Бе им нужен посредник. Бе им нужен човек, който да съобщи навън какво става в затворения свят на харема.

Усети как в гърлото му се надига буца.

— Какъв пожар, Ибу? — попита тихо той.

На Яшим не му бе нужно да вижда лицето на младежа. Не искаше да се убеждава, че е бил прав, че Ибу е повратната точка на заговора. Ала разбра всичко от начина, по който архиварят заекна. Много просто, нито един архивар, затворен между четирите стени тук, не можеше нито да види, нито да чуе разгорелия се навън пожар, който самият Яшим бе зърнал малко преди да влезе в полуизоставения дворец.

Ибу е знаел предварително какво ще се случи.

С огромно нежелание вдигна поглед към лицето на младежа.

— Нищо не излезе, Ибу. Главният евнух е мъртъв. Не очаквай друг да дойде.

Погледна към струпаните свитъци до вратата. Лампата трепкаше и съскаше. Яшим стисна очи и ги отвори отново. Пламъкът гореше, без да трепва.

Ибу се обърна и внимателно остави лампата на масата. Държеше я за основата, сякаш се канеше да направи жертвоприношение, сякаш се молеше. Младежът наблюдаваше малкият кръгъл пламък и нещо в тъгата, изписала се по лицето му, напомни на Яшим за мъжа, чийто труп лежеше изоставен в мокрия двор. Преди години Кислар ага сигурно е приличал на Ибу. Бил е нежен и слаб. Бил е очарователен. С времето бе надебелял, ала преди и той е бил красив.

— Нищо не е свършило, Ибу — изрече бавно той. — Трябва да им кажеш. Трябва да спреш онова, което предстои. Часът не е настъпил.

Ибу дишаше бързо. Ноздрите му се бяха разширили.

Внимателно отдръпна пръсти от лампата. След това вдигна ръка и подръпна меката част на ухото си.

Яшим се ококори.

— Дарфур? — попита.

Младият мъж го погледна и поклати глава.

— Там няма нищо. Само колиби и крокодили в реката. Малки прасенца се крият из храстите, има и кучета. Той ми каза, че трябва да дойда. А и аз исках да дойда.

Яшим прехапа устни.

— Имам четирима братя и шест сестри — продължи Ибу. — Какво друго можех да направя? От време на време ни пращаше по малко пари. Когато се издигна, прати да ме доведат.

— Ясно.

— Той е чичо на мама — обясни Ибу. Яшим кимна. — Брат на дядо ми. Аз наистина исках да дойда. Въпреки че знаех какво ще ми направят с ножа, исках да дойда. Не се страхувах.

Не, помисли си Яшим, ти си оцелял. Независимо дали е било гняв или отчаяние, едното или другото ти е помогнало до оцелееш. При него бе гневът. Ами при Ибу? Кално село, пълно с крокодили, а ножът, размахан в пустинята, посочвал пътя към бягството.

— Слушай ме внимателно, Ибу. Каквото се е случило, не може да бъде променено. Вече нямаш на кого да разчиташ, но аз съм готов да се застъпя за теб. Сега трябва да ме придружиш и да съобщиш на мъжете навън, че играта е свършила. Часът е отминал. Направи го, Ибу, направи го, преди да измрат още хора.

Ибу потръпна и прокара ръка по лицето си.

— Ти… ти ще ме защитиш ли?

— Ако тръгнеш с мен сега, да. Ти трябва да отнесеш новината. Къде те чакат? Под дървото ли?

— Под Еничарското дърво, да — прошепна Ибу.

Трябва да тръгваш, помисли си Яшим, за да не му дадеш време да се уплаши. Върви, преди да е станало прекалено късно.

Стисна ръката на Ибу.

— Ела — подкани го той.

123.

Когато стигнаха портата Ортакапъ, Яшим забави крачка.

