Отново ще побегнете и отново ще бъдете пропъдени от дупките си по волята на султана и подчинените му.
Предупредени сте.
Сераскерът правеше усилие да разясни положението. Слуховете бяха коварна сила. Тъкмо по това си приличаха със страстта към войната: те можеха и трябваше да бъдат контролирани.
Обучавай хората. Пресечи слуховете. Нека инициативата да е винаги твоя, за да държиш в недоумение враговете. Евнухът бе заподозрял някакъв еничарски заговор, ала сераскерът благоразумно прецени, че е най-добре да не дава категорично мнение. Намекът бе достатъчно ясен, ала скрит между редовете.
На това му се казваше подход като по учебник.
Сераскерът се изправи и приближи до тъмния прозорец. Оттук имаше изглед към града, който му бе поверен да защитава. Въздъхна. През деня се виждаха скупчени покриви, минарета и куполи, прикрили лабиринт от извити улички и тесни сокаци. Сега светлините се преливаха в тъмното, на места по-ярки, също като призрачни сияния, заблестели подвеждащо над пагубната нетрепваща вода в блато.
Стисна края на сакото и го подръпна, за да го изпъне.
43.
Докато Яшим се опитваше да се изтръгне от съня, първата му мисъл бе, че е забравил тигана върху жарта. Скочи чевръсто от дивана и застана посред кухнята. Завъртя се на пети, за да огледа недоумяващо стаята. Всичко беше наред: печката бе загасена, плочата излъчваше лека топлина; бе оставил съдовете неизмити, ножовете си бяха на поставките. Въпреки това му миришеше на изгоряло.
Някъде отвън долитаха викове и трясъци. Надникна през отворения прозорец. Небето бе озарено от някакъв блясък, също както на зазоряване, и докато се взираше навън, цял покрив бе неочаквано погълнат от огнен език, стрелнал се към небето, за да се разпилее миг след това в пелена от искри. Та това не беше на повече от сто метра: на съседната или на по-съседната улица. Чу пукота на разгоряло се дърво и усети мириса на сажди.
Час, каза си той, давам му не повече от час.
Огледа малкото си жилище — подредените по полиците книги, анатолийските килими на пода.
— Не може да бъде!
Пламъците си бяха пробили път към улицата, която излизаше на сокака „Кара Давут“. В началото й се бяха скупчили любопитни клюкари, притеснени съседи, повечето гологлави, разсъблечени жени, въпреки че всички до една се бяха сетили да покрият носовете и устните си с по някой парцал. Забеляза, че една от тях бе вдигнала горнището на пижамата си, за да прикрие лицето, и по този начин бе оголила апетитно заоблено коремче. Всички до един наблюдаваха огъня, застинали неподвижно.
Яшим се огледа. Жителите на „Кара Давут“ започваха да излизат от домовете си. Мъж, за когото Яшим се сетил, че е пекарят, ги ръчкаше да изнасят ведра от къщите си. Бе застанал на едно от стъпалата на фонтана в началото на улицата и размахваше ръце. В този момент Яшим разбра какво се опитва да направи.
— Отпратете жените — изкрещя той и сръчка мъжа, застанал до него. — Трябва да се подредим в редица!
Разблъска мъжете. Завладелият ги унес сякаш изчезна. Някои от тях се стреснаха, когато забелязаха, че съпругите им са наизлезли полуголи.
— Отведете ги в кафенето — предложи Яшим. Спря младеж, хукнал с кофа в ръка.
— Дай ми това. Върви да донесеш друго! — Подаде кофата на застаналия наблизо мъж.
— Образувайте верига — поемай и предавай!
Мъжът грабна кофата и я подаде на следващия чифт ръце. Друго момче притича до Яшим с пълно ведро. Евнухът разбра, че някой трябваше да обърне повече внимание на задната част на веригата.
— Стой тук. Предавай ведрото и се приготви за следващото.
Втурна се назад, като сграбчваше зяпачите и ги нареждаше на крачка-две разстояние един от друг. Хората надонесоха нови кофи. Пекарят топваше всяка във фонтана и я предаваше на следващия. Яшим затича по веригата, провери да не прекъсва никъде, след това се върна отново в началото, за да се увери, че връщат празните ведра.
