това незабавно. Спешно — добави настойчиво. — Нося жизнено важни разузнавателни сведения.
Ченгис Ялмук примигна. Бе свикнал да се подчинява и познаваше веднага гласа, с който се изричат спуснатите от високо команди.
В същото време Яшим стискаше палци.
Двамата мъже не откъсваха очи един от друг.
Ченгис Ялмук вдигна пръст и посочи.
— Ей там — показа той.
Яшим погледна в указаната посока. Мястото бе зад стената и дърветата, около голямата джамия. Малко по-нагоре и по-нататък.
Пръстът сочеше купола на „Света София“.
— Значи съм закъснял — изрече напрегнато Яшим. — Май се налага да ми покажеш заповедта си.
125.
Сераскерът се облегна на оловния обков на подпората и притисна буза към гладкия метал. Досега не бе предполагал колко е развълнуван. Цялото му лице гореше също като града в краката му.
От това място гледката бе великолепна. „Света София“ се издигаше царствено — масивният централен купол бе подкрепян от подпорен пръстен, който сякаш се рееше над два полусвода от изток и запад. Така я пресъздаваха художниците от незапомнени времена — със заоблени рамене като много от джамиите, ала в това отношение грешаха. Строена през шести век, великата църква на византийския император Юстиниан бе съхранила две противоположни форми. Огромният кръгъл купол, издигнат над кръгла галерия от арки, се извисяваше към небето над подкуполен квадрат. В четирите ъгъла оставаше място и там наклонът изглеждаше най-малък, затова оттам, шейсет метра над земята, сераскерът виждаше седемте хълма и погледът му преминаваше над сарая и се плъзваше към тъмните води, на места докосвани от трепкащи фенери. Представи си как на запад водата отразява лумналите нависоко пламъци и разпраща огнени искри, които се сипят от покрив на покрив, за да погълнат дървените стени на старите къщи покрай пристанището, как вратите им се срутват, за да открият път и огънят да продължи по сокаците. Никой нямаше да успее да овладее разгорялата се пещ, която имаше за цел да пречисти две хиляди години на измами и предателство.
Пламъците принадлежаха на града. Дълги векове те тлееха, от време на време се разгаряха, за да погълнат сухото гнило дърво из ъглите на Истанбул, да премахнат мръсотията, оставена от милиони потънали в невежество души. Град на огън и вода. На мръсотия и болести. Вонящ град, изсипал се край водата, като разлагащ се труп, така загнил, че не можеше да бъде преместен, заблестял в последените мигове преди разложението си.
Обърна се на юг. Колко тъмен изглеждаше сараят. Скрит зад древни зидове, той сякаш се бе замислил над собственото си величие! Ала сераскерът знаеше истината — той представляваше гнездо на мършояди, потънало в мръсотията и гадостите на поколения, натрупали се върху костите на мъртвите, ехтящ от настойчивия отчаян писък на аджамии, нахранени с градската помия.
Сераскерът пристъпи напред и погледна към площада, където хората му се бяха изправили край оръдията. Ред и дисциплина, помисли си той. Те са добри хора, през последните двайсет години влезли в правия път, научили се на подчинение и послушание. Знаеха какво наказание ги чака, ако кривнат. Редът, дисциплината и подчинението създаваха армията, а армията бе мощно оръжие в ръцете на онзи, който знаеше накъде да я насочи. Без да има ред, всичко се разпада и се превръща в ръмжащо побесняло куче, което не знае защо е на този свят, податливо на чужди прищевки.
Е, тази нощ щеше да покаже на хората кой е по-силният — сляпата сган и гнездото на мършоядите или стегнатата организация, редът и дисциплината.
А когато димът се разсееше, го чакаше ново начало. Дръзко ново начало.
Усмихна се и очите му заблестяха на светлината на пожарите.
В следващия момент се стегна. Отдръпна се от стената и извади пистолета от колана си.
