консул, приели са персийския пълномощен министър, ала-бала. Ето следващия. Нов руски търговски аташе, кофти назначение, френският консул си е заминал — как можах да не отида на този прием — и така нататък. Тук няма нищо. Давай следващия. Ето каквото ти трябва. Н. П. Потьомкин, помощник-аташе на заместник военния аташе, е представил акредитивните си писма на везирите в съда. Никаквец. Дори не е допуснат до среща със султана.
Яшим се усмихна. За Палевски приемът, на който бе поканен от султана, бе зенитът на дипломатическата му кариера, която иначе бе в пълен застой. По странен каприз на съдбата полският посланик живееше в Истанбул на разноски на султана. Това бе останало още от дните, когато отоманците се чувстваха прекалено велики, за да се съобразяват със законите на европейската дипломация и не можеха да допуснат който и да е крал или император да бъде равен на техния владетел. Един посланик, казваха те, е нещо като търсач на извора на световната справедливост, не го възприемаха като благородник, който разчита на дипломатически имунитет, затова настояваха лично да плащат сметките му. Макар някои нации да се бяха опитали да обяснят каква е ролята на дадено посолство, поляците не можеха да си позволят да откажат. От 1830 година страната им бе престанала да съществува, след като и последното късче земя около Краков бе завладяно от Австрия.
Яшим бе забелязал, че средствата, които се отпускаха на полския посланик, не покриваха разноските на истинско посолство, ала поне даваха възможност на Палевски да живее безпроблемно. „Говорим за християнско правосъдие — обясняваше дипломатът, — ала единственото правосъдие, което е видяла Полша, е от стария ни враг, мюсюлманите. И вие, отоманците, сте едни! Разбирате правосъдието по-добре от когото и да е на този свят!“ Полякът много внимаваше да не се оплаква, че отпуснатите средства не са се променяли като сума през последните двеста години. А Яшим не би изрекъл онова, което и двамата отлично знаеха: че отоманците признават Полша единствено за да дразнят руснаците.
— Излиза — разсъждаваше на глас евнухът, — че помощник-аташе Потьомкин се качва в карета заедно с четирима от най-умните и най-образованите кадети от Новата гвардия и тогава за последно са ги видели живи.
Палевски изви вежди.
— Запознаваш се с руснак и изчезваш. Нищо ново под слънцето. За Полша не е нищо ново.
— Защо изобщо са се срещали с руски офицер? На практика сме във война с Русия. Ако не днес, то до вчера бяхме със сигурност, а по всяка вероятност и утре ще бъдем.
Палевски вдигна ръце.
— Не е ясно. Да не би да са продавали тайни? Срещнали са се случайно в градините и са решили да се повеселят.
— В градините няма случайни срещи — напомни му Яшим. — Колкото до продаването на тайни, струва ми се, че ние се опитваме да докопаме чуждите тайни, а не обратното. А и какво могат да продадат кадетите? Старите френски тригонометрични таблици? Схеми за оръдията, които най-вероятно са откраднати от самите руснаци? Името на шапкаря им?
Палевски се намръщи и издаде долната си устна.
— Не пихме ли достатъчно чай? — попита замислено той. — За разгадаването на подобни мистерии трябва нещо по-силно.
Ала Яшим знаеше какво ще последва, ако остане. Затова измисли някакво извинение и си тръгна.
34.
Яшим стигна до кея на Пера на Златния рог с бърза крачка и взе каик, за да го прекара на другата страна. Приятелят му беше прав. По всичко личеше, че утре вечер някъде ще се появи и четвъртият труп. А това бе едва началото на трудностите му.
