— Четиримата заедно ли?
— Петимата.
Яшим рязко вдигна поглед. Прийн се разкиска.
— Дошли четирима, а си тръгнали петима.
— Разбрах, разбрах. Кажи, Прийн, ти знаеш ли нещо за петия?
— А, да. Бил е руснак.
— Руснак ли? Сигурна ли си?
Яшим се замисли. Често се случваше жителите на Истанбул да нарочват всеки рус чужденец за руснак. Дължеше се на последната война, а и на всички войни, водени от Портата с царските войски през последните сто години, в които армията на султана все по-често претърпяваше поражения.
— Почти — отвърна Прийн. — Бил е в униформа.
— Какво?!
Прийн се разсмя.
— Бяла униформа със златни ширити. Много изискан. Много, ама много високопоставен човек. Имал нещо като медал на гърдите. Приличал на звезда с лъчи.
— Прийн, ти си истинско злато. Как се докопа до тази информация.
Тя се замисли за младия гръцки моряк.
— Наложи ми се да направя някои жертви — отвърна усмихнато. След това си спомни за Йорг и усмивката й угасна.
31.
Късно вечер Истанбул почти опустяваше. След десет вечерта, след като слънцето отдавна се бе спуснало отвъд Принцовите острови в Мраморно море, улиците притихваха и не се мяркаше жива душа. Понякога из сокаците ръмжаха и се дърлеха кучета или пък слизаха край брега и виеха, ала тези звуци, както и повикът на мюезина за молитва на зазоряване, бяха нощните звуци на Истанбул и никой не им обръщаше особено внимание.
Най-тихо бе на Капалъ чарши — лабиринт от покрити улички, които се виеха също като змиорки надолу по хълма от „Баязид“ до бреговете на Златния рог. През деня от пазара се чуваше жуженето на човешко множество, защото дори тогава той беше най-забележителният кервансай в света, царство на злато и подправки, на килими и тъкани, на сапуни, книги, лекарства и глинени съдове. Това не бе просто мястото, където се продаваха и купуваха стоки от цял свят; на този квадратен километър и половина от проходи и дюкяни бяха изложени някои от най-фините изделия, които се произвеждаха в огромната страна. Тук бяха събрани богатството и индустрията на империята, тук имаше кафенета, ресторанти, имами и хамами, а за да могат всички да са в безопасност, бяха определени строги правила.
Хълмът над чаршията — така нареченият Трети хълм на Истанбул, — на който се издигаше джамията „Баязид“, бе избран от султан Мехмед Завоевателя за дворец, ала сградата все още бе недовършена, когато той се впусна да строи Топкапъ с надеждата новата сграда да стане по-внушителна и великолепна от старата. Старият палат, Ески сарай, по-късно се превърна в нещо като пристройка към Топкапъ. Тук обучаваха робите, стените се охраняваха от рота еничари, ала единствените царски особи бяха съпругите на бившите султани, пропъдени от двореца Топкапъ след смъртта на господарите им и изпратени на заточение и забвение в Ески сарай.
Този неприятен обичай бе изоставен преди много години. Накрая Ески сарай западна и започна да се руши. Останките бяха почистени и там бе издигната противопожарната кула, която бдеше над Капалъ чарши.
Връзките на торбата, пристигнала през нощта, бяха стегнати за металната решетка, която отделяше нощом Капалъ чарши от алчните погледи на крадците. Рано сутринта поне десетина човека заговориха за нея и след час пред насъбралата се тълпа някой най-сетне развърза торбата и я остави на земята.
Никой не гореше от желание да я отвори. Никой не помисли, че вътре е скрито съкровище. Всички бяха на мнение, че каквото и да е пъхнато там, трябва да е нещо ужасно, и въпреки това насъбралите се изгаряха от любопитство да разберат какво е то.
Накрая решиха да занесат неотворената торба в джамията и да помолят кадията за съвет.
32.
Няколко часа по-късно торбата бе отворена за втори път същата сутрин.
— Ужасно е — завайка се кадията и закърши ръце. Той беше старец и шокът бе огромен. — Нищо подобно… никога… никога досега… — Ръцете му затрепериха. — Това няма нищо общо с нас. Мирни хора сме… добри съседи…
Сераскерът кимна, ала не го слушаше. Наблюдаваше как Яшим разхлабва вървите. Евнухът се изправи и изсипа торбата на пода.
Кадията стисна вратата за опора. Сераскерът отскочи настрани. Яшим дишаше тежко и се опитваше да се стегне, неспособен да откъсне поглед от купчината бялнали се кости и дървени лъжици. Насред купчината се чернееше човешка глава.
Яшим сведе глава, без да каже и дума. Насилието е нещо ужасно, помисли си той. Какво направих, за да го спра? Сготвих манджа. Тръгнах да търся казан, дето го ползват по време на процесиите.
Сготвих манджа.
Сераскерът протегна обутия си в ботуш крак и подритна купчината. Главата остана в зловещото гнездо. Кожата бе изпъната, жълтеникава, очите проблясваха изпод притворените клепачи. Никой от двамата не забеляза кога кадията е излязъл.
— Няма кръв — подхвърли сераскерът.
Яшим коленичи край костите и лъжиците.
— Но е един от вашите, нали?
— Да, струва ми се.
— Струва ви се?
— Всъщност, сигурен съм, заради мустаците — и посочи отрязаната глава.
Яшим се заинтересува повече от костите. Подреждаше ги една по една, като обърна специално внимание на пищяла, на бедрената кост и ребрата.
— Много странно — прошепна той.
Сераскерът проследи погледа му.
— Кое му е странното?
— Няма нищичко по тях. Чисти и непокътнати.
Пое таза и започна да го върти в ръка. Сераскерът се намръщи. Достатъчно често бе виждал трупове, но да пипа кости?! Каква отврат!
— Бил е мъж — отбеляза Яшим.
— Естествено, че е бил проклет мъж. Нали е един от войниците ми.
— Просто ми мина през ума — продължи миролюбиво евнухът и нагласи таза на мястото му. Погледнат отгоре, изглеждаше почти неприлично огромен, щръкнал над скелета, разпилян по мраморния под. — Възможно е да са използвали друго тяло. Няма как да разберем.
— Друго тяло ли? Защо?
Яшим се изправи и избърса ръце в края на наметката си. Погледна сераскера, ала не каза нищо.
— Нямам представа — призна накрая той.
Сераскерът махна към вратата и въздъхна тежко.
— Може и да не ти се нрави, но трябва да кажем нещо на хората.
Яшим примигна.
— Защо не им кажете истина? — предложи той.
Сераскерът го погледна и смръщи вежди.
— Може и тъй да направя — сопна се раздразнено. — Защо не?
