Когато експлозията заглъхна, сераскерът бръкна за часовника си и прехапа устни.
Прекалено рано, помисли си той. След това си каза, че няма значение. Нека да започнат обстрела.
Зачака, без да откъсва поглед от часовника си.
Петнайсет секунди. Двайсет секунди. Време бе оръдията да загърмят.
По челото му изби пот.
Последва нов тътен, малко по-слаб от първия.
Сераскерът вдигна поглед и погледна победоносно Яшим.
Само че Яшим му бе обърнал гръб. Бе застанал на покрива, вдигнал високо ръце, загледан към града, а наметалото му плющеше на вятъра.
Зад него сераскерът видя първото зарево от светлина. То се отрази в колоните на купола и Яшим усети замайващо облекчение. Сераскерът чу последвалия тътен на оръдията. Последва ново зарево от светлина, като от избухнал снаряд, нов тътен и сераскерът се намръщи. Бе озадачен. И звукът, и светлината се виждаха не оттам, откъдето трябва.
Трябваше да чуе рева на оръдията, след това да види проблясъка, когато снарядът достигнеше целта.
Той отскочи от арката и затича безшумно по плътното оловно покритие.
Яшим се втурна към него, ала сераскерът се оказа прекалено бърз. В миг съзря онова, което не бе очаквал да се случи, и благодарение на изключителната си военна интуиция разбра какво означава. Оръдията обстрелваха грешния край на града и снарядите избухваха прекалено далече. Нямаше време за бавене. Сви се, когато Яшим се протегна, за да го хване, ала след миг стъпи върху водосточната тръба. Опитваше се да тича, но се хлъзгаше по покрива на полукупола.
Движеше се с неподозирана скорост. Яшим се стрелна към ръба и се сниши върху коничния покрив, ала сераскерът се скри от погледа му. След това се появи неочаквано, приведе се и скочи в южна посока.
За момент целият град се ширна пред сераскера. Видя отново притъмнелия сарай. Зърна и трепкащите по Босфора светлини. Забеляза как мъже и жени се лутат с писъци по площада, а в далечината пламъците се отдръпваха от поразените от артилерията места.
Имаше само една посока, в която можеше да поеме.
Години след това един арменец, военен доставчик, женен за богата вдовица, която му роди шестима синове, разказваше как едва не бил смазан от някакъв офицер, който паднал върху него от небето.
— Ама не беше обикновен войник — завършваше разказа си той и се усмихваше. — Господ ми изпрати генерал. Та оттогава досега все с такива се разправям.
128.
— Трябва ми придружител, Палевски — обясняваше Яшим. — Нали се сещаш, човек който е на „ти“ със султана. Той ще се зарадва да го посетиш. Нали двамата сте приятелчета, а?
Беше събота сутрин. Дъждът, който барабанеше по прозорците на Яшим, не спря цяла сутрин, което оказа огромна помощ на Новата гвардия при потушаването на пожарите. Благодарение на пробива, направен от оръдията през нощта, пожарът бе ограничен около пристанището, и макар да се говореше, че щетите били огромни, не бе доближил размерите на бедствията от 1817 или 1807 година, или на други пожари, избухвали в същия район през изминалия век. А и пристанището съвсем не бе престижен квартал на Истанбул.
Палевски вдигна ръка и приглади мустаци, за да прикрие усмивката си.
— Точно така, Яшим, приятелчета е най-точната дума. Ще ми се да подаря на султана нещо дребно, което пристигна за мен тази сутрин. Провидението го е спасило от огъня на пристанището.
— Провидението, значи — повтори Яшим.
— Да. Миналия четвъртък забелязах, че цените на стоките доста са паднали, затова поръчах още две каси. Какво ще кажеш?
— Да, струва ми се, че султанът ще оцени по достойнство жеста ти. Не че ще изпие подаръка, разбира се.
— Разбира се, че няма. В него няма мехурчета.
Двамата се засмяха.
— Много съжалявам за убиеца от снощи — продължи Палевски.
Яшим се прозя и поклати глава.
— Не знам какво си му направил. Беше кротък като агънце, когато се върнах. Прийн и приятелката й си приказваха с него. Направо да не повярваш. Не че той каза много, както и трябваше да се очаква, но май компанията им му беше приятна. Прийн каза, че ще го заведе на лекар. Сигурно имаше предвид конския доктор, но нищо. Стори ми се много благодарен, когато му обясних какво става.
— Със знаци ли?
— Да, със знаци. Това е език. Научих го, докато бях в двореца.
— Ясно. — Палевски се намръщи. — Не съм го удрял, да знаеш.
— Знам. Радвам се, че не си. Нали ще минеш да ме вземеш в шест?
129.
Яшим спа непробудно до един, след това се унесе за още час и ту се будеше, ту сънуваше, че му говорят на език, който не разбира. Веднъж видя сераскера, който говореше съвършен френски с креолски акцент, стресна се и се събуди. Сън ли бе, че сераскерът му бе заговорил на езика на сънищата? Състояние на ума. Фразата непрекъснато го измъчваше. Той се изправи в леглото и усети, че е замаян.
Стана и остави наметалото на дивана. Стаята бе топла, огънят в печката гореше. Сигурно хазяйката бе влязла на пръсти и я бе запалила, докато е спал. Взе чайника и го постави върху жарта. Пусна три щипки черен чай. До печката откри тиган с няколко хапки вътре. Навярно Прийн беше сготвила, за да хапнат с приятелката й, по всяка вероятност бяха дали и на немия. Бе останало малко и за него.
Сложи тигана на печката, докато маслото се разтопи, след това разбърка пълнените с месо топчета с дървена лъжица. Замисли се дали да не направи доматен сос от пюрето, което имаше, но после реши, че топчетата са готови и е твърде гладен, затова просто пресипа всичко в чиния и смля малко черен пипер отгоре.
Трябваше да признае, че не са от най-вкусните, малко попрегорели в края, но въпреки това му се усладиха. Сипа си чай, разбърка вътре захар, запали си цигара и се отпусна на дивана, загледан в следите от дъждовните капки. Дъждът бе спрял и немощното зимно слънце се опитваше да се покаже за малко, преди да потъне в нощта.
Палевски бе почти прав, помисли си той. Опасно тържество — винаги гост, никога играч. Длъжен си да си наблизо, в готовност, макар объркан и безпомощен, докато се вихри грандиозната битка между старото и новото, между спомените и надеждите, битка, която никога няма да бъде спечелена. И щеше да стане така, ако не бе поговорил с артилерийския капитан, който обърна оръдията навреме.
След малко започна да оглежда стаята. Дори не помръдна, просто местеше очи от един предмет на следващия, преди погледът му да попадне на онова, което търсеше. Протегна се и го взе в ръка с усмивка — малка кама с емайлирана дръжка и ножница във формата на полумесец. Извади острието до средата, за да се възхити на съвършената стомана, след това го върна на мястото му и чу тихото звънтене, когато пасна в ножницата.
Стомана от Дамаск, специално закалена, съвършенство, постигнато благодарение на хилядогодишен опит. Колкото повече труд и усилия влагаха, толкова по-малко личеше това. Запита се дали тя ще я оцени, не че имаше значение. Това бе красива и неповторима вещ. Опасна, но чудесна за защита. Може би понякога ще я поглежда в ледения си северен свят и ще си спомня моменти от миналото, които ще я карат да се усмихва.
Държа камата в длан няколко минути, замислен за нея. След това се намръщи и я остави настрани, стана и се изми в легена.
