бързината го събори — сигурно го бе завъртял, защото, когато се опита да стисне дръжката, нея вече я нямаше и якото рамо на бореца го притисна в плота с такава сила, че главата му се отметна назад. Опита се да си поеме дъх и усети как ръцете на непознатия се стрелват нагоре, за да уловят неговите.
Даваше си сметка, че ако борецът го притисне, с него е свършено. Метна се надясно, насочвайки цялата тежест на тялото си срещу ръката на бореца, и протегна пръсти, за да докопа дръжката на гърнето със супата. Сграбчи я и замахна към рамото на мъжа, ала капакът се бе заклещил, така че не успя да направи нищо повече, освен да стовари гърнето в гърба на непознатия, преди той да извие ръката му.
Ивица кожа поръбваше яката на късия елек и когато гърнето се отплесна настрани, капакът сигурно се бе закачил тъкмо на нея. Мъжът се дръпна, когато врялата супа се изсипа във врата му, и пусна Яшим.
Изненадата на убиеца, когато стрелна юмрук към слабините на евнуха и стисна с всички сили, бе осезаема. И много по-голяма, отколкото болката на Яшим.
Убиецът отдръпна ръка като ужилен. Евнухът плъзна дясната си ръка покрай лявата на противника си и я изви, обгърнал с лявата кръста му за опора. Чу се пукот и ръката на бореца увисна. Убиецът я стисна с дясната, ала миг по-късно Яшим сграбчи дясната му китка и якият се преви. През всичкото време непознатият нито изохка, нито извика; не промълви дори една дума.
Пет минути по-късно той продължаваше да мълчи. Ако не броим звука, който бе издал в самото начало, друг не се чу. Яшим не знаеше какво да прави.
И чак тогава проумя защо непознатият не говори. Нямаше език.
Запита се дали немият може да пише.
— Можеш ли да пишеш? — изсъска той в ухото на мъжа. Все едно не бе казал и дума. Да не би да бе глухоням? Много отдавна, по времето на Сюлейман Великолепни, било наредено единствено глухонеми да се грижат за султана. Така владетелят бе сигурен, че няма кой да подслушва, че нищо няма да бъде издадено. Затова пък те общуваха помежду си със знаци — иксарет, тайния език на отоманския двор, сложна система от жестове, която всеки на служба в двореца, независимо глух или ням, говорещ или глупав, бе длъжен да научи.
На служба в двореца.
Глухоням.
Яшим бързо започна да прави знаци с ръце.
115.
В другия край на града кючекчийката Прийн се бе отпуснала на дивана, загледана в тъмния прозорец.
Гарвановочерна перука, направена от истински косъм, съшита с конски косми от опашката, бе метната на скрина. Бурканчетата с грим, четките и пинцетите стояха неизползвани на нощното шкафче.
Прийн се опита да намести раненото си рамо. Превръзката, която конският доктор й бе направил, изпука. Налагаше ли се да се лекуват счупвания и натъртвания, момичетата винаги се обръщаха за помощ към конския доктор: за един месец той натрупваше повече опит, отколкото останалите касапи за цял живот. Така твърдеше Мина и добавяше, че турците се грижели за конете си повече, отколкото за себеподобните си. Ветеринарят бе боднал с пръст изметнатото рамо на Прийн и бе заявил, че става въпрос за навяхване.
— Поне нищо не е счупено — обясни й. — Когато пациентите ми си счупят нещо, ги застрелваме.
Прийн се бе засмяла за пръв път след нападението. Смехът не бе единственият лек, с който разполагаше конският лекар. Наплеска рамото и врата й с мазило от кестени. След това я превърза и запечата стореното със смола.
— Миризмата е противна — бе отбелязал той. — Но така превръзката няма да се отпусне. Никой не знае дали е по правилата на медицината или не. Само че вече съм прекалено стар, за да уча наново.
Смолата бе изсъхнала и сега скърцаше при всяко движение на Прийн. Добре поне, че вече можеше да движи пръсти, защото преди два дни те бяха подути и неподвижни. Мина идваше, за да й помага да се храни, дори й бе донесла любимата шкембе чорба в глинена купичка. Освен конския доктор и Мина, Прийн нямаше посетители. Беше решила да отпрати дори Яшим, ако все пак дойдеше. Без бойните си цветове бе сигурна, че прилича на плашило.
Определено изглеждаше различна. Собствената й коса бе отрязана съвсем късо, кожата й бе много бледа, ала освен формата на главата и скулестото лице Мина виждаше нещо повече от момчето, което на времето е била, забелязваше едновременно жажда за живот и уязвимост. Прийн бе обърнала големите си кафяви очи към приятелката си и я бе помолила да остане през нощта, затова тя се бе свила до нея, за да бди над съня й.
На третата сутрин се наложи Прийн да заяви на хазяйката, че няма никакво намерение да плаща допълнително за така наречената си гостенка. Проведоха разговора през затворената врата, защото Прийн отказа да пусне дъртата вътре.
— Може би аз съм тази, която трябва да приспада от наема, когато не се прибирам нощем — провикна се тя. — Да не говорим, че ти си виновна, задето не следиш кой влиза и излиза! Пуснала си убиец в стаята ми!
Последва ужасено мълчание и Прийн се ухили. Нямаше нищо по-страшно за една хазяйка от това да бъде обвинена в немарливост, и то когато е трябвало да наднича през решетката. Излизаше, че не можеха да й имат доверие.
Това стана одеве. Сега Мина се върна с чорба и хляб, за да вечерят.
Помогна на Прийн да се настани на дивана и й подаде купичката.
— Да знаеш какви забавления изпускаш, миличка — поде тя и приседна на края на дивана. — Истинско нашествие на млади красавци.
И изви вежди.
— Мъже в тесни панталони! За Новата гвардия говоря.
Прийн погледна към тавана.
— И какво правят?
— И аз ги попитах същото. Заемали позиция, отвърнаха те. Просто не се въздържах. Казах им, че мога да им покажа някоя и друга позиция, за която не са чували през живота си.
Двете се изкискаха.
— Това пък какво означава? — попита Прийн.
— Очевидно ще ни защитават. Покрай всички заговори и убийства нещата са доста страшни. О, Прийн, много са извинявам — пребледня като платно. — Не исках да… Искам да кажа… сигурна съм, че няма нищо общо със случилото се онзи ден. Защо не попиташ твоя приятел.
— Кого? Яшим ли?
— Точно така, миличка, Яшим. Хайде, яж си чорбата и се гримирай. Ще ти помогна. Можем да се поразходим, нали? Ще си наемем стол и отиваме да го намерим.
Истината бе, че Мина започваше да се отегчава от ролята на болногледачка. Искаше й се да поизлезе, особено след като навън ставаше нещо вълнуващо. Бе особено убедителна и успя да потуши съмненията на приятелката си.
— Просто… там просто не се чувствам на сигурно място — призна Прийн.
— Глупости, миличка. Аз ще съм до теб и ще намерим приятеля ти. Може дори да се позабавляваме, кой знае? Няма страшно. Същото е, като да си тук. Дори е по-безопасно.
По-късно Прийн щеше да си спомни тези думи.
116.
По същото време Яшим вече обръщаше внимание на втория си посетител.
Още докато се качваше по стълбите, Палевски бе усетил аромата, който идваше откъм стаята на Яшим, ала този път остана разочарован. Усети лекия мирис на лук, може би на варени моркови, ала не успя да разбере какво е приготвил приятелят му. Можеше да е какво ли не. След това забеляза обувките — чифт здрави кожени сандали.
