нетърпението се оказа по-силно.
Радиото продължаваше да мълчи. Нищо чудно — с невъоръжено око се виждаше, че повредите, получени от капсулата при бомбардировката, са прекалено сериозни, за да има смисъл да се надява на естествено регенериране. Връзка с контролния пост нямаше и нямаше да има. Чист късмет, че се задейства системата за автоматично изплаване. Двойно повече, че вече девети ден се носи в безметежен дрейф.
По всичко личеше, че се беше свестил на втория ден. Кой знае защо, аварийното изключване на капсулните рецептори не се беше включило той бе прекарал няколко часа в борба със слепотата, слабостта и болката, издаваше безмълвни викове и се гърчеше като червей, докато най-сетне успя да намери пипнешком и да измъкне от гнездото тънкия като пъпна връв кабел, съединяващ шлема с командното табло. След като се посъвзе, дълго и ожесточено рита шлема, обсипваше с ругатни умника, измислил цереброуправлението с обратна връзка. Все пак успя да поправи веригата за аварийно изключване, но беше изгубил желание да пъхне отново глава в шлема. И без това беше очевидно, че през изминалите няколко дни капсулата не показва белези на възстановяване.
На втория ден след бомбардировката пусна две сигнални ракети, като отброи между изстрелите шестчасова пауза. На третия ден повтори опита. След това изстрелваше по една ракета дневно. Последната литна към небето вчера по обед. Сигналните ракети се спускат с парашут в продължение на час и през това време раздират ефира с вопли за помощ. Невъзможно е да не бъдат засечени. Оставаше да чака помощта — до два-три дена, максимум четири, търпящият бедствие щеше да бъде прибран от патрулен катер на съседите или дори качен, заедно с капсулата, на борда на някой подводен крайцер.
Но… нищо…
Всичко се оказа напразно. Девети ден.
Навигационният комплект функционираше, но сега се налагаше да въвежда корекциите ръчно, а точността на определените координати не превишаваше половин градус. След като засече сигналите на три стационарни спътника, Филип определи местоположението си: три и още мъничко градуса южна ширина, сто и осемнайсет градуса източна дължина. През последните три дни капсулата се бе изместила със сто мили на север и с четиристотин на изток. По това време на годината екваториалните антипасати нерядко предизвикваха неустановени течения.
На север — това е лошо. Екваторът е граница — рубеж. Пресечеш ли го в дрейф, или си пленник, или покойник. Вероятността да остане незабелязан бе крайно малка, а след поредицата сигнални ракети — на практика нулева. Строго погледнато, безпомощна капсула в граничните райони си беше примамлива плячка, северните спокойно биха могли да я изтеглят на буксир в свои води, без да рискуват нищо. Предпазливостта им засега беше непонятна — само преди броени дни не се бяха изплашили да бомбардират патрулния съд посред бял ден.
Без връзка с контролния пост, още повече с Шамандурата, не му оставаше друго, освен да гадае за причините. Война, атака на северните срещу южните бази? На южните срещу северните? Тогава с него бе свършено — в суматохата и двете страни лесно можеше да забравят за безпомощната капсула.
Морска война. Тук тя не може да бъде друга. Ако допусне… Но от друга страна, неповредените прибори не засичат ехото от мегатонни ядрени взривове — подводни или надводни — нито в небето се виждат радиоактивни облаци. Обичаен фон, нищо повече.
Ограничена война? Едва ли. Дребен пограничен конфликт? Виж, това е познато, но конфликт, продължаващ девет дни, е прекалено. Това вече е война — с всички неизбежни последствия. Северните винаги са обичали да нападат подло от засада и страхливо да бягат от заслуженото възмездие. Те не са глупави и разбират — не им е работа да нахлуват в територията на Федерацията, силиците им са недостатъчни. Но ако предположи, че зоната на Лигата, зоната на Унията на дванайсетте свята и Независимата зона, забравили дразгите, са сключили таен съюз, тогава чакай неприятности…
Ала кой някога е чувал за подобен съюз? Никой и никога. Хипотеза, не по-лоша от всяка друга, нито по-добра.
Както и да е, нищо не можеш да разбереш, докато се люшкаш в тази консервена кутия.
Филип изруга сочно и толкова дълго, колкото можеше. Не ти трябва много акъл, за да пресметнеш — още осем-девет дни в дрейф, най-много десет, и капсулата ще се озове в чужди води. Ако преди това не я потопи тайфун или смерч или не я разяде жълтият прилив. Ако не се промени течението. За това, което можеше да последва, не му се мислеше.
