— Тук съм, не се безпокойте. Всичко е наред. Вече сте по-добре.
За момент усети дъха й по устните си, след това тя махна превръзката от очите му и той я видя надвесена над него, в една ръка стиснала кърпата, усмихната срамежливо.
Той също се усмихна. За пръв път, откакто го бе докоснала, се почувства неловко, че е гол и че отново е сам с жена в една стая. Надигна се на лакът. Тя, изглежда, усети притеснението му, защото се извърна към свещта и предложи:
— Ако се чувствате по-добре, можете да се измиете. Медът сигурно лепне. Ще ви донеса всичко, от което имате нужда.
И излезе. Върна се с леген топла вода и халат, преметнат на ръката й. Остави легена до леглото, а халата — до краката му.
— Вътре има гъба — обясни.
Когато се обърна, за да излезе, Яшим се обади:
— Ръката ми е почти неподвижна.
Тя му се усмихна и за пръв път в сериозните й очи припламнаха весели искрици.
— Значи ще се миете бавно — отвърна мило. След тези думи излезе.
Яшим въздъхна, спусна крака от леглото и кърпите изпопадаха на пода.
Изми се бавно, точно както бе наредило момичето.
Знаеше, че разполага с много малко време.
Питаше се какво е направил Мурад Езлек.
Питаше се какви са чувствата на приятеля му Палевски към Марта — и нейните към него.
98.
— Колко е часът?
Когато Яшим отвори очи, видя Палевски приседнал в края на леглото, загледан търпеливо в лицето му.
— Минава полунощ. Марта вече си легна.
Яшим му се усмихна немощно. Порази го една мисъл. За Палевски бе половин мъж — но поне онази половина, която той харесва, на която има доверие. Затова реши никога да не споделя с приятеля си случилото се между него и Евгения в руското посолство.
— Благодаря ти, Палевски, ти спаси живота ми.
— А аз, стари приятелю, ти благодаря, че ми даде час и нещо да си побъбря със султана. — Той плесна с ръце. — Беше велико тържество!
Яшим го погледна недоумяващо. Полякът му разказа за предизвикателството на Деренцов и за разговора със султан Махмуд II.
— Останах с впечатление, Яш, че султанът приема доста навътре фермана. Скоро ще се превърне в твърде самотен човек. Много врагове ще се нароят около него.
Яшим кимна.
— Започвам да си мисля, че убийството ще бъде последната му грижа. Ако тази вечер не беше ти, и мен щяха да ме убият.
— Но беше на обществено място…
Яшим додаде:
— Не се сетих за нещо, което бях научил. Много от еничарите, преживели разгрома, са се цанили като огняри в баните. Я кажи, ти видя ли сигнала ми?
Палевски му разказа с подробности събитията, които го бяха накарали да помоли сераскера да отидат в банята.
— Сераскерът ли? — учуди се Яшим. — Ако не бях полумъртъв, тъкмо той бе човекът, с когото трябваше да говоря. Трябва да го намеря.
Палевски протегна ръка, за да го спре.
— Марта ми остави много точни нареждания, Яшим. Иска да те намери тук утре сутринта. Неин пациент си. Искаш ли да пийнеш малко чай? Да ти предложа нещо по-силно?
Евнухът затвори очи.
— Знам къде ще се появи четвъртият.
Палевски изгуби търпение.
— Браво, браво — измърмори той. Изпъна гръб. — Съжалявам, Яшим, но трябва да ти кажа каквото мисля. Нито един от нас не е играч в цялата тази схема. В най-добрия случай сме просто свидетели — дори ти. Просто… — Полякът се замисли. — Сравни цялата работа с гощавка — мезе, основно ястие, помниш ли? Сигурно, че си прав. Ние сме гости. А гощавката може да се окаже доста опасна.
Той се изправи, приближи до Яшим и коленичи до възглавницата му.
— Няма да откриеш пленника жив. Нито един от кадетите не е бил убит на мястото, където бяха подхвърлени труповете. Никого няма да сварят пред очите ти. Почини си. Можеш да си вървиш, ако се чувстваш добре, но ще те пусна най-рано утре сутринта, след като Марта прецени как си.
Яшим впи поглед в тавана. Съветът на приятеля му беше напълно разумен. Беше пропилял времето, от което имаше нужда, и не съществуваше начин да го върне. Много му се искаше да послуша приятеля си, да се наспи и да разчита на Езлек. Можеше да бъде на Керкопорта рано сутринта.
Съветът на дипломата бе разумен. Ала в едно отношение полякът много грешеше.
99.
Кадията обичаше да повтаря, че зареждането на кой да е голям град с провизии е белег за успеха на дадена цивилизация. В Истанбул този бизнес бе доведен до истинско съвършенство след почти две хиляди годишен опит и можеше да се каже, че по пазарите на Истанбул бе възможно да се намерят всички сезонни цветя, плодове, меса и риби.
Имперският град имаше имперски апетит и векове наред се бе възползвал от доставките от най- отдалечените краища на страната. Там, където по византийско време е имало зеленчукови градини — и в Тракия, и в Мала Азия, турците също отглеждаха зеленчуци. От двете морета — топлото Средиземно и тъмните мрачни води на Черно — се снабдяваха с огромно количество риба, най-сладката пъстърва се пренасяше от македонските езера в бъчви. От българските планини докарваха различни видове мед, който майсторите сладкари превръщаха в чудесни сладкиши.
Цялата тази търговия приличаше на добре смазан механизъм, като се започне от балканските пасища и се стигне чак до сергиите на пазара, където се даваха непрекъснати поръчки и се купуваха различни стоки. Както и във всяка друга дейност, която има нужда от непрекъснат контрол, и тук ставаха спекулации.
Кадията на пазара край Керкопорта бе поел работата си преди двайсет години и се бе прочул като строг човек. Касапинът, който мамеше с везните, бе обесен на вратата на дюкяна си. Зарзаватчията, който лъжеше откога е стоката, бе с отрязана ръка. Други, подвели мющериите или прескочили официалния ред, за да си осигурят по-евтина стока, трябваше да носят дървени яки в продължение на седмици или ако предпочитат, да платят солена глоба, или да бъдат приковани за едното ухо към вратата на дюкяна си. Пазарът на Керкопорта се бе превърнал в нарицателно за честна търговия и кадията бе убеден, че прави всичко по силите си за тази цел.
Търговците го намираха за досаден натрапник, ала така и не бяха стигнали до единодушно решение как да се справят с него. Малка част бяха на мнение, че трябва да напишат оплакване и така да го подредят, та да не се възстанови никога вече; ала повечето свиваха рамене и просто търпяха. Трети пък подхвърляха, че кадията също си има цена. Нима амбициозният продавач на килими няма да хвали стоката си преди началото на пазарлъка? Нима младият борец няма да вложи всички сили в двубоя, докато старият едва ли би се напъвал повече, отколкото се налага. Щеше да настъпи момент, убеждаваха останалите те, когато кадията ще започне да сдава багажа.
Привържениците на промените тръбяха, че този човек е различен. Реалистите настояваха, че е най- обикновен човечец. Най-хитрите наблюдаваха мълчаливо двете щерки на кадията. Говореше се, че по- голямата, почти на възраст за женене, била голяма красавица.