Дръпна петлето и насочи дулото право напред към арката.
Някой се качваше по стълбите.
Сянката на непознатия се удължи и сераскерът видя евнуха да примижава, докато се оглеждаше.
— Браво, Яшим — усмихна се сераскерът. — Питах се дали ще дойдеш.
126.
Сераскерът тропна с крак по наклонения покрив.
— Ти разбираш ли какво е това? Виждаш ли къде сме?
Яшим го наблюдаваше.
— Разбира се, че знаеш. Това е покривът на голямата джамия. Виждаш ли купола? Гърците са я наричали „Света София“, църквата на святата мъдрост. Висока е петдесет и пет метра. Два милиона и седемстотин кубически метра. Знаеш ли колко е стара?
— Строена е преди времето на Пророка — отвърна предпазливо Яшим.
— Невероятно, нали? — Сераскерът се изсмя. Май бе в отлично настроение. — Издигната е едва за пет години. Представяш ли си какви усилия са вложени тук? Колко много можем да постигнем с такава енергия днес, ако се приложи за нещо, което наистина си струва.
Той се разсмя отново и тропна с крак.
— Как е възможно тази старина да издържи толкова дълго? Веднага ще ти кажа. Така е, защото никой, дори завоевателят Мехмед, не е притежавал достатъчно смелост, за да я събори. Изненадан ли си?
Яшим се намръщи.
— Не съвсем — отвърна тихо.
Сераскерът вдигна поглед.
— Хиляди листа тънко олово — продължи. — Цели декари. Ами колоните. Ами куполът. Представяш ли си, Яшим! Тежи ни на вратовете вече хиляда и четиристотин години. Не можем да видим какво има нито от другата й страна, нито отстрани. Не можем да си представим света без нея. Можем ли? Даваш ли си сметка, че е също като лоша миризма, която хората престават да забелязват, след като свикнат с нея? Не я забелязват, въпреки че ги трови. — Приведе се напред. Яшим забеляза, че събеседникът му продължава да стиска пистолета. — А това тук наистина ни трови. Всичко това ни трови. — Очерта широк кръг с ръка. — Година след година навикът се натрупва върху предразсъдъците, невежеството и алчността. Стига, Яшим, знаеш всичко това не по-зле от мен. Направо ни задушава, не е ли така? Традиции! Те са просто мръсотия, която се трупа. Че нали същата тази традиция е видяла сметката на топките ти!
Яшим вече не виждаше лицето на сераскера на фона на пламъците зад гърба му, ала го чу да хихика, доволен от собствената си находчивост.
— Идвам от двореца — обясни Яшим. — Султанът е в безопасност. Имаше нещо като заговор…
— Заговор ли? — Сераскерът облиза устни.
— Да. Евнусите се бяха надигнали, водени от Кислар ага. Искали да върнат часовника назад. Да възстановят еничарите. Всичко бе написано в карагьозкото стихотворение — помните ли го?
Сераскерът изпусна шумно дълго сдържания въздух.
— Престани, Яшим. Това няма никакво значение. Сам знаеш, че няма. Евнуси. Султани. Това беше краят на султана. Ферман? Наистина ли вярваш, че ферманът ще доведе до някакви промени? Нали го видя днес стария пияница? Защо си въобразяваш, че някой от тях може да направи нещо? Че те са половината от проблема. Ферманът ще бъде още един никому ненужен лист хартия. Равенство, дрън-дрън. Има само едно равенство под това небе и то е да си в строя, да си рамо до рамо с войника до теб, готов да изпълняваш заповеди. И сами можехме да се сетим за тази работа, още преди години, само че се изродихме.
— Еничарите ли?
Сераскерът изсумтя развеселен.
— Еничарите и руските им приятелчета. Предполагам, че някои от тях живеят в Русия. А бунтовниците искат помощта на Русия.
— Кой ви предупреди? — попита Яшим. — Едва ли е бил Деренцов.