През всички тези дни вятърът духаше на североизток и помагаше на течението. Филип се измъчваше от мисълта от какво да направи мачта. Косо разположено платно би трябвало да му помогне да се върне в безопасни води. Разбира се, при условие че намери от какво да го ушие. Тумбестият съд се нуждаеше и от кил, и от действащ рул в замяна на заклинилия се, както и от въжета за опъване на платното. Но на капсулата нямаше и помен от такива неща. След като се помъчи достатъчно, Филип се отказа да си блъска главата над тази неразрешима задача.
Оставаше му да чака. Да страда от безсилие и самота, да подхранва почти угасналите надежди. Просто да чака.
Горе отекна гръм. Краткотраен свиреп порой забарабани по металната обшивка. Филип отново се качи на палубата. Мимолетната буря се отдалечаваше на юг, мяташе огнени стълбове в океана, а зад завесата на дъжда се търкаляше неголяма кълбовидна мълния. На стотина метра от капсулата заподскача в пощурели зигзаги, изхвърли няколко снопа искри и утихна без взрив. Слънцето надникна иззад облаците, опари го с горещите си лъчи и разпали в океана зарево от милиони заслепяващи отблясъци. Филип засенчи очи с длан, олюля се и едва не падна от хлъзгавата палуба. Изруга, намести въздушния филтър и се изплю зад борда. Никаква благодарност не заслужаваше този океан.
Можеше да се спусне долу за тъмните очила, да се върне и — както подобава на отчаян корабокрушенец — да се взира в хоризонта, докато соленият въздух не разяде роговиците на очите му. Можеше да слезе и да дочете романа. И в двата случая — най-добре първо да слезе, а после да се убеди собственолично кое ще надделее — надеждата или апатията.
Стъпи върху оребрената платформа на асансьора и… замръзна. Сърцето му подскочи, кръвта запулсира в слепоочията му. Насълзените му очи бяха зърнали уголемяваща се точка.
Измина минута, после още една — Филип стоеше неподвижно и гледаше как точката се превръща в петънце, а петънцето — в потънала наполовина капсула, приближаваща се с пълен ход от север. Пенестите вълни хвърляха пръски чак до полусферичната рубка. Капсула като неговата — „Рибар IV“, базов модел, модифицирана за Капка. Още минута — и Филип вече можеше да различи емблемата върху рубката, а като я видя, неволно отстъпи назад и едва не падна в морето.
Капсулата, която се приближаваше към него, не принадлежеше на граничната флотилия на Федеративната зона. Това беше неприятел.
— Ох, да знаеш как ме завъртяха на тренажора — не бих го пожелал и на най-злия си враг! Ту последното ти торпедо ще мине покрай целта, ту ще се развали заглушаващото устройство, ту ще се гмурнеш спираловидно надолу, на максимална дълбочина, а вече са те засекли и бомбардират ли, бомбардират… Но няма какво да се оплаквам — това си е зрелостен изпит по техника на дълбочинно пилотиране, не чакай пощада. Накратко, след като приключи, излизам аз от кабината, изплезил език, държа се за люка и не смея да го пусна, пред очите ми черни петна, а Моржа вече щръкнал насреща: „Курсант Алвело Филип-Мария-Хосе…“ — и цялата опашка имена. Нито веднъж не сбърка, направо шапка да му свалиш. А аз още нищо не виждам, не схващам и въобще не разбирам къде се намирам, главата ми се върти, но пускам люка и крещя с цяло гърло: „Аз!“ Някой от комисията чак се разсмя.
И едва сега осъзнавам къде съм: Източен център за подготовка на ВМС на Земната федерация, Нови Нюпорт, остров Сумбава, държа зрелостен изпит пред завършването, което е утре. „И последен въпрос към вас, курсант — не ме оставя да си поема дъх Моржа. — Капсула от типа «Кайман VI», дълбочина пет хиляди и петстотин, режим на потапяне. Над вас има противник. Данните от бордовия компютър са на това листче. Какво ще предприемете? Време за обмисляне една минута, засичам…“
С крайчеца на ухото си чувам, че някой се опитва да възрази на Моржа — сиреч, това е изпит по техника на пилотирането, а не по тактика, но Моржа само маха с ръка.
„Кайман VI“ познавам лошо — вехта бракма, вече не плават на тях, но данните на листчето и малко дете ще ги разчете — спукана ми е работата. Няма с какво да се отбраняваш, нито време да избягаш. Остава
