39.
— Госпожо — промълви той. Тя бе висока почти колкото него и Яшим реши, че това трябва да е княгинята, съпругата на посланика, макар да очакваше да е по-възрастна. Княгинята не изглеждаше на повече от двайсет години. Косата й бе прибрана и откриваше фина шия и заоблени рамене, няколко немирни черни къдри се спускаха закачливо по светлата й кожа. Забеляза изящните уши, нежната извивка на брадичката, подчертаните скули, почти като на туркиня. Огромните й черни очи блестяха.
Наблюдаваше го, без да крие, че й е забавно.
Яшим не можеше да си обясни как е възможно лакеят да стои напълно неподвижен, след като най- великолепното създание, чернооко, чернокосо, с лице сякаш изваяно от недокоснат планински сняг, бе край него, при това без придружителка. Да не би да беше сляп?
— Аз съм Евгения, господине. La femme de l’Ambassadeur le Prince32.
Съпругата на посланика. Жената на посланика. Гласът й бе сравнително нисък. Устните й едва помръдваха, докато говореше.
— Яшим — промълви той. Забеляза, че е протегнала ръка, пръстите й бяха насочени към земята. Като насън пое ръката й и притисна устни. Кожата й бе топла.
— Трябва да сте по-склонен към приключения, господин Яшим — заяви тя и на бузата й се появи трапчинка.
Яшим се ококори. Усети как кръвта се качва в лицето му.
— Много се извинявам…
— Ами да, разглеждате стари карти на вашия град. — Тя отново го погледна, без да крие любопитството си. — Френски ли говорите, или сънувам? Прекрасно. Колкото до картата — много е интересна, разбира се. Тя е една от първите подробни карти на Истанбул, правена малко след Завоеванията. Малко, малко, около сто години по-късно, през 1599 година, от Мелхиор Лориг от Фленсбург. Няма значение. По-добре да погледнем картините. Тогава, предполагам, ще разберете ние какво представляваме.
Яшим почти не чуваше какво му говори. Никога досега не бе изпитвал подобни чувства и знаеше, красотата й не е единствената причина. Всеки нормален мъж би се стъписал, но Яшим? Абсурд! Около него пърхаха прелестни жени всеки път, когато влезеше в харема на султана. Понякога му се показваха голи. Колко пъти само го бяха дразнили, докато поклащаха напарфюмираните си гърди и бедра около него. Тези съвършени създания го бяха молили да ги докосне тайно, да опита забраненото и непознатото! И въпреки това винаги имаше чувството, че са облечени, забулени, недостъпни.
А ето че пред него бе застанала облечена жена — виждаше устните й, трапчинката на гърлото, заоблените голи рамене, — но в този момент тя му изглеждаше чисто гола.
Никога не му се бе случвало жена да го заговори по този начин. Никоя не му бе позволявала да докосне кожата й с устни.
Тя стисна ръката му и го поведе към една от картините на стената.
— Кажете, господине, не ви ли шокира?
Шокираше го ръката й.
Бяха застанали пред семеен портрет на цар Александър, съпругата му и децата. Композицията не бе официална, бе изпълнена във френски маниер: царят се бе скрил на сянка под дърво, царицата, налята като зряла ябълка, се бе облегнала на него, руси момченца в копринени бричове и момиченца в бели рокли бяха скупчени около тях.
Яшим се опита да прецени картината. Тя беше права.
— Да, малко ме шокира.
— Ето на!
— Не жената… — Какъв си лъжец, Яшим! — Говоря за интимността. Няма… интимност. Извадено е на показ нещо, което би трябвало да е интимно, отношенията между мъж и жена.
— Значи не одобрявате изобразяването на човешкото тяло? Вероятно сте готов да поставите нови ограничения?
Дори гласът й, каза си, и той бе скандален. Любопитството й приличаше на бавна милувка, сякаш го проучваше сантиметър по сантиметър.
— Не знам какво да кажа. Когато чета някой роман, откривам човешкото тяло. Там има интимност — представени са и други чувства и състояния. В романите ми доставят наслада, а ето че в някои картини ме шокират. Сега ще ме обвините в непоследователност.
— Нямам намерение да ви обвиня в каквото и да е, господине. Когато четете, вероятно намирате своите черти в героя. Онова, което преминава между вас и героите, си остава нещо лично. Докато картините са изложени пред очите на всички.
Тя го погледна свенливо с ъгълчето на окото си.
— Вие, турците, поне така ми се струва, сте добре запознати с интимността.
Яшим не смееше да откъсне очи от картината на стената.
— Харемът е забранено място, нали?
— Не и за вас, госпожо — отвърна Яшим.
Евгения ахна изумена.
— Нима? Искате да кажете, защото съм жена ли?
— Разбира се. И заради положението, което заемате. Не се съмнявам, че ще ви допуснат да посетите дори покоите на султана, стига да пожелаете. — Той забеляза изписалото се по лицето й желание и съжали за думите си.
— Предполагам, че ще ме допуснат само ако съм поканена. — Гласът й бе станал ласкав.
— Сигурен съм, че няма да е трудно да получите покана — отвърна бързо Яшим с надебелял глас, изумен от собствената си дързост. Какви ги вършеше?
— Дори не съм се замисляла досега — призна тихо тя. — Вие ли ще ме поканите?
Яшим се канеше да отговори, когато вратата към кабинета на посланика се отвори и князът застана на прага, последван от Потьомкин.
— Какво, по дяволите… — Ругатнята замръзна на устните на посланика.
Евгения му отправи студена усмивка.
— Двамата с господин Яшим водехме изключително интересен разговор. За изкуството — уточни тя. — Нали така?
Яшим се поклони.
— Разбира се, княгиньо.
Посланикът премести поглед от Яшим към съпругата си.
— Господинът тъкмо си тръгваше — изсъска той. — Сигурен съм, че е много зает. Всички сме заети. Довиждане, господине.
Яшим притисна длан към гърдите и склони глава. Отново целуна нежната ръка на Евгения. На сбогуване тя му каза:
— Моля да ме извините, че ви задържах. Надявам се някой път да довършим този разговор.
Гласът й бе достоен за съпруга на посланик. Говореше хладно и не особено заинтересовано.
Ала пръстите на Яшим пареха там, където тя бе стиснала лекичко ръката му.
40.
В банята поемаше жадно с всяка пора повече топлина и пара. Чак когато му се стори, че главата му е стегната с огнени обръчи, остави теляка да го изтърка и намачка също като тесто и чак тогава се топна в ледената вода на басейна.
По-късно, на път към къщи се отби набързо до зеленчуковия пазар. Старият му приятел Георгиос, гръцкият продавач, който подреждаше стоката си също като оръжия в оръжейна или като скъпоценни камъни на витрина, излезе иззад сергията и отпусна тежката си ръка върху рамото на Яшим.
