109.
Султанът ги накара да го чакат цял час, а когато най-сетне ги прие, не ги покани в покоите си, както очакваше Яшим, а в тронната зала, където евнухът бе влизал само веднъж преди петнайсет години.
Не бе виждал султана от няколко години. Едно време черна, сега брадата на Махмуд бе къносана в червено, проницателните тъмни очи бяха станали воднисти, потънали в подпухналото, наедряло лице. Устата му бе увиснала и му придаваше изражение на непрекъснато разочарование, сякаш след като бе вкусила всичко, което парите могат да осигурят, бе открила, че то е кисело. Махна им да се приближат с пухкавата си ръка, отрупана с пръстени, ала дори не понечи да се надигне от трона.
Залата бе съвсем същата, както я помнеше Яшим — истинска кутия за бижута в студени сини цветове, покрита с мозайка от Изник от пода до тавана, същинска градина мечта, в която растенията се виеха, капеха и висяха по стените.
Яшим и сераскерът се поклониха ниско още на влизане и след като направиха превити около пет крачки, се проснаха на земята.
— Ставайте, ставайте — сопна се раздразнен султанът. — Крайно време беше — добави той и посочи Яшим.
Сераскерът се намръщи.
— Ваше императорско величество — започна той. — В града се случи нещо и ние двамата смятаме — и Яшим ефенди, и аз, — че ще засегне благоденствието и сигурността на хората.
— Какви ги говориш? Казвай, Яшим.
Евнухът се поклони и започна да обяснява. Заговори за фермана и за убийствата на кадетите. Разказа за пророчеството, изречено преди векове от създателя за ордена на карагьозите. Султанът го слушаше намръщен.
— Много внимавай, лала. Много внимавай какви думи редиш. Има някои неща, за които не се говори.
Яшим го погледна право в очите.
— Няма да е необходимо, султанъм.
Последва мълчание.
— Няма — отвърна Махмуд. — Разбрах. Приближете се към трона. И двамата. Няма да се надвикваме, я.
Яшим се колебаеше. Думите на султана му напомниха за последното стихче: Малцината смълчани са се слели със Същността. Приближете ги. Какво ли означаваше това? Пристъпи към султана. Сераскерът застана до него.
— Ти какво ще кажеш, сераскер?
— Повече от петдесет хиляди души са готови да излязат по улиците.
— Истанбул може да изгори до основи, така ли? Ясно. Трябва да се направи нещо. Какво сте измислили?
— Според мен, господарю, трябва да накарате Новата гвардия да окупира града. Поне временно — обясни Яшим. — На сераскера не му се иска, но аз не виждам как иначе може да се гарантира сигурността на хората.
Султанът се намръщи и подръпна брадата си.
— Сераскер, ти познаваш хората си. Те готови ли са за подобна стъпка?
— Дисциплината им е отлична, султанъм. Някои от командирите им са разсъдливи и решителни. С ваше позволение могат незабавно да заемат позиция. Присъствието им ще откаже конспираторите.
Яшим забеляза, че сераскерът вече не говори със същото нежелание, както в началото.
— Все едно — отбеляза султанът. — Цялата тази работа може да се превърне в улични битки.
— Съществува и този риск. При създалите се обстоятелства просто ще се наложи да дадем най-доброто от себе си. Ще изолираме водачите, ще ограничим щетите. Най-важното е, султанъм, да защитим двореца.
— Хм. По една случайност, сераскер, нямах намерение да оставам в града.
— Приемете цялото ми уважение, султанъм. Безопасността ви ще бъде гарантирана. Освен това присъствието ви ще даде кураж на хората.
В отговор султанът въздъхна.
— Не се страхувам, сераскер. — Той потри лице. — Подготви хората. Ще се посъветвам с везирите. През следващите няколко часа ще ти изпратя заповедта си.
Обърна се към Яшим.
— А ти, крайно време е да постигнеш някакъв напредък в разследването. Бъди така любезен да ми докладваш в покоите ми.
Отпрати ги с махване на ръка. Двамата се поклониха дълбоко и заотстъпваха към вратата. Докато излизаха, Яшим забеляза, че султанът се е отпуснал на трона, подпрял бузата си с юмрук, и ги наблюдава.
110.
Щом се изправиха пред вратата, сераскерът извади кърпичка, за да попие потта от челото си.
— Разследване ли? Трябваше да ми съобщиш, че работиш над някакъв случай тук — упрекна го сераскерът.
— Не сте ме питали. Както сам чухте, първо се заех с вашия случай.
Сераскерът изсумтя.
— Може ли да попитам за какво разследване става дума?
Главнокомандващият бе станал рязък и нетърпелив. Ако беше на парад, всичко щеше да бъде наред, защото войниците бяха свикнали на подчинение и послушание. Ала Яшим не беше войник.
— Нищо интересно — отвърна той.
Сераскерът сви устни.
— Може и така да е. — Погледна евнуха в очите. — Нали чу какво каза султанът. Върви. Тръгвам и аз.
Яшим остана да гледа как военачалникът се отдалечава към Ортакапъ, централната порта, която водеше към първия двор. Не би искал да е на мястото на сераскера. От друга страна, ако сераскерът се справеше добре, както той, така и гвардията щяха да си извоюват почести. Това бе възможност да се възстанови репутацията на гвардията, опетнена на бойното поле.
Същевременно бе и задължение. Не само към султана, ами и към жителите на Истанбул. Без гвардията целият град бе заплашен от еничарски бунтове.
Нямаше съмнение, че четвъртото убийство бе завършило подготвителния етап, имал за цел да създаде подходящата атмосфера. Старите олтари бяха отново осветени, този път с кръв. Яшим бе сигурен, че предстои втори етап.
Събудете ги. Приближете ги.
Какво ли означаваше това?
Усещаше, че през следващите седемдесет и два часа всичко ще се изясни.
Видя как сераскерът изчезна в сянката на Ортакапъ. След това се обърна и се насочи към харема.
111.
— Здравей, непознати!
Думите бяха изречени почти шепнешком. Библиотекарят Ибу вдигна дългата си ръка и размърда пръсти за поздрав.
Яшим се ухили и отвърна.
— Не си ли на смяна? — попита тихо той. Стар навик никой да не повишава глас в двореца.
Ибу наклони глава.
— Току-що приключих. Тъкмо отивах да похапна.
Думите на младежа приличаха на покана.
