от кебапчиите да обръща кюфтета с плосък нож. Извади няколко от тигана и Езлек пристъпи към него.
— Готови са, а?
Мъжът се усмихна и кимна.
— За първия клиент в петък е винаги безплатно.
Мурад се ухили. Остана да наблюдава как мъжът реди плоски питки върху тигана, притиска ги с ножа и ги обръща. Дръпна едната и я разряза с бърз замах.
— Люто искаш ли?
Мурад Езлек усети как устата му се пълни със слюнка, затова само кимна.
Мъжът топна ножа в соса, размаза го върху хляба, взе две кюфтета и ги натъпка в разрязаната питка, а после добави шепа маруля и изцеди малко лимон.
Езлек отхапа доволно и пое между сергиите.
Наоколо нищо не го изненада. Накрая стигна до алеята край стените и откри тъмния пасаж, за който му бе говорил Яшим. Заизкачва се предпазливо по стълбите и тръгна към кулата. Вратата бе все още вързана с верига, както Яшим я бе оставил. Той седна на парапета, отпусна крака, облиза пръсти и погледна встрани от кипариса към ширналия се долу пазар.
Небето изсветляваше. Скоро щеше да се съмне.
101.
Когато Яшим отвори очи, бе все още тъмно. Огънят в камината бе угаснал. Намръщи се, докато се опитваше да се изправи и да спусне крака от леглото. Стъпалата му бяха изранени и подути, ала той си наложи да стане. След като обиколи няколко пъти стаята, установи, че болката е търпима. Попадна на дрехите си случайно, когато протегна ръка в тъмното, за да не падне. Бяха сгънати грижливо на масата, където ги бе оставила Марта.
Взе наметалото си от антрето и излезе в свежото утро. Кожата му продължаваше да щипе, ала поне мислите му бяха ясни и ведри.
Тръгна към Златния рог. Карагьозкото стихотворение се натрапваше в мислите му в такт с всяка стъпка.
Ускори крачка, за да стигне по-бързо до кея. Там откри буден лодкар, увил се в наметалото, за да се предпази от утринния хлад, а щом се озова на отсрещната страна, нае стол и накара носачите да го отнесат на пазара до Керкопорта.
102.
— Видях те, когато пристигна — обясни Мурад Езлек. Беше познал Яшим веднага и се бе спуснал да го поздрави, преди евнухът да потъне сред тълпата. Вече бе светло и покрай сергиите се бяха скупчили хора, за да напълнят кошниците си със свежи продукти. — Оглеждах се непрекъснато, както искаше. Не видях нищо необичайно. Дошли са неколцина изпълнители, които не познавам, но никой подозрителен не се е мяркал. Тихо е, всичко си е нормално.
— Ами кулата?
— А, проверих я. Вратата, за която ми каза, е все още вързана с веригата. Престоях там цял час.
— Хм. Има още една врата, от другата страна. По-ниско е от тази. Ще ида да погледна. Ти стой тук и си дръж очите отворени. Ако не се върна до половин час, събери момчетата си и тръгнете след мен.
— Я чакай. Дай ми половин минута и ще пратя някого с теб още отсега.
— Ами добре — съгласи се Яшим. — Защо не.
Отне им няколко минути, за да стигнат до парапета. Носачът, когото Езлек бе повикал, го следваше, без да проявява какъвто и да е интерес, ала евнухът бе доволен, че не е сам — при спомена за тъмните стълби, които отвеждаха към чистата стая, потръпна. Махна веригата и отново блъсна вратата с рамо.
Носачът запротестира.
— Не можем да влизаме тук. Забранено е.
— На мен не ми е забранено — заяви Яшим. — А ти си с мен. Тръгвай.
Този път му се стори по-тъмно, ала Яшим знаеше къде отива. В началото на стълбите той постави пръст пред устните си, за да даде сигнал на придружителя си да мълчи и пое надолу. В текето всичко бе както го бе оставил вчера. Пробва да отвори вратата — и сега бе заключена. Носачът чакаше уплашен до стълбите и се оглеждаше смаяно. Яшим се приближи до раклата и вдигна капака. Вътре бяха прибрани чиниите и чашите. От кадета нямаше и следа.
Евнухът се изправи.
— Хайде, връщаме се — реши той.
Носачът не чака да го подканят.
103.
Ефенди му каза да си държи очите отворени и Езлек се оглеждаше непрекъснато през последните няколко часа. Не бе сигурен за какво точно трябва да внимава, нито пък дали ще познае въпросното нещо, дори ако го види. Сигурно ставаше въпрос за нещо необичайно, както бе обяснил Яшим.
Или пък нещо толкова обичайно, че никой не би му обърнал внимание, освен Езлек. Той знаеше къде какво става и кой може да се появи на пазара в петък.
Почеса се по главата. Всичко си беше в реда на нещата. И сергиите, и тълпата, и жонгльорите, и музикантите. Всеки път бе едно и също. На пазара се бяха събрали повече хора, защото бе петък. Какво необичайно можеше да се случи? Кебапчията му бе направил безплатна закуска, това бе единственото необичайно.
Кюфтетата му напомниха за нещо.
Опита се да се сети. Беше гладен. Видя, че човекът прави кюфтета, преди останалите да са се усетили. Видя го с крайчеца на окото си, когато тайничко дръпна комата хляб…
Езлек извъртя глава. Парче хляб. Никой не бе забелязал. На тази сергия нямаше никого, а малкото куче не спираше да подскача във въртележката. Такова нещо не бе виждал никога досега на пазара. И какво от това?
Реши да погледне още веднъж. Докато се промъкваше през тълпата, забеляза кебапчията, стиснал плоския нож в едната си ръка, а в другата питка хляб, готов да обслужи застаналия пред сергията му гладник. Само че гледаше в другата посока. Когато Езлек се приближи до тях, продавачът бе все още като вдървен, а клиентът започваше да роптае.
— Нали ти казах, със сос.
Кебапчията се обърна. По лицето му се бе изписало объркване. След това погледна ножа, хляба в ръцете си, сякаш се чудеше как са се озовали там. Мющерията изсумтя.
— Зарежи я тази работа. Животът е прекалено къс.
Продавачът изглежда не го чу. Обърна се отново през рамо.
Езлек проследи погледа му. Малкото кученце продължаваше да върти колелото с изплезен език. Ала не кучето привлече вниманието на Езлек, а месото, набучено на шиша и пред пещта. Бе стегнато, така че да не се разпада, но нямаше кой да изрязва готовите мръвки, за да прави дюнери, и месото започваше да се топи. С всяко завъртане на Езлек все повече му се изясняваше какво животно се пече на шиша. Двата крака, почти отделени от слабото тяло, бяха неестествено дебели, другите два, напротив, бяха слаби, изсушени,
