предпазливо.
Една от слугините бе седнала на бродирана възглавница в малкото преддверие и си режеше ноктите на краката. Вдигна поглед и се усмихна лъчезарно.
— Може ли да видя валиде? — попита Яшим.
112.
Когато същата петък вечер Яшим си тръгна от двореца, вече се бе стъмнило и на пазара край „Кара Давут“ търговците започваха да палят факли.
Яшим се запита дали не трябваше да отиде да вечеря с Ибу, стройния архивар, защото не бе хапвал нищо целия ден и усещаше, че му се вие свят от глад. Отказа се почти веднага. Съжаленията и колебанията не го измъчваха дълго — бяха безсмислени чувства, които се бе научил да отблъсква, за да не стане по-зле. Познаваше мнозина в неговото състояние, разяждани от горчивина, много мъже — и също и жени — оставаха парализирани от колебания, обмисляха промени, които нямаше начин да осъществят.
Георгиос, гъркът, изскочи иззад сергията тъкмо когато Яшим избираше останали измежду поувехналите салати. Изпадна в ярост, щом го видя надвесен над сергията.
— Що дошъл толкоз късно, а? Ще ми купува стари боклуци! Ти бабичка? Зайци отглежда, а? Аз сичко прибрал.
Сложи ръце на кръста.
Яшим се опитваше да мисли. Ако Палевски се отбиеше на вечеря, както бе обещал, трябваше да приготви нещо обилно и хранително. Супа, след това месо — ала месарката със сигурност си беше тръгнала. Можеше да направи сос от маслини и чушки от буркан. Чесън имаше.
— Ще взема тази — посочи той оранжева тиква. — И праз, ако имаш. Може ли по-дребен?
— Дребен праз, добре. Да не би да правиш балкабаги46? Треба и два лука. Добре. За яхния един морков, лук, магданоз, дафинов лист. Струва ти двайсет и пет пиастра.
— Сложи и покупките от онзи ден.
— Забравил аз онзи ден. Днес си е днес.
Намери на Яшим торба за зеленчуците.
Месарката все още не си бе тръгнала, както се опасяваше Яшим. Купи половин килограм месо, тестени хапки, пълнени с месо, за супата от тиква и половин килограм кисела сметана от съседния магазин, след това поръча да му завият бюрек, все още топъл от фурната. Накрая се отправи към къщи. Имаше чувството, че не се е прибирал от дни.
Щом влезе, запали лампите, събу обувките, с които ходеше навън, и закачи наметалото на кукичка. Увеличи пламъка на лампите и отвори за малко прозорците, за да се смени застоялият въздух. Намаза с мас парцал, уви го около сухи съчки, драсна клечка кибрит и сложи отгоре няколко буци въглища. След това се зае да сготви.
Постави зеленчуците за яхнията в гърне, добави вода от каната и сложи глинения съд да къкри на печката. Ливна зехтин на дъното на тежък тиган, накълца лук, почти целия стрък праз, няколко скилидки чесън и ги запържи. С остър нож разряза тиквата отгоре, издълба семето и го отдели. Внимаваше да не нарани оранжевата сърцевина, докато изгребваше семките. След това разбърка лука, добави щедра щипка смесени подправки и канела, а накрая — лъжица бистър мед. След няколко минути дръпна тигана от огъня и на негово място премести гърнето.
Сложи кърпа и калъп сапун в празния леген и слезе до помпата в малкия заден двор. Развърза чалмата, съблече се гол до кръста и се разтрепери под студения ситен дъждец. Пое си въздух и пъхна глава под чучура. След като се изми и избърса с енергични движения, без да обръща внимание, че кожата му все още пари, той напълни каната с вода. Щом се върна в стаята, се подсуши по-внимателно и си облече чиста риза.
Чак тогава се сви на дивана и отвори книгата на валиде, „Les Liaisons Dangereuses“. Чуваше как яхнията бълбука на печката. Веднъж капакът подскочи и ароматна пари изби навън с тихо съскане. Четеше същото изречение поне за десети път, затова затвори очи.
Когато ги отвори отново, не бе сигурен дали е спал. Някой чукаше на вратата. Той се стресна, засрами се от себе си, скочи и се втурна към задната врата.
— Станислав!
Не беше Станислав.
Мъжът бе доста по-млад. Тъкмо изритваше обувките си и навиваше на ръката си копринена корда.
113.
Сераскерът пресече с бърза крачка първия двор на двореца, мина през Имперската порта, Вав-и- Хумаюн, и излезе на откритото място, което разделяше двореца от великата църква, сега превърната в джамия, „Света София“. След неестествената тишина в двореца го връхлетяха шумовете на големия град — колелата на каруците трополяха по калдъръма, кучета ръмжаха и джафкаха, плющяха камшици, ехтяха виковете на мулетари и каруцари.
Двама драгуни на коне докараха сивата му кобила. Сераскерът се метна на седлото, оправи наметалото и се насочи към конюшните. Драгуните поеха след него.
Докато минаваха покрай джамията, сераскерът вдигна поглед. Кулите на купола на Юстиниан, втори по големина след базиликата „Свети Петър“ в Рим, се издигаха високо над тях — най-високото място в цял Истанбул, както сераскерът много добре знаеше. С всяка крачка оглеждаше наоколо — правеше го поне за стотен път и мислено разполагаше артилерията и пехотата.
Докато стигне казармите, вече бе взел решение. Беше напълно безполезно да разпръсва войниците из града, така само щеше да постави хората си в опасност. Най-добре бе да избере две или три места и да ги задържи, независимо как, за да постигне целта си. „Света София“ бе единият събирателен пункт; джамията „Султан Ахмед“ на югозапад бе другият. Много му се искаше да постави хора и край конюшните на стария дворец на великия везир, точно край стените на сарая, ала се съмняваше, че ще получи разрешение. Малко по на запад имаше хълм, който осигуряваше безпрепятствен достъп до двореца.
Най-важното бе да мисли за двореца.
Щом се върна в кабинета си, повика десетина от старшия офицерски състав, за да им даде инструкции.
След инструктажа поговори с тях. Всичко, каза им, зависи от това как хората му ще се държат през следващите четирийсет и осем часа. Подчинение бе ключовата дума. Бе напълно убеден, че заедно ще успеят да се преборят с предизвикателството, изпречило се на пътя им.
Това бе най-важното.
114.
Яшим блъсна вратата. Мъжът на прага се хвърли напред и няколко секунди всеки се опитваше да вземе надмощие. Разделяше ги тънката врата помежду им. Само че Яшим не бе очаквал подобно нещо и пръв отстъпи — отскочи и нападателят влетя в стаята, за малко да се препъне, ала успя да се подпре и застана леко приклекнал срещу Яшим.
Борец, каза си евнухът. Мъжът бе напълно обръснат. Вратът му преливаше в масивни рамене и яки ръчища, които се подаваха от кожено елече без ръкави. Кожата му бе черна и лъщеше сякаш намазана с мас. Евнухът забеляза, че е късокрак, босите му стъпала бяха на метър едно от друго за здрава опора, бе присвил колене, а кръстът му бе тънък и стегнат. Изглежда, не носеше друго оръжие освен кордата, навита около дясната китка.
Този тип може да ме прекърши с една ръка, каза си Яшим. Отстъпи две крачки назад, като провлачи босите си стъпала по полираното дюшеме.
Мъжът измуча и се хвърли напред, навел глава като таран, и нападна евнуха с удивителна бързина. Яшим размаха ръце и отскочи назад. Едната му длан се плъзна по кухненския плот. Напипа ножа, ала в