Пламъците се стрелкаха към тесния сокак. Докато евнухът наблюдаваше, един прозорец се пръсна сред зарево от искри и дълъг огнен език се стрелна навън, облизвайки стрехите на съседната къща. След това пламъкът се стопи, ала само след миг се плъзна отново напред, тласкан към друг разгорял се от вятъра пламък, завихрил се като избълван от духало в самото начало на сокака. Застаналият няколко стъпки по- назад Яшим усети как поривът разрошва косата му и донася топлина. Почувства се напълно безпомощен. В този момент се сети какво трябва да се направи.
— Пробив! Пробив! — Хукна към най-близката врата и завари цяло семейство, надвесено над излака в задния двор. — Трябва ни пробив — не тук, от другата страна на улицата. — Не му обърнаха абсолютно никакво внимание: всички до един се напъваха да извадят вода, плискаха фасадата на къщата, която вече започваше да се люпи от горещината. — Брадва! Дайте ми брадва!
Стопанинът на къщата кимна към куп цепеници в ъгъла на двора. Яшим изтегли забитата в дръвника брадва с един замах и изскочи на улицата.
— Пробив! — изкрещя той и вдигна брадвата над главата си. Неколцина от застаналите наблизо го зяпнаха. Той се обърна към тях. — Вадете сечивата си, бе хора. Трябва да съборим тази къща.
Без да ги чака, той замахна с вик и стовари острието в кирпича. Откърти се парче колкото едра длан. Нанесе нов удар и една от летвите се разтроши на трески. След няколко минути бе разчистил достатъчно място, за да може да забива брадвата в горните греди. Неколцина мъже се бяха присъединили към него. Изпрати двама в къщата, за да проверят да не е останал някой, а след това ги напъти от другата страна. Спря да си поеме дъх и се облегна на брадвата. Четиримата мъже бяха голи до кръста и приближаващите пламъци осветяваха струйките пот, рукнали по кожата им.
— Дело на еничари е това — отбеляза един през стиснати зъби, докато забиваше брадвата с ожесточени мощни удари в една от подпорните греди. Тя изтъняваше с всеки удар, докато накрая мъжът обърна брадвата откъм тъпата страна, стовари я с всички сили и дървото най-сетне поддаде. Яшим сграбчи гредата и я потегли навън.
Къщата изпъшка и се килна на една страна. Няколко кирпичени парчета от втория етаж се стовариха в краката им и около тях се надигна бял облак, разпилян на мига от порив горещ вятър, профучал по улицата. Яшим обърна поглед назад. Две къщи по-надолу пожарът аленееше. Наоколо летяха искри. Един от мъжете, които бе изпратил в задната част на къщата, подаде глава между две щръкнали греди, разкривени под неестествен ъгъл, и побърза да я отдръпне. Всички се разсмяха.
— Ще излязат след секунда — обяви мъжът. Предвкусваха победата и настроението им се подобри.
И наистина, двамата мъже се появиха от другата страна на рамката и се втурнаха през срутената врата.
— И като си помисля, че викахме еничарите от „Баязид“ да я вършат тази работа!
Вече се забавляваха. Откъм горния етаж долетя трясък и им подсказа, че гредите не издържат повече. Подът се наклони и бе ясно, че покривът вече няма необходимата опора.
— Ще се срути към нас! — изрева Яшим. Истина бе. Къщата се наклоняваше към тях, изкривена на една страна. — Пазете се! — викна той и се втурна към улицата, по-далече от огъня. Останалите го последваха. Двайсетина метра по-нататък спряха, за да наблюдават как къщата се килва също като загубил опора пияница. Циглите по покрива сякаш увиснаха във въздуха, докато най-сетне с глух тътен, който се понесе като вълна над пукота на огъня и крясъците, долитащи откъм горния край на улицата, постройката се срина сред облаци прах и парчета кирпич.
Яшим се хвърли на земята и покри глава с ръце: все едно го бе връхлетяла пустинна буря. Наблизо се чу писък. Той притисна лице в прахта и в този момент отгоре му се посипаха дребни отломки от разрушената къща. Няколко счупени керемиди се плъзнаха по земята и се удариха в ръцете му.
Надигна глава и надникна над лакътя си. Малко по-надолу по улицата пожарът продължаваше да бушува: беше се разпрострял и кепенците на последната къща, която ги делеше от пламъците, се отвориха с
