Бунтовниците бяха завзели края на улицата близо до казармите, около джамията „Баязид“ и край старото пазарище за дрехи. Държаха също старата византийска улица и еничарските укрепления. Войската на султана нанесе там първия си удар. Чуваха се изстрели. Също като Наполеон в Тюйлери. Замириса на барут. Имаше само две оръдия. Командваше ги Ибрахим. Наричаха го Дявола Ибрахим, Еничарите хукнаха към казармите си и започнаха да барикадират вратите с камъни. Дори не се сетиха за другарите си, които зарязаха по улиците. А след като артилерията ги обгради, те отказаха да се предадат. Останаха скупчени вътре. Първата канонада сигурно изби десетки, а след това обстрелът продължи.
Видяхме пламъците, Яш. Изгориха еничарите до един — е, не чак до един, но почти всички. Все едно разбишкваш сламена барака и избиваш плъховете, които изскачат отвътре. Заловените изпратиха в джамията „Султан Ахмед“, а избитите на място зарязаха под Еничарското дърво — привечер вече бяха струпали поне шест трупа. На следващия ден на хиподрума се търкаляха купове тела.
Открай време ме побиват тръпки от това дърво. Само като си спомня как ги бяха провесили по клоните, също като плодове. А труповете на другите еничари се трупаха около дънера. Сигурно е имало много кръв и тая кръв е в корените му.
Това видях и това ти разказвам. Виждал съм и погроми, и кланета. Честно казано, виждал съм и по- лоши неща от онова, което сториха накрая на еничарите. Виждал съм жени и деца… Еничарите бяха мъже и дори мога да кажа, че донякъде заслужаваха съдбата си заради всичко сторено както от тях самите, така и от предшествениците им. Знаели са, че участват в грозно изнудване. Знаели си, че то бавно съсипва империята, не може да не са си давали сметка, че някой ден ще дойде време за разплата.
Може би не са очаквали да се случи подобно нещо, нещата да приключат така изведнъж. Никой не каза: „Забавлението свърши, на излизане оставете ятаганите“, нали? Говорим за изтребление, Яш. Десет хиляди мъртви. Изкараха ги с огън от Белградската гора. Измъкнаха ги от градчета и селца из провинцията. Татари вестоносци плъзнаха из цялата империя, за да разпространят новината. Светлото събитие, помниш ли, така го нарекоха. Дори имената им не написаха по гробовете. Изтребиха ги до крик, заличиха ги. Знаеш ли, няколко седмици по-късно на гробището сред кипарисите видях султана с палач. Там бяха мъртъвците им. И верните, и сърцатите, и продажниците, и корумпираните. Палачът съсече всички надгробни плочи с тежкия си ятаган.
Яшим вдигна пръст.
— Една е останала. Намира се в Юскюдар, изсечена в камъка.
Палевски махна с ръка.
— Винаги остава по някоя. Може да са останали и десетки. Това не означава нищо. Отоманската империя продължава да съществува. Съществува, защото всичко се е променило. А нещата са се променили, защото еничарите ги няма. Те бяха онова, което спъваше империята, нима не си го разбрал? Те бяха пречката, която стоеше на пътя на… какво? Те възпираха султана да поеме напред като европеец. Те не позволяваха армията да се превърне в нещо като наполеоновата войска. Те бяха против християни да отварят дюкяни за алкохол в Пера, мъжете да носят фесове вместо тюрбани, и какво ли още не. Има и още. Еничарите бяха нагли крадци, ограничени мръсници, ала същевременно бяха поети, почитаха таланта, поне някои от тях. Имаха си своя култура, ако можем да наречем това тяхното култура. Тя бе по-значима от тях, по-значима от алчността и недостатъците им.
Сигурно се питаш дали не съжалявам, че ги няма. В никакъв случай. Ала скърбя за тях, Яшим. Докато обикалям сам из града, скърбя за тях, защото те бяха душата на тази империя, както за добро, така и за зло. Благодарение на тях отоманците бяха уникални, горди, необикновени и в известен смисъл — свободни. Еничарите им напомняха кои са, какви им се иска да бъдат. А какво стана без тях?
