана до парапета и погледна към Босфора, забулен в мъгла.
— Внимавай, докато слизаш по стълбите, ефенди — предупреди той, без да се обръща. — Много са хлъзгави, когато е мокро.
48.
— Мой си е — настояваше момичето.
Досега не бе казала нищо друго.
Яшим прехапа устни. От половин час се да опитваше да договори с нея.
Отначало бе внимателен. Попита я откъде е. Да, познаваше родното й място. Не много добре, но… описа го доста точно. Планини. Мъгли. Зората се прокрадва над долината. Така ли било?
Отговор не последва.
— Пръстенът си е мой.
След това стана по-твърд. Според нас не е твой. Когато подозренията са сериозни, и наказанието ще бъде сериозно. Ако не разкаже всичко, което знае, ще стане много лошо.
— Мой си е.
Пробва и с молби. Хайде, Азул. За живот като твоя половината жени по черкезките земи са готови да умрат. Угаждат на всичките ти прищевки. Тънеш в лукс. Тук си на почит, завиждат ти. Ти си толкова красиво момиче. Чака те леглото на султана, а след това… кой знае?
Тя нацупи устни, извърна глава и започна да навива къдрица на пръста си.
Сетне дръпна рязко къдрицата и стисна устни.
— Пръстенът е мой — заяви.
— Ясно. Тя ли ти го даде? — попита спокойно Яшим.
— Не вярвам на нито една дума — прекъсна го Кислар ага. — Всичките лъжат като хиени, до една.
Яшим сви рамене и потисна раздразнението си.
Азул може да каже каквото си иска, но се надявам да сподели истината.
Чернокожият изсумтя. Момичето го погледна с презрение.
— Никога не ми го е давала.
— Аха. Имахте ли някакво споразумение за пръстена?
Момичето го изгледа странно.
