33.
Съществуват прекрасни градове, където доволните граждани подкрепят интелигентната си управа. Там няма запуснати сгради, не ще видите нито едно обрасло с бурени петно, определено за строеж, нито един неподдържан дворец, ала в големите градове ги има, тъй като упадъкът е знак за живот. На едното ухо развалата нашепва за възможности, а на другото — за престъпност. Истанбул през 1830 година не бе изключение.
Подобни мисли се въртяха в главата на Яшим, докато стискаше разбриданата корда на звънеца и чакаше на стълбите пред вратата на сграда в Пера, така наречената „европейска“ част на Истанбул, от другата страна на Златния рог. Имаше чувството, че счупеният звънец е по някакъв начин свързан с упадъка и разрухата в древната столица, като се започне от напуканите стени на базиликите и се стигне до дървените къщи, готови да рухнат всеки момент, от кабинета на патриарха до подгизналите с вода стоки, струпани на пристанището.
При последното ожесточено дръпване бе успял да изтръгне подобие на звън, който се разнесе в недрата на старата къща. За пръв път от седмици и за последен път от години звънецът оповести на полския посланик, че има посетител.
Палевски се смъкна от дивана, неволно бутна някаква чаша и тя падна със звън, последван от ругатните му.
Застана на най-горното стъпало, стисна парапета и заслиза съвсем бавно към вратата. Няколко секунди остана загледан в резетата, след това се протегна, разкърши мускулите на врата си, прокара ръка през косата, оправи яката си и отвори. Присви очи, когато зимната светлина нахлу неканена.
Яшим изсипа остатъците от звънеца в дланта му и влезе. Палевски затвори вратата, без да спира да мърмори.
— Не можа ли да влезеш през прозорците отзад?
— Щях да те стресна.
Палевски му обърна гръб и пое нагоре по стълбите.
— Мен нищо не ме стряска.
Яшим хвърли поглед към тъмен коридор, който водеше до задната част на резиденцията, и зърна чаршаф, метнат върху мебели, натрупани в дъното. Последва Палевски по стълбите.
Дипломатът отвори една врата.
— Влизай — покани го.
Яшим последва приятеля си в малка стая с нисък таван, осветена от два високи прозореца. На отсрещната стена имаше камина с доста сложна изработка, украсена с гравирани щитове, лъкове и стрели, останали от по-благородна епоха; зад решетката безрадостно припукваха няколко анемични пламъка. Палевски хвърли нова цепеница и подкладе огъня. Няколко искри хвръкнаха нагоре и пламъците лумнаха.
Палевски се тръшна в огромен фотьойл и посочи на Яшим другия.
— Да пийнем по чаша чай — предложи той.
Яшим бе сядал в тази стая много пъти, въпреки това се огледа с искрено удоволствие. Огледало на петна, поставено в златна рамка, бе закачено между прозорците; под него бе писалището на Палевски и единственият стол с твърда облегалка в стаята. Двата фотьойла, примъкнати близо до камината, бяха пред разпадане, но пък бяха изключително удобни. Над камината бе закачен маслен портрет на Ян Собиески, полския крал, нанесъл през 1683 година съкрушителен удар на османците край Виена; още две мислени платна, едното на мъж с напудрена перука, възкачил се на кон, изправен на задните крака, и семейна сцена, закачена край вратата над малка махагонова масичка. Върху масичката бе оставена цигулката на Палевски. Съседната стена бе закрита от библиотека, бяха подредени книги и в нишите край камината.
Палевски се пресегна и дръпна веднъж или два пъти кордата на звънеца. Влезе спретнато слугинче, очевидно гъркинче, и дипломатът поръча чай. След малко момичето донесе поднос и го постави на лежанката пред огъня. Полякът потри ръце.
— Английски чай — заяви той, — с много малко бергамот. Мляко или лимон?
Чаят, топлината на камината и плътният глас на немския часовник на полицата успокоиха посланика и настроението му се пооправи. Яшим също започна да се отпуска. Двамата мъже дълго мълчаха.
