Завеждащият гардероба бе жив пример. Приличаше на изцеден лимон, вечно недоволно, превзето същество, кльощав, към четирийсет и пет, дребнав, готов да избухне дори при най-незначителния проблем. В задълженията му влизаше както да подготви гиздавите девойки или избраното за леглото на султана момиче, така и да им купува бельо. Сред подчинените му имаше фризьори, шивачи, бижутери и специалист по парфюмите, който трябваше освен да счуква и смила ароматните билки, да създава такива парфюми, че да допаднат на султана, да приготвя сапуни, благовонни масла и афродизиаци, както и да наглежда направата на благоухания специално за нуждите на султана. Ако нещо не беше наред, завеждащият носеше цялата вина, но поне на свой ред можеше да си го изкара на многобройните си подчинени.
— Става въпрос за пръстен — започна направо Кислар ага. — Според нашия приятел момичето е имало пръстен на ръката. Нямам представа дали е бил на ръката й, когато се е случило нещастието. Ти можеш ли да ни осветлиш?
Яшим бе заинтригуван от леката кръгообразна вдлъбнатина на средния пръст на момичето, която бе забелязал, преди валиде султан да прекъсне огледа на тялото. Макар девойката да бе изящна и накичена със скъпоценности, въпросният липсващ пръстен напомняше за краткия й живот, изпълнен с неповторими чувства и мисли. Нима момичето, сякаш специално създадено за отредената й роля — безупречно, красиво, великолепно нагиздено, изкъпано и парфюмирано, — бе имало намерение да легне със султана белязано от този почти незабележим недостатък, студената бяла резка на средния пръст на дясната ръка — доказателство за личния й избор?
Дали пръстенът е бил свален, когато е умряла, или по-късно?
Завеждащият гардероба погледна Яшим. Евнухът го наблюдаваше с безизразно лице, скръстил търпеливо ръце на гърдите. Човекът вдигна нагоре поглед и поглади с разтреперани пръсти стиснатите си устни. На Яшим се стори, че той знае отговора на въпроса. Изглежда се опитваше да овладее надигналата се паника и да премисли какви биха могли да се последствията от думите му.
— Да, наистина. Пръстен. Точно така. Тя носеше пръстен.
Кислар ага подръпна меката част на ухото си. Обърна кръвясали очи към Яшим.
— Ами прислужникът в покоите на момичетата? Може ли да поговорим и с него? — настоя Яшим.
Веднага призоваха прислужника, чието задължение бе да отвежда избраната хубавица при султана. Той не знаеше нищо за пръстена. Кислар ага бе следващият повикан на местопрестъплението. Той притвори леко очи и побърза да отговори на въпроса.
— Беше положена в моминската стая, точно както я завари.
— Кой я е положил?
— И завеждащият гардероба е бил там.
Мъжът не успя да си спомни дали пръстенът е липсвал, когато са вдигнали жертвата от земята.
— Ти обаче щеше да забележиш, ако е липсвал — предположи Яшим.
Завеждащият гардероба се колебаеше.
— Да, разбира се, щеше да ми направи впечатление. Нали аз подбрах накитите за ръце. Ще го кажа по следния начин, ефенди, очевидно е била с пръстена, когато… ами… когато е…
— Когато е била удушена. Можеш ли да го опишеш?
Завеждащият гардероба преглътна.
— Пръстенът беше сребърен. Нищо ценно. Често ми е попадал пред погледа. Носеха го различни момичета, разменяха си го. Има много такива дребни накити, не са кой знае какво. Май всички са си го слагали от време на време. Поносят го малко, омръзне им, дадат го на друга. Честно казано, дори не забелязвам подобни дрънкулки, освен когато са грозни или развалят цялостния облик на момичето.
— Значи ти й позволи да носи пръстена, когато отиваше при султана?
— Така беше най-разумно, иначе щеше да й остане грозна резка на пръста. Не споменах и дума.
Завеждащият гардероба се гърчеше уплашен и без да осъзнава, пристъпваше ту наляво, ту надясно.
— Правилно постъпих, нали, чорбаджи? Беше просто един пръстен, чистичък, сребърен.