Макар да не ми е приятно, мога да призная, че нещата са вече съвсем обикновени. Прекалено обикновени и дори споменът за еничарите започва да се губи. А империята дълго ще куца заради това, че е обикновена. Без спомени няма устойчивост, няма мощ, защото тъкмо спомените създават един народ. Така е и при нас, поляците — добави унило той.
Отпусна се на фотьойла, покри очи с длан и се умълча. Яшим отпи глътка чай, забеляза, че е изстинал, и надигна чашата.
— Съжалявам — рече. — Не трябваше да те безпокоя с този въпрос.
Дипломатът бавно вдигна глава.
— Можеш да ме безпокоиш, Яшим. Безпокой ме колкото искаш. Аз съм просто посланик, какво ли разбирам от тези неща.
Яшим се смути. Обзе го типично детско желание да стане и да си тръгне.
— Костите не ми излизат от главата — върна се той към задачата си, — защото са съвсем чисти. С колко са дни разполагали? Станаха ли шест? Как можеш да смъкнеш всичко от нечии кости за толкова малко време?
— Много лесно — отвърна гнусливо Палевски. — Като ги свариш.
— Хм. При това са запазени цели, значи е използван огромен казан. По тях няма никаква следа от нож.
Палевски наля още чай. Забеляза, че ръката му трепери.
— Помисли за миризмата — подсети го Яшим. — Все някой трябва да е забелязал.
— Яшим, приятелю — възнегодува полякът. — Има ли поне един аспект от тази мистерия, който да не е свързан с готвене? Струва ми се, че трябва да прекратим срещите си всеки четвъртък, докато тази работа не приключи. Не съм сигурен, че ще ми стигнат силите.
Яшим като че ли не го чу.
— Като наблюдавам как се появяват телата, имам чувството, че се опитват да очертаят полето си на действие — първо в новите конюшни над Аксарай, след това над Златния рог на Галата, близо до Джамията на победата. И ето че днес се появява нов труп на самата порта на Капалъ чарши. Всички до един се появяват незнайно как. А ще има още един — добави той. — Освен ако не се доберем първи до мястото.
— Това е възможно единствено, ако… какво? Само ако следват някаква схема. Очевидно тези места по някакъв начин са удобни за убиеца, нищо че са толкова далече едно от друго. Да разнасяш трупове из целия град, дори до Галата, е много по-трудна задача, отколкото да ги пуснеш в Босфора, където все някой ще ги открие.
Яшим вдигна поглед и кимна.
— Поради някаква причина убиецът мисли, че тази допълнителна трудност си струва усилието.
— Говорим за схема, Яшим. Намери прилична карта и отбележи точките.
— Прилична карта — повтори равнодушно евнухът. Бяха минали много години, откакто някой бе правил добра карта на Истанбул.
Палевски знаеше това не по-зле от него.
— Кажи сега, какво друго си разбрал?
— Едно суфистко стихче. Може да има връзка, а може и да няма. Чух нещо и за униформен руснак — призна той.
— Руснак, значи. Тук вече може и да успея да ти помогна.
Яшим му предаде всичко, което Прийн беше научила за петия мъж с ордена.
— Нищо чудно да се окаже Василиевски орден. Дава се за бойни заслуги, но не е от най-високите отличия. Дори няма да си го сложиш, ако имаш по-високо.
— И какво означава това?
— Означава, че твоят човек по всяка вероятност е добър войник, но едва ли е благородник или от командващия състав. Най-вероятно аристократ четвърто коляно, може би дори още по-незначителен. Или пък платен войник.
— Тук в Истанбул ли?
— Може да е назначен в посолството. Няма друго обяснение. Мога да ти помогна да го откриеш още сега.
Палевски се надигна от фотьойла и посегна към една от ниските полици. Дръпна няколко броя „Льо Монитор“, отомански вестник, издаван от съда, отпусна се назад и започна да прелиства.
— Сега ще го открием. Тук пише кой идва, кой си отива, кой е представил акредитивните си писма в съда. Гледай, в британско посолство има ново момче, американският шарже д’афер са го повишили в
