трясък, пометени от сила, която ги залюля на пантите. Ала пламъците, които плъзнаха навън, нямаше накъде да поемат. На мястото на стрехите, дървените врати и прозорци сега зееше черна дупка и няколко самотни подпорни греди стърчаха към небето.
Някой се наведе и му помогна да се изправи. Яшим позна мъжа с брадвата. Стиснаха си ръцете, а сетне, тъй като вълнението им бе разтърсващо и работата се бе оказала резултатна, двамата се прегърнаха три пъти, допирайки рамене.
— Направи ни огромна услуга, приятелю — заяви открито мъжът. Приличаше на призрак, лицето му побеляло от прах. — Казвам се Мурад Езлек.
Яшим се усмихна широко.
— Яшим Тогалу. — Не се представи като Яшим евнуха. — Спасихме „Кара Давут“ от пламъците. — След това добави: — Аз също съм ви задължен.
По говора му пролича, че е образован човек, и непознатият остана изненадан.
— Простете, ефенди. В тъмното… а и всичката тази прах… просто не…
— Забрави тази работа, приятелю. Всички сме еднакви в очите на Всевишния.
Мурад Езлек се ухили и вдигна палци.
44.
Яшим разбърка машинално кафето и се опита да открие какво точно го притесняваше около събитията през нощта.
Не беше пожарът. В Истанбул непрекъснато избухваха пожари, въпреки че снощи за малко да изпуснат нещата. Ами ако бе затворил прозорците? Дали миризмата на изгоряло щеше да го събуди навреме? Ами ако бе продължил да спи, без да разбере, че танцуващите пламъци напредват към неговата улица, и се събудеше едва когато бе прекалено късно, когато стълбите бяха в облаци дим, а прозорците всеки момент щяха да се пръснат от горещината.
Представи си тълпата, която видя днес сутринта, жените и децата, застанали уплашени насред улицата. Не си бяха доспали, ала това бе истинска благословия, защото се бяха събудили навреме.
Думи от карагьозкото стихче се появиха неканени в мислите му.
Лъжичката застина в чашата.
Имаше още нещо. Мъжът беше казал нещо.
„Дело на еничари е това. И като си помисля, че викахме еничарите от «Баязид» да я вършат тази работа!“
Еничарски противопожарен отряд бе настанен близо до джамията „Баязид“, първата и може би най- внушителната джамия на султаните. Сам великият архитект Синан паша, чиято джамия „Сюлеймание“ бе надминала „Света София“, признал на времето, че джамията „Баязид“ бе прокарала пътя към новото. Ала не джамията бе важна в случая, а местоположението й. Храмът бе кацнал гордо на върха на хълма над Капалъ чарши, една от най-високите точки на Истанбул.
На това му се казваше великолепна наблюдателница. Мястото бе толкова ценно, че бе избрано за най- високата и може би най-грозната сграда в империята — противопожарната кула със същото име. Торбата с костите бе открита на няколко метра от нея.
Имаше още една еничарска наблюдателница — противопожарната кула на Галата. Бе разположена високо над отточния канал, запушен от обезобразения труп на втория кадет.
А на мястото, служило на времето за център на еничарите — старите казарми, изравнени преди години със земята, за да бъдат построени имперските конюшни, — се бе извисявала кула, която Яшим смътно помнеше.
Палевски бе подхвърлил, че може и да има схема, по която убийците се отървават от телата — което означаваше, че ако всеки един от труповете бе подхвърлен близо до някоя от бившите противопожарни кули, еничарските наблюдателници… Яшим се замисли.
Потушаването на пожарите бе сред отговорностите на еничарите. Те дори се бяха превърнали в тяхно оръжие. Хората се будеха от сън и скачаха от леглата при тревожния звън на противопожарните камбани. Събудете ги.
Къде ли е била другата пожарникарска кула? Труповете бяха четири. Следователно и кулите трябваше да са четири. Четири кули.
Може би, мислеше ожесточено Яшим, може би все още имаше време.
45.
Кислар ага бе с глас на дете, тяло на поостарял борец и тежеше сто и петнайсет килограма. Никой не можеше да познае възрастта му, дори самият той не бе сигурен кога е излязъл от утробата на майка си под жаркото африканско слънце. Няколко килограма ненужен живот. Още едно гладно гърло. Лицето му бе прорязано от дълбоки черни бръчки, ала ръцете му бяха гладки и нежни като на момиче.
В момента бе приковал поглед в млада жена.
В безупречната си ръка държеше сребърен пръстен. С другата бе стиснал брадичката на момичето.
Кислар ага наклони главата й на една страна.
— Погледни тук — изсъска той.
Тя затвори очи. Евнухът стисна по-здраво.
— Защо… си… взела… пръстена?
Азул притвори очи и усети как напират сълзи на болка. Пръстите му се бяха врязали върху устата и тя я отвори широко. Пръстите му се вмъкнаха между зъбите й.
Тя го захапа. Захапа го с всички сили.
Кислар ага не бе пищял от много години. За последен път бе надавал писък, когато бе малко момче в суданското село. Все едно че квичеше прасе сукалче. Воят все още бликаше, когато лявата му ръка се стрелна между краката й, след това се отпусна за миг, за да я стисне по-добре. Стоката не бива да се накърнява.
Палецът му потърси отвора отдолу. Пръстите му се разтвориха и попаднаха на здраво стиснатите мускули. Ръката му се стегна като менгеме.
Момичето ахна и Кислар ага се отдръпна. Пъхна нахапаните си пръсти под мишницата, ала не я пусна.
Изви пръсти и момичето отметна глава назад. Кислар ага натисна още по-силно. Тя разбра, че я притискат, за да се измести встрани, и се отдръпна, за да избегне натиска.
Чернокожият усети, че се изплъзва и протяга ръка, за да се подпре. Дръпна я рязко.
Задъхан, се отпусна на колене и започна да разтваря гънките на наметалото си.
Беше забравил за сребърния пръстен.
Помнеше само, че трябва да я накаже и че не може да устои на желанието.
46.
Прийн не можеше да повярва на думите на имама. Възраждане на еничарите ли? Кадети от Новата гвардия, открити убити по отвратителен начин?
Протегна ръка към пинцетата и се зае да си почисти веждите.
Докато се гледаше в огледалото, се запита дали думите на имама имаха нещо общо с информацията, която бе открила за приятеля си Яшим.
Убийство.
Сърцето й трепна.
