119.
Прозорчето на решетката се отвори, когато Прийн и Мина стигнаха коридора в основата на стълбите, ала те се измъкнаха навън, без да кажат и дума, вирнали високо брадички. На улицата се сръчкаха и изкискаха.
Десет минути вървяха на изток и се опитваха да си намерят стол-носилка, поне един, за да се качи Прийн. На излизане от къщата бе изпънала гръб, но сега се облягаше на Мина и се оглеждаше жадно, сякаш е била на легло цял месец, а не някакви си два дни. Неколцина мъже ги позяпаха любопитно, ала накрая тя реши, че повече не може да изтърпи.
— Къде са красивите войници? — попита.
Мина изсумтя.
— А пък аз си мислех, че искаш да се поразходиш с приятелката си! Как може да си такава, Прийн. — След това се огледа и сви рамене. — Одеве бяха десетки, честна дума. Трябва да призная, че и аз съм разочарована. Ама къде са носачите?
— Няма нищо — усмихна се Прийн и погали ръката на приятелката си. — Засега съм добре.
На улицата зад тях настана суматоха. Все едно че гукат гълъби, помисли си Прийн. Обърна се и видя мъж да тича към тях. Беше с брада и червен фес с бял пискюл. Във всяка ръка носеше по една факла.
— Пожар! Пожар! — разкрещя се неочаквано той. Зави към стената. Чу се шум от счупено стъкло, мъжът се втурне отново напред и хукна по улицата.
— Пожар!
Сега вече носеше само едната факла, а в другата бе стиснал бутилка. Лисна съдържанието й пред една врата.
— Пожар!
— Какво правиш? — развика се Прийн и се отскубна от Мина, притиснала ръка към устата си.
Протегна ръце, без да мисли, и усети как нараненото рамо я смъдна.
Мъжът докосна пламъка на факлата до вратата. Тъкмо когато Прийн бе на крачка от него, изригнаха синкави пламъци и мъжът се извърна към нея с дива усмивка.
— Пожар! — изрева отново.
Прийн го зашлеви със здравата си ръка. Главата на мъжа се отметна назад. За миг той присви очи, след това се наведе и профуча покрай нея, хукна по улицата и тя така и не успя да съобрази какво друго да направи.
Погледна ужасена вратата. Сините пламъци се разгаряха. Някои добиваха жълтеникав оттенък, докато се катереха нагоре и обхващаха старото дърво.
— Мина!
Приятелката й не бе помръднала от мястото си, ала местеше очи ту към Прийн, ту към другата страна на улицата, където иззад счупеното стъкло се показваха пламъците вътре.
— Да се връщаме! — изпищя тя.
Прийн се поддаде на импулса си. Хората тичаха и от двата края на улицата. Неколцина спряха и се опитаха да потушат пламъците обхванали вратата. Докато удряха с наметала, от отсрещния прозорец бликнаха нови огнени езици.
— Не! Продължаваме, трябва да намерим Яшим! — изкрещя тя. Извърна глава назад. От ъгъла на сокака бликаше светлина, а само след миг се показа истинска стена от мъже в тюрбани, стиснали факли, запречили пътя назад. — Тичай!
Болката в рамото й сякаш изчезна, когато хукна надолу по хълма. Но след малко протегна ръка и се подпря на Мина. Танцьорките спряха, изритаха високите обувки, които слагаха, за да пристъпват грациозно, когато са в мъжка компания, наведоха се и също като жени ги грабнаха и затичаха боси към „Кара Давут“.
Но не успяха да стигнат далече. Щом завиха в края на сокака, който водеше към откритото пространство под Имперската порта, се натъкнаха на група мъже, които се блъскаха и ръгаха. Отзад ги затисна нова вълна от хора, които бягаха подире им. Прийн стисна Мина за ръката и я дръпна в обратна посока. Двете си пробиха път към ъгъла на сокака и завиха надясно.
— Ще минем зад джамията — прошепна Прийн.