— Онзи ден ми подхвърли, че армията напредвала със стомаха си. Кой го е казал? Наполеон ли беше?
Палевски кимна и се намръщи.
— Типично в стила на Наполеон. Накрая армията му напредваше вкочанена от студ.
Не за пръв път Яшим си обеща да разбере какво е отношението на посланика към Наполеон. Изглежда бе някакво съчетание от възхищение и горчивина. Въпреки това попита:
— Прави ли ти впечатление начинът, по който са се наричали еничарите?
— Да ми прави впечатление ли? Та те са използвали кухненски наименования. Наричали са полковника чорбар, нали така? Помня и някои от другите чинове — кухненски слуга, пекар, палачинкар. Командирите носели черпак като символ на званието. А пък ако някой от редовите войници изгубел полковия казан по време на битка — говоря за грамадните казани, в които приготвяли пилаф — това бил невъобразим позор. Провизиите винаги са им били осигурявани. Ама ти защо питаш за еничарите?
Яшим му разказа за казана, за стегнато омотания мъж, готов да бъде опечен, за купчината кости и дървените лъжици. Палевски го изслуша, без да го прекъсва.
— Извинявай, Яшим, ама ти не си ли бил в Истанбул преди десет години? Наричат го потисничество, нали така беше. Човек може да потисне смеха си. Потискаш чувства. А ние говорим за човешка плът и кръв. Говорим за история, за традиция. Какво потисничество? Онова, което се случи на еничарите, не бе дори клане.
За огромна изненада на Яшим полякът се изправи.
— Аз бях свидетел, Яшим. Никога не съм ти разказвал, защото абсолютно никой — дори ти — не би искал да узнаеш. Това не се вписва в отоманския начин на действие. — Палевски се поколеба и се усмихна тъжно. — Да не би да съм ти разказвал преди?
Евнухът поклати глава. Палевски вирна брадичка.
— Беше шестнайсети юни 1826 година. Слънчев ден беше. Имах да върша разни работи из града, вече не помня какви точно — започна полякът. — И прас, градът направо експлодира. На Ат мегдан задумкаха по казаните. Учащите се по медресетата зажужаха като пчели. Казах си, че трябва да се връщам начаса, да се втурна към Златния рог, да се хвърля в някой каик28, после да си седна на тревата пред къщи, да си пийвам чай и да чакам новини.
— Чай ли? — прекъсна го Яшим.
— Абе, така му е думата. Както и да седнеш на тревата пред къщи. Няма значение. Каиците бяха изтеглени на Пера. Махах и виках от кея, ама нито един нещастник не благоволи да ме прекара. Да знаеш, Яшим, косата ми беше настръхнала. Имах чувството, че някой ме е поставил под карантина. Досещах се каква ще стане тя. Опитах се да си спомня кои паши познавам, но си казах, че и без мен са го загазили. Честно казано, не знаех дали е разумно в момент на криза да се окажа барикадиран в къщата на някое величие. Всички знаехме какво ни чака. Познай къде отидох.
Евнухът смръщи чело. Много добре знам къде си се покрил, стари приятелю, но няма да ти разваля удоволствието, ще те оставя сам да ми кажеш.
— В някоя гръцка таверна? В джамия? Не знам.
— При султана. Открих го в сарая, в Дома на обрязването — тъкмо бе пристигнал от Бешикташ на Босфора. Командващите армията бяха с него. И великият мюфтия беше с него. — Палевски насочи тежкия си поглед към Яшим. — Хич не ми говори за потисничество. Бях там. „Победа или смърт!“, крещяха пашите. Махмуд пое свещените писания на пророка в ръце. „Днес или ще победим — заяви той, или Истанбул ще рухне и ще стане дом на бездомните котки.“ Не мога да отрека на османлиите, че макар да им бе отнело цели двеста и петдесет години, за да вземат решение, когато все пак го взеха, всяка изречена дума бе истина.
Учениците наизлизаха в големия двор на Топкапъ. Бяха ги въоръжили и те отнесоха свещеното писание до джамията „Султан Ахмед“ — този край на града, около хиподрума, „Света София“ и сараят бяха все наши.
