разговаряме с него. Да сме наясно още отсега. Срещал си се един-единствен път с тези хора. Разговаряли сте на френски. Откарал си ги до… Докъде?
— Близо до казармите. Не съм сигурен. Почти не съм излизал в града.
— Хм — изсумтя князът. — Нито дума повече. Ясно ли е?
Дрънна със звънче и нареди на ординареца да покани турския гост.
37.
Руснакът веднага прецени начина, по който Яшим влезе.
Незначителен човечец, помисли си. Не е някоя видна личност.
Помощник-аташе Потьомкин усети огромно облекчение и реши, че щом самите турци не отдават дължимото внимание на случая, значи е малко вероятно началникът му да го уволни заради допуснатата грешка.
Двамата не откъснаха очи от Яшим, докато евнухът се покланяше. Посланикът не го покани да седне.
— Много съм ви задължен за помощта, която ни оказвате — започна новодошлият. Князът се подсмихна и извърна поглед. Яшим забеляза и се усмихна.
— Доколкото разбрахме, миналата седмица граф Потьомкин е бил в компанията на четирима офицери от имперската Нова гвардия. Нали вие сте граф Потьомкин? — обърна се към младия мъж.
Потьомкин се поклони.
— Позволете да запитам, бяхте ли приятели? В Истанбул сте отскоро.
— Точно така. Все още ми е трудно да се ориентирам в града. — Потьомкин прехапа устни. Това трябваше да го каже по-късно. — Не бяхме приятели. Просто познати.
— Разбирам. Срещали ли сте се преди?
— Никога. Запознахме се в градините. Стана съвсем случайно. Май и двете страни проявихме любопитство. Говорихме си на френски, въпреки че аз не го знам много добре — уточни младият мъж.
Яшим прецени, че няма смисъл да му прави комплимент.
— И за какво си говорихте?
— Трябва да ви призная, че вече почти не си спомням. Май им разказвах как съм се сдобил с това. — Потьомкин вдигна ръка към лицето си. — Раната.
— Ясно. Натрупали сте боен опит.
— Така е.
— И какво правехте в градините?
— Разглеждах. Разхождах се.
— Разхождали сте се? Защо?
— За да се пораздвижа. Искаше ми се да пообиколя някое тихо място, където да не привличам внимание.
Яшим кимна. Белязаният руснак със сигурно би привлякъл доста погледи по улиците на града.
Посланикът се прозя и понечи да се изправи.
— Това ли е всичко? Чака ни доста работа.
Яшим се поклони.
— Исках да попитам аташето как си тръгна.
Посланикът въздъхна, изправи се и махна с ръка.
Потьомкин обясни:
— Бяхме заедно. Качих ги, тъй като бяха в същата посока, и те слязоха близо до казармите. Не съм сигурен. Не познавам добре града.
— Разбирам. Файтон ли взехте?
Потьомкин се поколеба и погледна шефа си.
— Да.
— Как си разделихте сумата?
— Какво?
— Те са слезли първи. Предполагам, след това вие се прибрали в посолството.
— Точно така.
— Как платихте на кочияша? Разделихте ли си сумата?
— А, разбрах. — Потьомкин прокара пръсти през косата си. — Не, аз платих цялата сума. Дори да не ги бях срещнал, пак щях да платя същите пари, за да се върна.
— А помните ли колко ви излезе? Може да се окаже важна подробност.
— Може и да не се окаже — намеси се посланикът, гласът му бе наситен с презрение. — Както вече ви казах, имаме си достатъчно работа. Така че, ако нямате нищо против…
Яшим се обърна към посланика. Наклони глава на една страна и вдигна ръка.
— Много се извинявам — започна твърдо той. — Настоявам да получа отговор. Все пак граф Потьомкин е бил последният човек, видял гвардейците живи.
Веждите на посланика трепнаха. Потьомкин се опули.
— Мили Боже! — възкликна той. Дори не погледна към евнуха.
— Да, истинска трагедия. Затова всичко, което ни кажете за местата, където сте били, ще ни бъде от помощ. Можем да се опитаме да намерим кочияша.
Яшим стреляше на сляпо, въпреки че файтонджията можеше да бъде издирен.
— Едва ли граф Потьомкин помни каква е била сумата — побърза да заяви князът. — Предупреждаваме служителите си да не носят много пари. На кочияшите плащат портиерите, когато впряговете спрат на портата.
— Разбира се — съгласи се Яшим. — Колко несъобразително от моя страна. Портиерите сигурно си записват направените разходи.
Князът трепна, явно едва сега осъзна грешката си.
— Ще накарам граф Потьомкин да провери. Ако научим нещо, ще ви уведомим.
Яшим се поклони.
— Надявам се, че графът не възнамерява да пътува. Може да се наложи отново да поговорим.
— Сигурен съм, че няма да се наложи — изсъска посланикът.
Евнухът излезе и затвори вратата.
— И сега какво?
Потьомкин мълчеше. Струваше му се, че разговорът е преминал добре.
Значи нямаше да се наложи да си стяга багажа, за да се върне у дома.
38.
Щом излезе от кабинета на княза, Яшим остана намръщен в приемната. Лакей в ливрея се бе изпънал до отворените махагонови врати. Потънал в мисли, Яшим обиколи бавно стаята, докато се озова пред поставена в рамка карта. Престори се, че я разглежда задълбочено, макар да не виждаше нищо.
Абсолютно никой не го попита какво се е случило. Това бе странно, нали така? Работата на посолството бе да събира информация, ала тези двамата не проявиха никакъв интерес към причината за въпросите му. Възможно бе вече да са чули, че офицерите са мъртви. Ала когато каза, че Потьомкин е последният, който ги е виждал живи, не го попитаха откъде знае. Сякаш въпросът изобщо не ги интересуваше, а това бе важно.
Още по-интересна бе лъжата за файтона.
Разбира се, че беше лъжа, още повече че князът знаеше нещо по въпроса.
Та нали самият той се опита да потули нещата.
— Excusez-moi, monsieur31.
Яшим се обърна. И дъхът му направо секна.
Дори не бе усетил кога е влязла.
Пред него стоеше най-красивата жена, която някога бе виждал.