Забавиха крачка, — и за да не се блъскат в хората, които прииждаха по сокака към тях, и защото, когато попаднеше сред толкова многолюдна тълпа, Прин знаеше, че ще се остави на паниката, завладяла околните.
На следващото кръстовище се наложи да се бутат, за да си проправят път през гъмжилото. Прийн изви глава наляво, на запад, и видя отблясъците на пожара, пламнал на хълма над тях.
Зад тълпата, сред която бяха попаднали, се виждаше странична улица, също пълна с мъже и жени, някои повели деца. Всеки се опитваше да се предпази от защуралите се в различни посоки хора. Отвсякъде се разнасяха крясъци, жените пищяха, разгорелите се пламъци бумтяха.
Двама мъже, хукнали от различни посоки, се сблъскаха, в следващия миг престанаха да крещят и започнаха да си нанасят удари.
Мъж на име Ертогрул Аслан, който тъкмо надничаше от портата си, бе ударен в ухото от дървената щайга на непознат, промъкващ се покрай стената.
На улицата изскочи печатар и бе повлечен от потока народ, устремил се към съседния ъгъл.
Момченце в нощна роба, което един ден щеше да заеме почетно място в народното събрание на Кемал и щеше да прекара цяла една вечер, като се налива с ракия заедно с въздушен ас на име барон Фон Рихтхофен, бе изпуснало ръката на майка си и сега непознатите го заобикаляха и побутваха. Най-сетне тя го откри и притисна до гърдите си. След години щеше да възстанови случката с помощта на спомените на много други.
Александра Станополис, гръцка мома за женене, усети как я ощипаха цели шестнайсет пъти по дупето и опази срамната тайна петдесет и три години, докато малко преди смъртта си в Трабзон сподели какво се бе случило със снаха си, която пък почина в Ню Йорк.
Небезизвестният скъперник Йълдъръм, или Светкавицата, изгуби дървеното ковчеже, което бе понесъл. Отне му го весел крадец, който по-късно откри, че вътре има само копринен шал, вързан много здраво на възел. Години по-късно скъперникът почина в приют, а крадецът — в Севастопол, от дизентерия, все още с копринения шал на врата.
Неколкостотин правоверни в голямата джамия, едно време църквата „Света София“, се оказаха затворени като в капан и бяха изведени на групи от въоръжени войници и пуснати по улицата зад сарая. Там им казаха сами да се отправят по домовете си. Двама от тях, плътно загърнати в наметала, нахлупили качулки над уплашените си лица, се свиха при появата на войниците и използваха мелето, за да последват известен дезертьор от армията и да се скрият в страничен параклис на бившата катедрала, където се притаиха зад огромна колона. Скриха се там, без да посмеят дори да шукнат, само се споглеждаха. Имената им, доста необичайни за мюсюлмани, бяха Бен Файзърли и Франк Компстън.
През това време в западната част на града пламъците бушуваха, сблъскваха се като войници от разпръснат полк и поваляха по пътя си всички препятствия. Затова Станислав Палевски, посланик на Полша във Високата порта, стиснал кухненски нож в едната ръка, докато поглеждаше към прозореца, си взе златната корда от сарматския си халат, с която бе завързан пленникът, и без да каже и дума на мълчаливия непознат, хукна към Пера, от другата страна на Златния рог.
В кризисни моменти, каза си той, дипломатите трябва да са на разположение в посолствата.
120.
Докато Яшим тичаше през първия двор на сарая, забеляза, че наоколо не се мярка почти никой. След като момчетата от Новата гвардия бяха на площада и не позволяваха на никого да припари, това и трябваше да се очаква. Малцината останали, изглежда, се бяха събрали под огромното дърво. Еничарското дърво. Яшим ги погледна уплашен и продължи по калдъръмената пътека, а кафявото му наметало се изду зад него.
На портата Ортокапъ пред него се изправиха предизвикателно петима лъконосци без задължителните
