Сераскерът се изсмя.
— На Деренцов не му трябват пари. Твоят приятел от каретата. Белязания.
Яшим се намръщи.
— Потьомкин ли? Той ли е бил информаторът ви?
— Отначало ме информираше Потьомкин. Само че той беше прекалено скъп. И много опасен.
Яшим наблюдаваше мълчаливо сераскера.
— Значи сте намерили друг, който да ви държи в течение за заговора на еничарите. Намерили сте си някой безопасен, някой по-незабележим.
— Точно така. Евтин и никому ненужен информатор. — Сераскерът се ухили и очите му заблестяха от удоволствие. — Открих теб.
— Аз ви казах времето, когато ще избухне бунтът.
— Много повече, много повече. Ти поддържаше мита за заговора жив, нали? Ти ми помогна да създам тъкмо атмосферата, от която се нуждаех. Градът е в паника. Те вече са победени. И еничарите. И хората. А сега и дворецът.
Той прокара доволно длан по гърдите си.
— На теб съм готов да ти там избор. Живот или смърт. Дали не трябва да кажа — преданост към държавата или… романтична привързаност към остарелите традиции. — Той замълча. — Към империята. Изборът е направен. Или по-точно казано, ще бъде направен след… — той извади лъскавия си часовник — след приблизително осемнайсет минути. Изборът е между тежестта на историята и традициите, тази тежест, притиснала ни като купола на катедралата на Юстиниан, и новото начало.
— Ами хората? — понечи да го прекъсне Яшим.
— Хората ли? — Сераскерът обърна глава, сякаш искаше да се изплюе. — Светът е пълен с хора. Тук сме заели добра позиция, нали? — продължи след кратко мълчание. — Ще наблюдаваме оттук как гори градът. А с утрото ще настъпи нова ера. Ера на действието, чиста. Родът на Осман ни служи добре. Реформи ли? Ферман ли? Празни приказки са това. Системата е прогнила, тя се разпада, така че няма начин да се направи реформа. Трябва ни ново начало. Трябва да пометем целия боклук — и тесните панталони, и султаните, и евнусите, и цялото шушукане в мрака. Потиска ни автокрацията, която дори не е в състояние да направи онова, което желае. Империята има нужда от правителство, което да пипа с яка ръка. Трябва да управляват хора, които знаят как се командва. Помисли само за Русия.
— Русия ли?
— Русия е непристъпна. И без царя ще покори целия свят. Без разните князе и аристократи, и придворни. Представи си само какво би било, ако се управляваше от експерти, инженери, войници. И това ще стане, ала няма да е в Русия. Ще се случи тук. Трябва ни руската система — контрол над труда. Контрол над информацията. Това е нещо за теб, стига да го искаш. Казвал съм, че те бива. Съвременната държава се нуждае от уши и очи. Ще имаме нужда от тях утре, когато изгрее първият ден на Отоманската република.
Яшим не откъсваше поглед от него. Спомни си сераскера такъв, какъвто го видя за пръв път — настанил се на дивана, кръстосал крака в тесни панталони, защото не искаше да седне на масата с гръб към стаята. Страхотен западняк би излязло от него, няма що. Заради това ли бе цялата работа?
— Република ли? — повтори той непознатата дума. Помисли си за султана, за валиде и за всички жени в двора. След това си спомни фанатичния блясък в очите на евнусите и неочакваната смърт на началника им.
Сераскерът е знаел, че ще се съберат заедно. А Яшим лично бе убедил султана да позволи артилерията да навлезе в града.
— Точно така — потвърди сераскерът. — Това беше краят на старите слабаци. Ще ми дрънкат те за традиции! Обикалят гнездото си като пилци. Опитват се да отблъснат историята.
Той се изправи.
— Приеми цялата работа като… операция. Ще боли, разбира се. Ножът на хирурга е безпощаден, но поне изрязва гнилото място.
Яшим усети как сърцето му се свива. Затова пък умът му се проясни.
Сераскерът продължаваше да обяснява:
— За пациента агонията носи облекчение — разсъждаваше той. — Можем да бъдем модерни, Яшим. Налага се да бъдем модерни. Наистина ли мислиш, че модерността е нещо, което може да бъде купено? Модерността не е стока. Тя е състояние на ума.
Нещо проблесна в спомените на Яшим. Той се опита да го задържи. Беше неуловима сянка, необичаен подбор от думи, каквито бе чувал и преди. Сераскерът не млъкваше; той усети как споменът отлита.
— Това е състояние на силите на властта. Старата власт е минало. Трябва да мислим за новата.
— Ние ли?
— Управляващите. Учените хора. Хора като мен и като теб.
Никой, помисли си Яшим, не е като мен.
— Хората имат нужда от напътствия. Това не се е променило. Променя се начинът, по който ги ръководят.
Всички сме различни. Аз не съм като другите.
Аз ще остана свободен.
127.
— Ще слизам — обясни тихо сераскерът. — А ти — ти оставаш тук. Мислех да дойдеш с мен, но вече няма значение.
Той даде знак с пистолета и Яшим пристъпи изпод арката на наклонения покрив.
— Сега бавно ще си разменим местата — предложи сераскерът. Няколко секунди пристъпваха предпазливо, докато сераскерът се озова под арката.
— Виждаш ли, няма да те застрелям. Все още си мисля, че може да решиш друго — когато войската започне да се оттегля, когато целият град пламне.
Яшим не го слушаше. Сераскерът забеляза, че очите му са се плъзнали настрани и евнухът се е ококорил. Успя да овладее импулса да се обърне назад. Подобна тактика за отвличане на вниманието му бе позната.
Изненадата на евнуха обаче не бе престорена. На стълбите зад сераскера се бяха появили две изумителни фигури. Единият беше тъмнокос, другият рус, бяха облечени като правоверни, ала бе готов да се закълне, че последния път, когато ги бе виждал в британското посолство, бяха с дълги сака и вратовръзки.
— Excusez-moi — започна русият. — Mais… parlais-vous franqais50?
Сераскерът се завъртя, сякаш някой го бе прострелял.
— Това пък какво е? — изсъска той и зяпна обезпокоен Яшим.
Яшим се усмихна. Русокосият младеж гледаше покрай сераскера към него и бе вдигнал ръка да помаха.
— Je vous connais, m’sieur51. Познаваме се, нали? Аз съм Компстън, а това е Файзърли. Вие сте историкът, нали?
В гласа му прозвуча отчаяние, което според Яшим бе съвсем на място.
— Двамата са служители в британското посолство — обясни той на сераскера. — Много по-модерни са, отколкото изглеждат в момента. И много ефикасни в работата си, както бихте казали вие.
— Ще ги убия — изсъска сераскерът. Насочи пистолета си към тях и младежите отстъпиха.
— На ваше място не бих сторил подобно нещо — предупреди го Яшим. — Републиканската ви зора много бързо ще се превърне в мрак, ако предизвикате британските военни кораби да похлопат на портите ни.
— Няма значение — отвърна сераскерът. Вече бе успял да възвърне самообладанието си. — Кажи им да се махат.
Яшим понечи да заговори, ала още първите му думи бяха заглушени от силен тътен, който прозвуча като далечна гръмотевица. Земята потрепери.
