— Много ми се иска да дойда с теб — подхвърли евнухът. А след миг вметна: — Излезе от странна врата.
Ибу го погледна сериозно, сетне извърна глава.
— Според мен си е напълно нормална.
— Говорех за вратата към архива. Не знаех… нямах представа, че се минава и от тази страна. — Яшим усети, че се изчервява. — Няма значение. Благодаря ти за помощта онази вечер.
— Иска ми се да се бях справил по-добре, ефенди — отвърна Ибу. — Можеш да дойдеш да се видим, когато пожелаеш. Тази седмица ще работя вечер.
Поклони се ниско и Яшим също се поклони.
Евнухът влезе в харема през портата на птичарника. Всеки път, когато минаваше оттук, се сещаше за валиде Кошем, която преди две столетия била извлечена гола от покоите й и удушена в коридора. Така бил сложен краят на петдесет ужасни години, през които империята били управлявана от поредица побъркани, пияници и развратници — сред тях и синът на Кошем, Ибрахим, чиито покои били покрити с руски кожи, а той обладавал момичетата все едно са кобили… докато не се вмъкнал убиец, за да го удуши с тънка връв.
Харемът бе опасно място.
Влезе в стаята на охраната. Дежуреха шестима лъконосци, застанали по двойки до вратите, които водеха към двора на валиде султан и Златния път, тесен сокак, който свързваше харема с частта, определена за мъжете. Лъконосците не бяха въоръжени, освен с къси ками, пъхнати в широките колани на шалварите. Лъкове носеха единствено в редките случаи, когато придружаваха жените на султана извън двореца. Имаха една отличителна черта — дългите черни кичури, оставени на теметата, които се подаваха изпод шапките като знак, че имат право да влизат в харема. Яшим си спомни колко се смя един французин, когато му обясни защо им е оставена тази коса.
— Да не би да си въобразяваш, че косата ще попречи на мъжа да огледа жените на султана? Във Франция — бе уточнил той — жените са с дълги коси. Как иначе ще поглеждат тайно мъжете.
Тогава Яшим бе обяснил с известно притеснение, че лъконосците с дългите кичури имат право да влизат само във външните части на харема, за да внесат дърва за огрев.
Сви юмрук, притисна го към гърдите и се поклони леко.
— По нареждане на султана — измърмори.
Лъконосците го познаха и се отдръпнаха, за да мине. Закрачи под колонадата по западната страна на двора на валиде. Валеше и камъните в двора лъщяха, между тях се бяха събрали локви. Стените зеленееха от влагата. Вратата към покоите на валиде султан бе отворена, ала Яшим не влезе веднага, спря, за да обмисли положението.
Каква бе причината харемът да е опасно място?
Сети се за лъконосците и за дългите им коси, паднали над очите също като капаци на кон.
Представи си стаите и покоите навътре, стари и тесни като самия Истанбул, с остри завои, тайни врати, закътани ниши, в които се гушеха множество удобни кътчета. Също като града и те се бяха появили в течение на вековете — стаи бяха преустройвани веднага щом се наложеше, по нечия прищявка се опразваха помещения в централната част, дори някои врати се отваряха сякаш под натиска на хиляди потайни погледи и милиони въздишки. Тук нищо не бе предварително планирано. На тези нищо и никакви шестстотин квадратни метра с бани и спални, приемни и коридори, тоалетни и будоари, извити стълби и забравени балкони дори Яшим, който познаваше всичко тук, можеше да се изгуби или да се озове пред прозорец към двора, за който бе убеден, че се намира в другия край. А някои от стаите, както отлично знаеше, не бяха по големи от кабинки.
Колко ли хора минаваха през този лабиринт всеки ден, уплътняваха съществуването си между стените му, изпълняваха задълженията си безропотно — спяха, хранеха се, къпеха се, служеха? Сигурно бяха стотици, може би дори хиляди, смесваха се с духовете на безбройните слуги преди тях — жените, които бяха мамели и бяха намерили смъртта си, евнусите, които се бяха въртели около тях, клюките, които се надигаха като изпаренията в банята, завистливите погледи и погледите, породени от любов и отчаяние, които сам бе виждал.
Огледа двора. Не бе по-дълъг от петнайсет метра, ала бе най-просторното място в харема, единственото място, където жените можеха да вдигнат лица към небето, да почувстват дъжда по кожата си, да разглеждат носещите се по небето облаци. Към двора водеха седем врати — преброи ги, — през седем врати можеше да се влезе в двора; имаше седем врати и петнайсет прозореца.
Двайсет и два начина да не оставаш сам.
Двайсет и два начина да бъдеш наблюдаван.
Остана под колонадата, загледан в дъжда, чу смеховете на жените и си каза, че харемът е опасно място, защото каквото и да станеше тук, то не може да бъде запазено в тайна.
Всяка стъпка се наблюдаваше, всеки шепот се чуваше.
Кражбата не можеше да остане скрита.
Пръстенът можеше да се намери.
Освен ако…
Той погледна към отворената врата, водеща към покоите на валиде.
Валиде не би откраднала собствените си накити.
Чу, че вратата зад него се отваря, и се обърна. На прага бе застанал Кислар ага, задъхан от усилие, запълнил рамката с огромното си туловище.
Погледна Яшим с жълтите си очи.
— Върнал си се, а? — изрече той с изненадващо тъничък гласец.
Яшим се поклони.
— Султанът мисли, че не съм достатъчно упорит.
— Султанът — повтори чернокожият. Лицето му си остана безизразно.
Той се заклатушка напред и вратата към стаята на охраната се затвори зад него. Застана край една колона и подаде ръка, за да усети дъжда.
— Султанът — повтори тихо той. — Знам го още от времето, когато беше момче. Представяш ли си?
Неочаквано оголи зъби и Яшим — който никога не бе виждал Кислар ага да се усмихва — се запита дали това е усмивка или гримаса.
— Видях как умря Селим. Бях тук, в двора. Знаеше ли, че съм видял как стана?
Дъждът продължаваше да ромоли над двора, да се просмуква между камъните, да мокри стените и Яшим си помисли, че и чернокожият усеща тежестта на историята.
Поклати глава.
Кислар ага вдигна два пръста и подръпна дългата мека част на ухото си. След това се обърна и остана загледан в дъжда.
— Много бяха онези, които искаха да умре. Опитваше се да промени всичко. А сега си е все същото, нали така?
Кислар продължи да се взира в дъжда и да подръпва ухо. Също като дете е, мина през ума на Яшим.
— Искат — продължи с нескрито презрение Кислар ага — да сме модерни. Как мога да съм модерен? Че аз съм един нищо и никакъв евнух.
Яшим наведе глава.
— Дори евнусите се научават как да седят на стол, как да се хранят с нож и вилица.
Чернокожият го изгледа високомерно.
— Аз не мога. Както и да е, модерните хора трябва да знаят разни неща. Всички четат, нали? Ядат малките мравки, пръснати по хартията, а после хвърлят в очите на другите цялата тази каша, и то в момент, когато никой не очаква. Как му казват? Танзимат — ера на реформите. Ти си си добре. Знаеш много.
Кислар ага вдигна глава и се втренчи в Яшим.
— Може би няма да е тази година, нито пък следващата — каза бавно той с тъничкия си фалцет, — ала ще дойде време, когато ще ни изхвърлят на улицата и ще измрем като кучета.
Щракна с пръсти, сякаш искаше да прогони Яшим. След това тежко пристъпи в двора и тръгна бавно през дъжда към врата от другата страна.
Яшим погледа няколко мига след него, после приближи към вратата на валиде и почука
