Сераскерът опъна пръсти назад и те изпукаха.
— Мога и да се престоря, че тези неща са без всякакво значение. Имаше време, когато срещахме врага на бойното поле и го смазвахме. Бяхме непобедими. Ала времената се промениха. Вече не сме бързи както някога, докато враговете ни са станали по-бързи. Не можем да си позволим да затваряме очи пред руснаци и французи. Дори египтяните има на какво да ни научат, само че ако смучем наргилетата в Истанбул и се опитваме да си представим как ще се справят, няма да се получи нищо. Трябва да се поразшаваме и да разберем как мислят.
Яшим се почеса по ухото.
— И мислите, че офицерите ни ще научат необходимото, като пият кафе с руския военен аташе ли?
Сераскерът си каза: „Този не е войник. Дори не е мъж.“
Заговори точно и отсечено.
— Онзи ден ме попита дали говоря френски. Всъщност не говоря. В днешно време разполагаме с една книга, речник, в която са изброени думите на турски и на френски, така че с нейна помощ могат да се четат някои от френските учебници. Когато бях млад, нямаше такива книги. Освен офицерите, които преподават на войниците ни, през живота си никога не съм срещал французин. Не съм срещал и англичани, и руснаци. А за дамите им да не говорим. Това е недопустимо. Нямам представа как…
Той млъкна и протегна ръце.
— Как да се държа? Как да разговарям с тях? Нали разбираш? Преди трийсет години дори не би ми хрумнало подобно нещо. Сега не спирам да мисля за това.
— Разбирам. — Яшим усети, че му става жал за сераскера, облечен като европеец, с лъснати ботуши, със закопчано сако. Успяваше да изтърпи тези символи на новото, макар да не бе съвсем наясно защо ги търпи, също като онези глупаци на пазара, дето са убедени, че лекарството не е достатъчно добро, ако не причинява поне малко болка. Вълшебни ботуши, вълшебни копчета. Чуждестранна магия.
— Нещата се променят бързо, дори тук. — Сераскерът потри брадичката си, без да откъсва очи от Яшим. — Султанът е наясно, че военният преглед му предоставя възможност. Следващия понеделник целият град ще ни гледа. Хората ще видят знамето на Пророка начело на войската. Кавалерията ще чатка по улицата, копчетата им ще лъщят, конете им ще са напети. Пешаците ще маршируват като един. Независимо какво мислят за нас, ще останат впечатлени. Ще ги трогнем до сълзи, сигурен съм. А най-важното е, че ще се почувстват горди.
Сераскерът вирна брадичка и ноздрите му се разшириха. Вече предвкусваше победата.
— По време на парада султанът ще издаде ферман. Този ферман ще ни прати в посоката, в която той иска да поемем. От нас зависи да го подкрепим. Трябва да се опитаме да усвоим всичко онова, на което ни учат неверниците. А това може да се постигне и като пием кафе с руснаците, както сам каза.
Яшим бе престанал да слуша.
— Ферман ли?
Сераскерът сниши глас.
— Защо да не ти кажа. Промените ще са много. Равенство за хората според единен закон. Ще има нова администрация. Пашите ще бъдат сменени с министри, все такива неща. Ще следва стъпките на реформата в армията, ала това, разбира се, няма да е достатъчно.
Яшим се почувства поласкан. Какво знаеше той? След шест дни щеше да има султански ферман. Заповед за промени. С огромно усилие прогони тези мисли.
— Защо точно руснаците? Защо не изпратихте момчетата ни да пият чай с англичаните? Или да пият вино с френския посланик?
Сераскерът разтри якия си врат.
— Руснаците бяха… проявиха по-голям интерес.
— Това не ви ли се стори подозрително?
— Аз да не съм наивен. Поех риска. Момчетата от гвардията бяха… как да се изразя? В безопасност. Според мен беше по-безопасно да допуснат грешки, докато са в Истанбул, вместо да не знаят какво да правят, когато се озоват на бойното поле.
Може би щяха да се върнат живи от бойното поле, помисли си Яшим.
В Истанбул нямаха никакъв шанс.
51.
Човек, който извършва убийство в тъмното, не се страхува от мрака.
Той го очаква. На мрака може да се разчита, той винаги настъпва.
Мракът му бе приятел.
Стъпалата му бяха боси, за да не издава шум. Той знаеше, че няма да вдигне никакъв шум.
Преди години бе един от Безшумните. Бе представител на елита. Сега наблюдаваше как слънчевата светлина се отдръпва от решетката над него. След четири часа щеше да вдигне решетката и тих като перце да се захване за работа. За момента трябваше да чака.
Спомни си деня на подбора. Полковникът бе седнал в средата на залата в казармите, с роза в скута, с вързани очи и предизвикваше мъжете да приближат един по един. Щом вдигнеше розата, те се връщаха по местата. Наградата бе назначение при сапьорите.
Подът на залата бе осеян със сух нахут.
Никой друг не притежаваше търпението и находчивостта му, нито пък самообладанието му. Един или двама стигнаха до розата, ала нетърпението им изигра лоша шега.
Научиха го как да се прокрадва в мрака, без да издава никакъв звук. Оказа се лесно.
Научиха го как да живее под земята. Погребаха го жив и трябваше да диша през бамбукова пръчка.
Обясниха му играта на сенките, какво вижда човешкото око, разликите между малките движения.
Наредиха му да се превърне в сянка. Трябваше да живее като плъх, да работи като миньор, да убива с бързината на змия.
Търпение. Послушание. Времето, казваха те, не е нищо повече от илюзия: часовете отлитат като секунди, секундите се влачат безкрайно дълго.
Прокрадвай се неусетно към вражеските позиции. Прикрий се също като плъх. Ослушвай се за вражеските сапьори, подуши местата, където са поставени мините, където се чува шумолене. Обгърни се в мрака като във втора кожа. Убивай безшумно.
Ако попаднеш във вражески ръце — можеше и да се случи, — не казвай нито дума. Не показвай нищо.
Те не говореха кой знае колко. Това го устройваше, защото не бе от приказливите. Сапьорите бяха Безшумните.
По време на обучението нямаше нужда от приятели. Достатъчно му бе да знае, че принадлежи, че споделя същата вяра. А вярата го тласкаше напред, нали така? Тя му помагаше да изпълзи от тесния тунел. Тя му помагаше да не усеща схванатите мускули. Тя му даваше сили да превъзмогне страха и паниката и да ги скрие в безвремие и застой.
Тогава дойде предателството. Започнаха да обстрелват казармите. Обгърна ги пелена от прах, разхвърча се мазилка, полетяха камъни. Стените се срутиха. Ясно помнеше този момент: цяла една стена, висока девет метра, бе изтръгната из основи, тя сякаш увисна във въздуха и сетне се сгромоляса.
Нямаше да забрави как се огъна и сгърчи също като хълбока на препускащ кон. А пък въздухът бе станал плътен като вода. Този момент бе продължил цяла вечност.
Тази вечност му предостави достатъчно време, за да потърси дупка и да се мушне в нея.
Все едно бе попаднал в гробница. Ала не бе мъртъв. Дишаше през пролука в развалините. Постепенно разравяше стоварилите се върху него останки, също като червей, който се опитва да излезе навън при росата.
Светлината над него бе невидима. Въпреки това сапьорът я виждаше, като помръдваше едва забележимо глава, и разчиташе на светлината, която никой друг не различаваше.
Вдигна брадичка. Беше време.
Търпението бе най-важното.
Послушанието бе най-важното.
