— Какви ги говориш? А и какво значение има? Така или иначе, тя е мъртва. Няма я. Има ли значение, че съм взела пръстена?
Яшим се намръщи. Налагаше ли се да й обяснява какво е кражба? Имаше нещо отвратително в това да откраднеш от труп. Та това бе светотатство. След като сама не разбираше, той откъде да започне?
— Има голямо значение. Тя мъртва ли беше или жива, когато й взе пръстена?
Прелестното младо създание отново отказа да говори.
Яшим знаеше какво представляват планинците, израснали сред далечните кавказки върхове. Бяха непоклатими като каменните си къщи, твърди като замръзналите си стъпки през зимата. Хранеха се сякаш с въздух и враждуваха безспир със съседите.
Уморено зададе въпроса отново. Жива ли беше или мъртва?
Тя не отговори.
Може и да имаше основание. Какво значение имаше в края на краищата? Яшим погледна отново пръстена на дланта си. Завеждащият гардероба бе прав. Не струваше нищо. Сребърна халка с поизлизан мотив по ръба, на който все още личаха две змии, всяка нагълтала опашката на другата.
Погледна момичето. Беше накичена със златни гривни и огърлица. Не бе необичайно за харема, където разполагаха със злато и скъпоценни камъни от цялата империя, които да задоволят стремежа на всяка жена — как го бе казала валиде султан? — да бъде различна. Ала той знаеше, че подобни дрънкулки без особена стойност могат да се превърнат в обект на завист и злоба, да причинят ожесточени скандали, омраза, сълзи, дори и побой.
Жените на султана бяха свикнали с враждите. Какво бе смъртта за тях? Бебетата умираха. Жените умираха по време на раждането на бебе, което не ги надживяваше, мъжете ги прострелваха в гръб заради накриво казана дума, а някои доживяваха до сто. Смъртта бе нищо. Важна бе честта. В планините, от които идваха, хората се засягаха дори от най-незначителната дума и враждите водеха до кръвопролития, които продължаваха поколения наред, дълго след като причината бе забравена.
Нима бе възможно, запита се Яшим, подобна вражда да е била пренесена в двореца? Истанбул бе далече от земите на черкезите, при това не само географски.
Какво ли означават тези змии? Образуват нескончаем кръг, както са захапали опашките си. Това бе символът на вечността, както лъготеха шаманите из планините.
Яшим въздъхна. Имаше чувството, че се опитва да открие несъществуващи проблеми, че създава неприятности там, където не съществуват. Освен това губеше собственото си време. Единственото, което бе постигнал досега, бе да засили враждебността, която забеляза между Азул и Кислар ага.
— Така — рече той. Поклони се на чернокожия евнух, хвана го под ръка и го дръпна настрани. — Още пет минути. Дайте ми само пет минути насаме с нея.
Взря се в кръвясалите му очи, ала така и не разбра какви мисли му се въртят в главата.
Чернокожият изсумтя.
— Губиш си времето — отсече той. Отново погледна момичето. — Лалата иска да говори с теб насаме. — Тя вдигна безизразното си лице. — Знаеш какво очакваме от теб.
След тези думи излезе от стаята.
49.
Отначало Азул не откъсваше поглед от затворената врата, ала след малко изви очи към Яшим. Стори му се, че го вижда за пръв път. Може би просто не бе обърнала внимание на присъствието му.
— Ето — започна тихо той. — Дръж.
Тя проследи как пръстенът описа дъга във въздуха. В последния момент ръката й се стрелна също като змия. Стисна пръстена в юмрука си и го притисна към гърдите.
— Виждала съм те и преди — изрече с тъничък гласец.
Яшим премигна, ала не каза нищо.
Азул сведе поглед и отвори пръсти.
— Той пак ще ми го вземе — оплака се тя.
— Ще го помоля да не го прави — заяви Яшим.
Момичето почти се усмихна. По лицето й пробягна някакво чувство.
— Ти ли?
Евнухът притисна длани към лицето си.
— Когато са те наранили — започна бавно той, — когато си загубила нещо — или някого, — си тъжна, нали? Понякога промените са добри, друг път ни се иска да заплачем. Когато си млад, ти е трудно да повярваш в болката и загубата. Ала тъгата ни поддържа живи. Мъртвите не могат да скърбят. Дори тук има много тъга. Дори в харема, където е царството на смеха и веселието.
Замълча. Азул не бе помръднала, само премяташе пръстена в ръка.
— Не е нужно да ми казваш каквото и да е, Азул. Не сега. Не на мен. Тъгата си е твоя и само твоя. Но ми се иска да ти дам нещо друго, освен пръстена.
Азул вдигна брадичка.
— Ще ти дам един съвет. — Яшим наклони глава и се запита колко ли може да каже пред нея. Колко ли щеше да разбере тя от казаното. — Нищо не може да бъде променено, Азул. Загубата е невъзвратима, а човек така и не преживява напълно болката. Това е съдбата ни, както на мъжете, така и на жените.
Горчивината не е най-добрият избор, когато скърбим, Азул. Тъгата си има свое място, ала горчивината завладява раната като проказа. Малко по малко те обзема целия. Накрая, дори все още да дишаш, в действителност си мъртва. Виждал съм как става.
Азул стисна устни, сведе поглед и мигна.
— Може ли да задържа пръстена? — Гласът й бе тънък и неуверен.
Яшим не отговори веднага. Погледна я. След няколко минути щеше да му каже каквото знае. След това предателство горчивината щеше отново да я обземе.
Той се протегна към дръжката на вратата.
— Ще говоря лично с валиде — обеща й.
Така или иначе трябваше да поговори с нея, каза си той. Трябваше да изпълни даденото обещание и да издейства покана.
50.
Сераскерът се примъкна към края на дивана с пети и се изправи на крака.
— Трябваше да ми кажеш. — Гласът му бе остър, ала изговаряше отчетливо всяка дума. — Не съм те пращал да разговаряш с чужденци. При това неверници.
Както бе седнал на дивана, Яшим подпря брадичка на коленете си.
— Знаеш ли защо те повиках? Да не би защото исках дискретност? — Погледна го вбесен. — Защото се говори, че действаш бързо. Някой избива хората ми. Искам да знам кой е и не ми остава много време. Точно след седмица е прегледът на войската. Дните отлитат, а ти не ми казваш нищо. В Крим действа достатъчно бързо. Искам същото и тук, в Истанбул.
Вените на слепоочията му пулсираха.
— Стихотворения. Пътувания с карети. Това е нищо.
Яшим се изправи и се поклони. Когато бе до вратата, сераскерът каза:
— Тези срещи бяха организирани от мен.
Яшим се врътна.
— Срещи ли?
Сераскерът се облегна на прозореца и сключи ръце зад гърба си.
— Срещите с руснаците. Исках тези момчета да се научат. За почест! Мирно пред командващия офицер! Браво. Научете как се зарежда пушка и как да марширувате като французи. Това е само част от обучението им. Някой ден ще им се наложи да се бият срещу руснаците. Или срещу французите. Или срещу англичаните. Как мислят тези хора? С готовност ли влизат в битка? Кои са героите им? Можеш да научиш много за човека, ако разбереш кои са героите му.