Трополяща каруца, теглена от магаре, го накара да забави крачка, докато вървеше по сокаците към дома си. Каруцарят се огледа и вдигна дръжката на камшика в знак на благодарност за проявеното разбиране. Уличката бе прекалено тясна, за да се промъкне край каруцата, затова той направи път, макар да кипеше от нетърпение. Най-сетне превозното средство сви по друг сокак и в същия миг Яшим забеляза някакъв мъж да се мотае малко по-надолу. Беше облечен в алено и бяло, което показваше, че е слуга в двореца. Гледаше в друга посока и евнухът успя да се шмугне обратно в улицата, от която бе дошъл.
Облегна се на стената и се замисли. Сераскерът му бе дал десет дни, защото до военния преглед оставаха толкова, а на него трябваше да покаже пред султана, че разполага с модерна армия, достоен противник на враговете на империята. Четири дни вече се бяха изнизали, времето му изплъзваше. Предстоеше ново убийство, не биваше да забравя ценното предложение на Палевски да намери свястна карта, оставаше и проблемът с руския аташе Потьомкин. Ами удушеното девойче в двореца, ами заплахата на валиде султан, че няма да види друг френски роман, ако не открие откраднатите й накити? Колкото и да му се искаше да се потопи в нов роман, Яшим не беше наивен. Романите бяха последната му грижа. Ставаше дума за услуга, за закрила, за влиятелна приятелка. И точно такава подкрепа можеше да му дотрябва някой ден.
Не че беше неблагодарен. В двореца бяха забелязали — а сетне му бяха позволили да ги прилага — изключителните му умения по същия начин, по който бяха подбирани и използвани уменията на мнозина други през стотиците години.
Освен султана и придворните евнуси, той бе единственият мъж, който имаше право да влиза в покоите на жените. Бе единственият мъж в цялата империя, който можеше да влиза и излиза от двореца, когато пожелае. Когато от Топкапъ се обърнеха към него за помощ, негово задължение бе незабавно да се подчини.
И ето че се оказваше в затруднено положение. Сераскерът също се бе обърнал към него с молба за помощ, при това го бе намерил пръв.
Убийството в харема беше лоша работа, ала онова, с което се бе сблъскал извън двореца, бе още по- лошо.
Времето на четвъртия кадет изтичаше.
Въпросът бе защо.
Защо точно сега?
Пое си дълбоко дъх, изпъна рамене и излезе от уличката.
35.
Завеждащият гардероба на момичетата погледна умолително Яшим, след това премести очи към Кислар ага, главния чернокож евнух, отпуснал туловище на един стол. Не бе поканил нито гардеробиера, нито Яшим да седнат.
Яшим мислено прокле привързаността си. Отведоха го в двореца по времето, когато валиде султан се оттегляше за кратка почивка преди вечеря, затова Кислар ага пое нещата в свои ръце. А той никога не спеше. След като Яшим му разказа всичко, което бе научил, той незабавно изпрати да повикат завеждащия гардероба.
Яшим, разбира се, знаеше, че тук се действа по този начин. Всеки си имаше собствена представа за султанския харем, ала истината бе, че той функционираше с прецизността на машина. Султанът, който по всяка вероятност се бъхтеше над най-новото попадение сред наложниците, служеше като най-обикновено бутало във въпросната машина с едничката цел да гарантира непрекъснатото производство на бъдещи султани за империята. Всички останали — и евнусите, и жените — бяха просто маловажни болтчета. Християните възприемаха харема на султана по съвършено различен начин. Докато четеше с ненаситен интерес любимите френски романи на валиде султан, Яшим постепенно осъзна, че по принцип западняците имат прекалено романтична представа за харема. За тях в това царство на плътта най-красивите жени на света угаждаха на прищевките на един-единствен мъж, отдаваха се на сладострастния повик на похотта в опияняваща вакханалия. На чужденците им се струваше, че тези жени имат само гърди и бедра, но нямат нито ум, нито минало. Да си мислят каквото щат, реши Яшим. Дворецът бе като добро смазана машина, в която жените си имаха собствен живот, собствена воля и амбиции. Колкото до похотливите, машината просто ги изхвърляше също като дим.
