свити като за молитва. Можеше да мине за заек, само че бе поне десет пъти по-голямо от заек.
Сигурно и кебапчията бе забелязал аномалията, защото неочаквано се обади:
— Просто не разбирам какво става. На тази сергия няма никой още от сутринта. Кучето сигурно всеки момент ще издъхне. — Човекът преглътна и Езлек забеляза как адамовата му ябълка подскочи. — Какво, по дяволите, е това чудо, набучено на шиша?
Езлек усети как целият настръхва.
— Едно ще ти кажа, приятел — изръмжа. — Сигурен съм, че не става дюнер от него.
Стисна амулета си с ръка. Продавачът започна да мърмори нещо — молеше се, долови Езлек, изброяваше деветдесетте и девет имена на бога, докато се взираше ужасен във вече овъглените човешки торс и крайници.
104.
Яшим почти бе излязъл от кулата, когато чу виковете. Двамата с носача се подпряха на парапета и се опитаха да надникнат иззад кипариса. След миг пазарът под тях се превърна в меле, докато хората се опитваха да избягат, втурнали се към близкия сокак. Долови някои от виковете:
— Кадията! Викнете кадията!
Проехтя женски писък. Една от палките на жонгльорите се отплесна сред клоните на кипариса и изтрака на земята.
Яшим огледа площада. Нямаше смисъл да се опитва да слезе долу, докато тълпата бягаше. Някой под него се спъна и плодовете в кошницата се пръснаха навсякъде.
— Върви, върви! — Носачът нервно подскачаше от крак на крак.
Видя кадията да излиза от дюкяна си. Попадна сред група мъже, които жестикулираха и сочеха. Около една от сергиите отляво се бе образувал кръг и я бе изолирал от останалите. Тълпата започна да се успокоява. Хората се скупчиха на малки групи, докато онези, най-близо до началото на сокака, се извръщаха и нервно оглеждаха площада.
Яшим затича покрай парапета, скочи и хукна през пасажа. Някой го стисна за ръката, ала той отблъсна непознатия и си запробива път към центъра на пазара. Докато тичаше към сергията, забеляза Мурад Езлек да води кадията. Мъжете се отдръпнаха и Яшим се втурна напред.
Само един поглед му бе достатъчен.
Кадията остана поразен и безмълвен. Шишът продължаваше да се върти и едната изсушена ръка се удряше в земята. Яшим пристъпи напред, спря колелото и задъханото кученце веднага седна, оплезило език.
— Трябва да угасим огъня — обърна се Яшим към Езлек. — Викни носачите и количка. И каруца ще свърши работа. Трябва да махнем… това нещо оттук.
Езлек затвори очи за момент и кимна.
— Не съм и помислял… че… — Така и не довърши изречението си. Обърна се, за да нареди на носачите какво да правят.
Междувременно кадията се обърна към тълпата и размаха юмруци.
— Разотивайте се! Вървете да си вършите работата! Да не би да си мислите, че съм приключил с вас? Ще ви дам аз да се разберете! Каква е тази нескопосана шега? — Той притисна юмруци към слепоочията си, без да откъсва поглед от множеството. Залюля се на пети. Да се случи на неговия пазар! Срамота! Резил! Кой би могъл да му причини подобна гадост?
Олюля се и направи крачка напред, а мъжете отстъпиха, за да му сторят път. Отправи се към дюкяна си, влезе и тръшна вратата след себе си.
Сред настъпилото мълчание някои от хората, също като Яшим, забелязаха миризмата за пръв път. Беше приятна наситена миризма, също като от телешко. И те обърнаха гръб на кошмарната гледка.
Кебапчията повръщаше шумно.
Яшим забеляза, че Езлек се връща с носачите, готови да действат с метли и гребла.
Поговори с тях няколко минути. Разпита продавача на кюфтета, който не спираше да трепери.
Никой не бе видял как е станало. Кебапчията каза, че шишът вече се въртял, когато той започнал да си оправя стоката. Сторило му се странно, но си имал достатъчно работа и до изгрев изобщо не се замислил. После се притеснил за кучето.
Тъкмо нещастното куче привлякло вниманието му.
105.
Накитите на валиде разпръскваха искри на жълтата светлина. В мрачното помещение те бяха единственото, което привличаше погледа.
В тях се криеше магия — същата магия, която нашепваше за безгранична власт. Никой не можеше да отвърне очи от тези накити, както заекът не може да откъсне очи от втренчилата се в него змия.
Гладките пръсти се протегнаха и ги погалиха.
Чуждоземна магия трябва да е това. Какво значение има? Пръстите се стегнаха. Може би трябваше да се изрекат специални думи? Да се шепнат заклинания? Да се призове нещо? Това бе неочаквана възможност. Зигзагообразната фигура, която личеше на всяка фасетка от скъпоценните камъни, може и да бе специална дума, а може да се окажеше и празен звук.
Не. Притежанието бе най-важното. Който притежаваше накитите, притежаваше и властта, която те даваха. С тях Наполеон бе успял да разпръсне дори армиите на правоверните — всички знаеха, че бе имал невероятен късмет. Глупак! Беше се разделил с накитите и късметът му бе изневерил. И валиде, и тя. Много добре бе започнала да се справя с живота, откакто получи накитите. Проправи си път чак до върха, прегази всички на бойно поле, много по-опасно, отколкото можеха да си представят френските императори. В нейния свят прошепнатите слова бяха по-смъртоносни от пики, тук знанието бе по-мощно от батальоните, а красотата бе ръководна сила.
Всичко това ни беше ясно, нали така? Знаехме колко е трудно да се изправиш здрав и читав сред мелето, да не позволиш да те сритат и повалят, да те повлекат към дъното, където никой няма да си спомни за теб. А сетне трябва да продължиш напред, за да достигнеш целта, да се изправиш на върха, да демонстрираш безпрекословната си власт пред същества, които коленичат покорно и лазят при изричането на една-единствена дума.
Нищо не можеше да съсипе това. Никой не можеше да го отнеме.
Не и от човека, който притежаваше накитите.
Устните се свиха, наведоха се и целунаха скъпоценните камъни.
106.
Яшим стисна малката чаша и погледна доволно как тъмната напитка се утаява. Нямаше нито подправки, нито захар. Тъкмо я подуши, когато над масата му падна сянка и той вдигна изненадан глава.
— Заповядай — посочи отсрещния стол.
Чорбарят се подпря с месестите си ръце на масата и се отпусна полека на седалката. Погледът му пробяга през кафенето — останалите посетители, двете печки, подредените по стената кафеници. Изсумтя.
— Кафето мирише хубаво.
— Прясно сварена арабика — поясни Яшим. — Пекат зърната тук всяка сутрин. Повечето купуват от онова перуанското. Евтино е, ама мирише на тиня.
Чорбарят кимна. Без да отдръпва ръце от масата, той вдигна пръсти и кимна сериозно на собственика, който се бе приближил и поклонил.
— Кафе, много сладко, с кардамон. Без канела. — Собственикът отиде към печката. — Не обичам канела — обясни майсторът.
Обсъдиха възпитано въпроса с подправките, докато чакаха кафето. Яшим бе готов да се съгласи с чорбаря, че да се слага канела в хляба е истинско светотатство.