Кислар ага не откъсваше поглед от него. Най-сетне сви рамене и махна с ръка, за да го отпрати. Завеждащият гардероба заситни заднишком, без да спира да се кланя.
Кислар ага посегна към праскова и я захапа. По брадата му се стече сок.
— Мислиш ли, че той го е взел?
Яшим поклати глава.
— Да си направи този труд заради сребро? Все някой обаче го е взел. Питам се защо.
— Все някой го е взел — повтори бавно Кислар ага. — Следователно е все още тук.
— Сигурно.
Чернокожият се отпусна назад и огледа ръцете си.
— Ще се намери — отсече той.
36.
Негово превъзходителство княз Николай Деренцов, отличен с орден „Цар Петър“ първа степен, наследствен шамбелан на руските царе и руски посланик във Високата порта, наблюдаваше как кокалчетата на ръцете му побеляват, докато стискат ръба на бюрото.
Княз Николай — не се свенеше да го потвърди — бе изключително привлекателен мъж в края на петдесетте. Със своите метър и осемдесет, широки рамене, подчертани от вталено сако с висока яка, изпод която се подаваше колосана широка вратовръзка, а от ръкавите белоснежна дантела, той изглеждаше едновременно елегантен и внушителен. Стоманеносивата му коса бе късо подстригана, бакенбардите бяха оставени дълги. Имаше изящна глава, леденостудени сини очи и сравнително малки устни. Семейство Деренцови бяха открили, че животът е скъп. Въпреки че притежаваха необятни имения и заемаха високо положение, в продължение на цял един век те си бяха угаждали с безкрайни посещения на балове, избор на пищни облекла, залагания и намеса в политиката на Санкт Петербург, докато накрая княз Николай Деренцов бе останал съкрушен, когато установи, че дълговете и разходите му значително надвишават приходите. През последния сезон успя да се ожени за млада красавица и хората не спряха да говорят — макар младите красавици да ги има както в Русия, така и навсякъде другаде.
Ала онова, което подтикваше любопитните да говорят, онова, което предизвикваше завист и ревност, бе фактът, че бракът му бе осигурил завидно богатство. Не че хората, сред които семейство Деренцови се движеха, се изразяваха по този начин. Зад гърба му се подсмиваха, че момичето — макар да бе поразителна красавица — бе от семейство на търговец новобогаташ. Баща й бе натрупал милионите си с производство и продажба на кожени изделия.
— По всичко личи, че си проявил небрежност — възмущаваше се Деренцов. — Не искам в посолството си хора, които допускат грешки. Разбираш ли ме?
— Моля ваше превъзходителство да ме извини.
Младежът бе свел глава. Личеше, че Николай Потьомкин искрено съжалява. Наистина съжаляваше, ала не за стореното, защото вината не бе негова, а защото бе ядосал шефа си и той си го изкарваше на него, дори се опасяваше, че ще го уволни начаса. Работеше в посолството едва от два месеца, след като бе успял да се измъкне от отчайваща писарска работа в руската армия и да попадне в дипломатическите среди благодарение на връзките на възрастен роднина в двора — доста далечен и с недотам стабилни връзки. Едва ли щеше да има такъв шанс втори път.
И той като шефа си бе над метър и осемдесет, ала не бе красив като него. Лицето му, белязано от удар със сабя по време на Руско-турската война29, така и не заздравя добре. Червената резка тръгваше от ъгъла на лявото му око и стигаше до горната устна. Той бе със светлоруса коса и почти бели мигли над воднистосини очи. По време на схватката с турския конник бе сграбчил ятагана му с голата си лява ръка и сега три от пръстите му бяха свити, безжизнени. Младият Потьомкин бе разбрал, че или трябва да си дипломатичен, или… няма да постигнеш нищо. На сибирската граница го чакаха пет хиляди акра30 около западнало имение, потънало в дългове, на хиляди километри от цивилизования свят.
Княз Деренцов забарабани с пръсти по бюрото.
— Гафът вече е сторен. Пратеникът на Високата порта ще бъде тук след няколко минути и се налага да
