Тя вирна леко брадичка, сякаш го оглеждаше. Евнухът присви вбесен очи.
— Не, Кислар, тюрбанът ти е наред. Защо обаче ми се струва, че си се накичил с моите бижута?
Браво, помисли си Яшим и сви юмрук. Валиде определено знаеше как да използва дадената й информация.
Ноздрите на главния евнух се разшириха, ала той бързо сведе поглед. Яшим не можа да прецени дали това движение — предизвикано от жена с повече власт от неговата — го извади от релси, или той се стъписа, защото забележката бе съвсем неочаквана. Кислар отвори уста и я затвори отново, сякаш не можеше да изрече намислените думи.
Гласът на валиде се стелеше като коприна.
— И си убил заради тях, нали, Кислар?
Евнухът вдигна показалец и го насочи към валиде. Яшим забеляза, че чернокожият трепери.
— Те са… нужни са ми за властта! — изписка той. Вече импровизираше, защото бе въвлечен в спор, който не бе предполагал, че ще се наложи да води, и който не можеше да спечели. Властта му се стопяваше с всяка изречена дума.
С крайчеца на окото си Яшим забеляза бял силует да се притиска към стената. Едно момиче скочи напред като котка и се втурна към евнуха.
В първия момент Кислар ага не я видя, ала сетне протегна ръка, за да я задържи настрани.
— Доведете султана или ще понесете последствията! — изпищя той. Изви глава и в този момент Яшим позна момичето.
Тя бе откраднала пръстена на наложницата.
Яшим затвори очи. В тази секунда си спомни красивото й сериозно лице, когато бе затворила мислите си, за да не го допусне до тях.
Едва сега разгада това изражение. То бе маската на скръбта.
Едно от слугинчетата до него ахна и Яшим отвори очи. Момичето се бе хвърлило върху огромния евнух, а той я перна като досадна муха. Тя скочи веднага на крака и Яшим забеляза, че стиска кама със сърповидно острие, също като жило на скорпион. Скочи отново и този път двамата сякаш се прегърнаха, също като любовници — изящното бяло момиче и огромният чернокож мъж. Той се олюля, докато тя се притискаше в него.
Наложницата не можеше да се мери с евнуха. Той стисна врата й и я отстрани от себе си. Дългите му пръсти обхванаха шията й като сламка. Тя зарита, ала се подхлъзна на мокрите камъни. Вдигна пръсти към ръцете му и ги издра, ала Кислар ага бе много по-силен. Изръмжа и я захвърли настрани. Тя се сгърчи на земята и остана неподвижна.
Никой не мръдваше. Дори валиде бе престанала да тактува с крак.
Неочаквано една от жените изпищя и закри устата си с ръка. Кислар ага се завъртя, изви глава, за да се увери, че не го напада някой друг. Яшим забеляза как жените се отдръпнаха.
Евнухът отвори уста, за да каже нещо.
Закашля се.
Притисна ръце към корема си.
Евнусите зад него се разшаваха. Началникът им понечи да се обърне към тях и в този момент Яшим ясно видя какво бе накарало жената да изпищи.
Обсипаната със скъпоценни камъни дръжка на черкезкия кинжал.
Кислар се олюля, докато се обръщаше, коленете му се подгънаха и огромното му туловище се свлече към земята.
Краката не го държаха, ала той не пусна дръжката, дори след като падна на колене. Бе ужасен и не можеше да повярва, че смъртта го е призовала.
Яшим чу как Кислар ага пада и главата му дрънва на камъните.
122.
Последва моментно мълчание, преди в двора да се развихри истински ад. Евнусите хукнаха към портите с надеждата да избягат, да се отдалечат колкото е възможно повече от падналия им началник. Блъскаха се и падаха в опитите си да стигнат до вратите, някои хукнаха по Златния път, други се шмугнаха под колонадата, където Яшим не можеше да ги види. Сигурно лъконосците щяха да останат неподвижни, докато десетките мъже се спасяват с бягство към покоите си. Утре нито един нямаше да признае, че е бил тук тази нощ.
Затова пък щяха да се обвиняват взаимно.
Имаше един, за когото можеше да гарантира. Беше доволен, че Ибу бе избрал правия път, че бе останал в малкия си свят на прашни книги и изпокъсани свитъци.
Евнусите бяха побягнали от двора, изоставяйки накити, чехли, дори жезли. Малцина се бяха опитали да потиснат паниката, като се хвърлиха сред тълпата с крясъци:
— Часът настъпи!
Ала евнусите се бяха пръснали като пилци и крясъците на неколцината смелчаци заглъхнаха. Всички се разбягаха.
Жените все още стояха, без да помръдват, и чакаха знак от господарката си. Главният евнух и мъртвото момиче лежаха на камъните като фигури от гигантски шахмат — бяла пешка, пожертвана заради черен офицер. Това бе истинска саможертва. Пръстенът си беше неин. Сигурно бе символ на изгубената й любов, предположи Яшим. Имаше и други форми на любов между тези стени, не само любовта на мъж към жена — ако сладострастният акт можеше да се нарече любов. Нали това му бе казал гардеробиерът? Пръстенът се появявал ту при една, ту при друга с езотеричния си смисъл, със скритото си послание. Сега вече му бе ясно. Безкрайна верига — змия поглъща друга змия. Тук бяха намесени по равно и разочарование, и въодушевление, и удоволствие.
Валиде пристъпи в двора и жените се скупчиха около тялото на момичето, вдигнаха го и го пренесоха под колонадата.
Дори в този момент Яшим го бодна съжаление към мъжа, който я бе убил, а също и любимата й. Преди няколко часа бяха разговаряли, а сега лежеше бездиханен и напомняше на Яшим за убийството на бащата на султана, Селим, докато свирел, за да развлича наложниците си. Предшественикът му бе извършил убийството. Нима се бе опитвал да затвърди традицията — поредният Кислар ага да убие султана?
Защо обаче бе взел накитите на валиде? Може би по някакъв шантав начин в ограничения си лукав мозък, склонен към суеверия, той бе свързвал накитите с властта и ги бе откраднал, за да му послужат като талисман, като покровители, които да му покажат пътя по време на криза.
Слугинчетата вече се бяха отдръпнали от прозореца. Яшим ги последва и заслиза по стълбите към стаята на пазачите.
Остана за момент пред вратата на архива. Какво да каже на младежа?
Натисна дръжката и отвори. Ибу бе вътре, стиснал лампа.
— Какво стана? Чух викове.
Вдигна лампата по-високо, за да освети коридора зад Яшим.
— Какво има? — попита Яшим.
Ибу надникна над рамото му. Колебаеше се.
— Сам ли си? Ами… Аз… аз… стори ми се, че чух нещо. — Той вдигна ръка и си повя с длан. — Боже, колко е горещо.
Яшим се усмихна.
— Много скоро наистина ще стане горещо, ако не спрем пожара.
— Така е — отвърна Ибу с плаха усмивка.
Яшим се подпря с длан на касата на вратата и сведе поглед към пода. Помисли си как са оставили Ибу съвсем сам на работното му място, докато останалите евнуси лаеха по султана насред двора на валиде. Помисли си за малката черна врата, през която бе минал, и за групата мъже, събрали се при Еничарското дърво. Почти не му бе останало време. Нито за въстанието в града, нито да убеждава султана какво става. Конспираторите имаха нужда от начин, по който да се свързват помежду си — от човек, който да отнесе мистичната прослава на султана до бунтовниците.
