кичури коса. Двама държаха пики, а останалите бяха въоръжени само с ками, ала наметалата им бяха отметнати, те стояха разкрачени, стиснали дръжките на ножовете.
— Спокойно, хора! — извика Яшим и излезе на светло. — Яшим Тогалу се явява по нареждане на султана!
Те отстъпиха и го пуснаха да мине.
Вятърът, който размяташе наметалото му, утихна. За момент той се наслади на простора пред себе си, ала след това побърза да се втурне по алея, обточена с кипариси, обгърнат от чернотата в самия център на отоманската власт. Мигаща светлина от лампа в края на тунела го възпря да се остави на страха.
Излезе от алеята и се насочи към портата, най-тайнствената от всички порти, които водеха към върховната власт на Високата порта — Портата на щастието, която отвеждаше от използвания всекидневно втори двор, където везири, писари, архивари и посланици се кланяха или издаваха нареждания, променяха живота на хората от Червено море до Дунав, към свещения трети двор, където живееше огромното семейство на султана, на падишаха, на представителя на Аллах в света на простосмъртните.
Вратите бяха плътно затворени.
Заудря с юмрук по портата, ала звук не се чу. Все едно че барабанеше по камък. Обзет от отчаяние, той отстъпи няколко крачки назад и вдигна поглед. Огромните стрехи бяха щръкнали поне три метра напред, може би дори повече, в типичен отомански стил. Огледа стените. Външната бе към имперската кухня и представляваше дълга поредица от куполи, подобни на паници, обърнати върху полица. Оттам нямаше как да влезе. Обърна се наляво и закрачи бързо към архива.
Никой не го спря, когато натисна вратата. Тя се открехна и той се промъкна във вестибюла. Втората врата бе оставена отворена и той се озова в познатия сумрак на библиотеката.
Провикна се тихо:
— Ибу?
Отговор не последва. Провикна се отново, този път по-силно.
— Ибу? Тук ли си? Аз съм, Яшим.
Малката свещ в края на залата се скри, ала след малко отново се появи. Някой се движеше.
— Не се страхувай. Трябва ми помощта ти.
Чу стъпки по каменния под и Ибу се показа на светло. Очите му изглеждаха кръгли.
— Какво мога да направя за теб? — прошепна младежът.
— Трябва да използвам задната врата, Ибу. Ще ми отключиш ли?
— Имам ключ. Само че… не искам да ходя там.
— Не, ти ще останеш. Знаеш ли какво става?
— Нов съм. Не са ме повикали… Знам само, че е някаква среща. Опасна среща.
— Хайде, ела.
Малката врата водеше към коридора, по който бяха завлекли валиде Кошем, за да я убият. Яшим стисна ръката на Ибу.
— Успех — прошепна младежът.
Вратата към помещението на стражата бе затворена. Яшим я отвори бързо и влезе вътре.
— Повикаха ме — обясни той. — Приближете ги.
Лъконосците не помръднаха.
Не направиха опит да спрат Яшим, когато той отвори вратата. Сякаш бяха кукли на пружини и някой бе забравил да ги навие.
За момент и той застина неподвижен, вгледан в двора на валиде султан.
След това отстъпи крачка назад и много тихо затвори вратата.
121.
Спалните на слугите от харема бяха над колонадата, ширнала се от двете страни на двора на валиде. Яшим тихо се вмъкна в малко помещение. На пода бяха нахвърляни черги и дюшеци, осветени от няколко догарящи свещи, закрепени в чинии на пода. Леглата бяха празни. По тъмните сенки край прозорците с решетки разбра, че слугите са се скупчили там, за да виждат по-добре.
Едно от момичетата ахна, когато евнухът пристъпи зад нея. Той постави пръст на устните си и се наведе.
Докато бе жив, Яшим нямаше да забрави гледката. Валиде султан бе застанала на вратата към покоите си, начело на група жени от харема, които се изнизваха бързо покрай нея и заставаха до стената. Бяха поне сто жени, може би дори повече, предположи Яшим, някои облечени, други полуголи. Личеше, че някои стават от сън, защото бяха все още в нощни роби.
От другата страна на двора се бяха подредили евнусите, и черните, и белите, до един наконтени в бляскавите си одежди. По тюрбаните им лъщяха скъпоценни камъни. Бяха поне триста души, предположи Яшим, шумоляха и шушукаха също като накацали по някое дърво гълъби.
Евнусите се смълчаха, обърнаха се към вратата под прозореца на Яшим и бавно се отдръпнаха, за да застанат в шпалир. Сега Яшим ги виждаше по-добре, дори позна някои от тях. Забеляза кожи от норка, кашмирени кафтани, брошки и скъпоценни камъни. Приличаха по-скоро на свраки, отколкото на гълъби, привлечени от блясъка, тласкани от нещо по-силно от тях да трупат злато и диаманти в гнездата си.
Надигна се на пръсти, за да види кой идва, макар вече да знаеше. Кислар ага имаше достолепен вид в огромна шуба, поела част от влагата във въздуха, така че козината блестеше. Обсипаната му с пръстени ръка стискаше жезъл. Лицето му бе почти скрито от огромен тюрбан от бял муселин, увит около конусообразна червена шапка, символ на положението му. Яшим така и не успя да види изражението му. Затова пък забеляза как останалите евнуси свеждат погледи към земята, сякаш не смеят да го погледнат в очите. Яшим познаваше тези очи, кръвясали очи, обрамчени от бръчки, хлътнали над месестите бузи. Лицето му носеше отпечатъка на злото.
Евнусите се бяха отдръпнали от пътя му и той бе застанал между двете редици подчинени, изправил се срещу валиде в другия край на двора. Не вдигна ръце, за да даде сигнал да замълчат. Просто не се налагаше. Никой не смееше да шукне.
— Часът настъпи.
Говореше с тънкия си вреслив глас.
— Ние, слугите на султана, провъзгласяваме часа.
Ние, слугите на султана се събираме, за да го защитим.
Ние, които коленичим край трона му, крепим тайнството на властта.
Ние ще говорим със сина ти, нашия повелител и господар, нашия падишах!
Гласът на главния евнух се извиси още повече.
— Часът настъпи!
Неуверен вик се изтръгна от евнусите.
— Часът! Часът!
Валиде султан не трепна, освен да потропне с изящния си крак по каменната настилка.
Главният евнух вдигна ръце, извил пръсти като орлови нокти.
— Знамето трябва бъде развято. Гневът на Аллах и на хората трябва да бъде потушен. Ще се отдръпнем от бездната на неверниците и ще вдигнем меча на Осман, за да защитим вярата! Това е нашият път!
Написано е, че знаещите ще приближат и ще се слеят със Същността. Халиф и султан, Повелител на хоризонти, това е неговата съдба. Хората се надигнаха, олтарите са готови. Аллах ни пробуди в единайсетия час, в Часа на възвръщането!
— Въведете го! — изрева той с ужасен глас. Сви пръсти в хлабави юмруци и ги отпусна. Гласът му се превърна в дрезгав шепот. — Разкрийте Същността.
И за валиде, както и за Яшим, представлението изглеждаше като някакво подобие на цирк. Тя обърна глава към една от прислужниците си и Яшим забеляза съвършения й профил, все още красив, разпозна ленивия надменен поглед, когато се обърна отново към главния евнух. Този поглед вещаеше опасност. Запита се дали Кислар ага е наясно.
— Кислар — заговори тя звънко и пренебрежително. — Някои от дамите тук не са подходящо облечени. Искам да ти напомня, че нощта е хладна. Да не говорим, че и ти не си подходящо облечен.