— Ибу — поде тихо. — Ще те придружа само дотук. Няма смисъл да идвам и аз. Трябва да кажеш, че Кислар ага е мъртъв, че в двореца е тихо. Само това. Разбра ли ме?

Ибу стисна ръката му.

— Ти ще бъдеш ли там?

Яшим се поколеба.

— Трябва да намеря сераскера — отвърна той. — За теб няма опасност. Те очакват вестоносец. Върви!

Погали Ибу по рамото и проследи с поглед как младежът преминава през портата и се отправя към групата мъже, скупчени под тъмната сянка. Видя ги да се раздвижват и обръщат, бе сигурен, че Ибу е привлякъл вниманието им, измъкна се през портата и се прокрадна покрай стената на първия двор, обгърнат в сенките.

124.

Артилерийски офицер Ченгис Ялмук пъхна пръст под каишката на каската и го прокара от едното до другото ухо, за да намали малко натиска. Служеше в Новата гвардия вече петнайсет години. Беше се издигнал от обикновен войник и преди пет години го назначиха в артилерийския корпус. Единственото оплакване, което имаше за тези петнайсет години, бе каската, която войниците задължително носеха — чуждестранна измислица с кожена каишка под брадичката. Сега вече командваше батарея с десет оръдия и четирийсет момчета.

Погледна към хиподрума и изсумтя. Беше лазил през горещия пясък на Сирия. Беше се сражавал в Армения, когато казаците пробиха защитата на пехотата и атакуваха, а вдигнатите им саби лъщяха на слънцето, конете им бяха плувнали в пот и пяна. Тогава командирът му заяви ясно, че ще застреля всеки, който се осмели да дезертира. Беше научил, че битките означават дни и часове на напрегнато очакване, време, в което отблъскваш всички мисли, време на кратки жестоки схватки, през които мислите те напускат. Оставете тази работа, му се бе искало да каже на командващите офицери.

Ето че бе станал един от тях и забраната да се мисли все още важеше. Сам бе открил, че е така. Сераскерът лично му съобщи заповедите си. Бе минал сред хората като умопобъркан, бе посочил местоположението на оръдията, бе инструктирал войниците, бе повдигнал духа им и бе заявил, че иска подчинение. Ченгис нямаше нищо против, разбира се, самият той бе истанбулчанин, не някой от анатолийските наборници. Затова сърцето му се късаше, че стои в родния си град в пълно бойно снаряжение и не предприема нищо, а градът гореше.

Искаше му се да го бяха пратили при „Султан Ахмед“ или на някое от другите места в центъра, където хората сигурно се опитваха да се преборят с пожара, вместо да му нареждат да използва пушкалата, за да спре народа да не нахлуе в двореца. Но пък заповедите на сераскера бяха изрични. Трябваше да си сверят часовниците и да са готови за преграден артилерийски огън точно след един час. Ченгис Ялмук не се осмели да попита каква е целта на преградния огън. Не разбираше заповедта, ала сераскерът лично бе минал от оръдие до оръдие и бе дал координатите, сякаш не можеше да разчита на командващия офицер.

Междувременно, мислеше си нещастно Ялмук, се налагаше да чакат. Чакаха, а градът гореше.

Забеляза някакъв човек в обикновено кафяво наметало да разговаря с двама от пазачите пред вратата на сарая и се намръщи. Заповедите бяха съвършено ясни. Цивилните нямаха работа в зоната на действие. Този някак бе успял да се промъкне през портата откъм двореца. Ченгис Ялмук изпъна рамене и пое към непознатия. Цивилният трябваше на часа да си замине по пътя, по който бе дошъл.

Преди да успее да измине и пет метра, мъжът в кафявото наметало се обърна и огледа наоколо; един от пазачите посочи офицера и непознатият се насочи към него.

— Чакай сега — започна Ченгис, ала цивилният го прекъсна.

— Яшим Тогалу, имперска разузнавателна служба — представи се той. — Трябва ми сераскерът, при

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату