че това съвсем не е „Рибар IV“, тоест не е стандартен, а преработен модел — обшивката е различна, а върху рубката е монтирана стрелкова куличка с импулсен лъчемет със средна мощност. Разбираемо е, че откакто се отделиха, вражеските зони не получават от Земята никаква техника, но ремонтните им бази не са за подценяване, всичко се използва до последната възможност и между другото — даже се усъвършенства!
Капсулата спря на сантиметри от моя борд. Стърча като стълб и не зная какво да правя. В силозите имам четири тактически ракети с трийсеткилотонов еквивалент всяка, торпедните апарати също не са празни, така че дори не се налага да загрявам реактора с цел максимално поражение на противника. Но понеча ли да се шмугна в рубката — в миг ще ме изпепелят. Личното оръжие, естествено, е в мен, но каква полза от него срещу капсула? Освен да се застрелям — но за това винаги има време. Ето пак — ама че ме обърка Моржа с неговите съвети…
Под секрет ще ви кажа, че не беше съвсем прав. Веднъж като курсанти ни показаха трофеен запис от разпит на военнопленник — гледката не е за хора със слаби нерви. Флаг-офицер Людмила Прокопович припадна още в киносалона. Не мисля, че и нашето флотско контраразузнаване се отнася по-деликатно с тези, които е пленило, независимо от коя зона. Разправят, че напоследък били на мода по-хуманни методи — ментоскопиране или нещо от този род, — но резултатът е все един и същ — ще изстискат каквото им трябва и ще те ликвидират. Не съм чувал някой да се е завръщал от плен.
Капсулата беше с номер А–233, тоест от зоната на Лигата. Успял да се промъкне незабелязан, побезчинствал в наши води — и пълен напред към своите, преди да са го засекли, а като зърнал на повърхността безпомощен противник, рискувал да изплува. Не го е страх, че може да е клопка. Смелчага. Така си и помислих — че е лигист. По тези места капсули от зоната на Унията могат да попаднат само случайно, а Независимите не са се вясвали сигурно от дните на Разделянето — тяхната зона е на противоположната страна на Капка.
Гледам, обръща се с борда към мен. Двете корита се доближиха, металните обшивки застъргаха, изпищяха премазаните морски репеи — автоматично швартоване. Там, където обшивката не беше така гъсто покрита с репеи, прозираше синьозелена боя, каквато използват северните. Никой не разбира защо боядисват корабите си в защитен цвят — за самоуспокоение може би?
Но в едно не се съмнявам — никога няма да узная отговора на този въпрос.
А през това време люкът на чуждата капсула се вдига с пронизително скърцане и асансьорната клетка изнася на палубата предполагаемия противник. Човек като човек, напразно ни лъжеха, че в зоната на Лигата хората се подлагат на пълна адаптация и им растат плавници и хриле. Нищо подобно. Младеж на възраст колкото мен, малко по-висок и облечен с тяхната смешна униформа. Само дето сега не ми е до смях.
Добре, че не посегнах към кобура — навреме забелязах, че дулото на лъчемета гледа право в мен. Отстъпих крачка назад — следи ме. В „Рибар“ няма място за двама пилоти, значи автоматика.
— Здрасти — вика ми оня. — Печем ли се?
Акцентът му е лек, но забележим. От времето на Разделянето са изминали само трийсетина години, а езикът вече се променя, разчленява се на диалекти. След още стотина години съвсем ще престанем да се разбираме.
Пукнат грош не давам какво ще става след сто години. Моята песен вече е изпята.
Все пак кимнах. А после се заредиха съвсем странни неща: чужденецът прескочи при мен на палубата, обърна ми гръб, огледа се и дори тропна с обувка по обшивката. Промърмори през дихателния филтър: „Стой тук“ и — право в асансьора.
И аз стоя. Вярно, треперя целият и по гърба ми се стича пот. Лъчеметът на куличката ме гледа право в челото: ако искаш да поживееш още малко — да не си мръднал. Позната ми е тая машинка — няма по- сигурно нещо от нея. А краят на кариерата си, както се казва, вече го виждам съвсем ясно: ще ме упоят, ще ме завържат и ще ме откарат при лигистите — до границата с Федеративната зона между другото е седем часа пълен ход в кавитационен режим, през това време могат да ме потопят сто пъти, — а по-нататък зависи от късмета, при добро поведение в плен има шанс да умреш без особени мъчения. Дали пък, чудя се, да не посегна още сега към кобура и да получа лъч в главата?
Би било най-добре — но не мога. Инстинктът за самосъхранение е полезно нещо за животните, но на човека непрестанно му пречи, нали затова сме царе на природата.
Излишно е да уточнявам, че всичко това го измислих по-късно, под дулото на лъчемета мисълта е само една: дали още сега ще те пратят при прародителите, или малко по-късно? Не зная колко време стоях така, докато чужденецът се разпореждаше с капсулата ми, сякаш си е у дома. По някое време гледам — излиза, изтупва от ръкава си невидима прашинка и ми вика:
— Е, всичко добро.
И се прехвърля на своята палуба, маха ми с ръка и изчезва, само капакът изскърца след него. Отдалечи се и синьозелената му капсула и потъна, сякаш и помен не е имало. Единствено водовъртежите останаха да напомнят за нея.
Ама че работа, викам си. Ясно ми е, че още нищо не е свършило, но кой знае защо, на душата ми стана по-леко. Метнах се долу — там всичко си е наред. И с реактора, и с торпедата, и с връзката също — тоест няма връзка, „мозъкът“ е ритнал камбаната на три четвърти, в което, предполагам, непознатият сам се беше убедил. В рубката не се забелязват никакви нови предмети. Пуснах диагностиката — всичко си е както преди. Скръцнах със зъби, нахлузих шлема — и веднага ослепях и оглушах: сиреч и тук без изменения.
Близо час си блъсках главата какво ли може да е правил тук долу без мен, търсех клопка. Не намерих. Нима ме е пуснал? Не ме взе в плен, не се съблазни да запише в личната си сметка още една унищожена капсула? Ама че странен противник, загадъчен. Давам си сметка, че му е напълно по силите да се отдалечи на достатъчно разстояние и да ме сцепи с едно торпедо, но нещо ми подсказва, че няма да е това. Няма да има торпедо. Защото ако беше така, какво му пречеше тихо и без шум да ме прати във Вихрения пояс с лъчемета — а ето че не, пусна ме.
Още час се тормозех до изнемога, нищо не открих, нищо не измислих и ето че най-сетне разбрах какво е изчезнало. Нямаше го историческия роман! Екранът на електронната книга бе потъмнял, дискът с романа липсваше. Така и нямаше да разбера как е успял дьо Ренси да излекува маркиза от високомерие с помощта на своята вярна моторна резачка и какво са правили в същото време неговите близки приятелчета Жан дьо Бюст и Пиер Гудрон. Да си призная, въобще не съжалявам, затова пък се посмях на воля на непознатия. Явно съвсем го е измъчила скуката. Какво пък, нека чете, не възразявам.
А времето си върви и слънцето вече подмина зенита — най-противните часове. Горещо е, останах съвсем без сили, гадно ми беше да гледам в морето. Вътре в капсулата е малко по-добре, но също не е като в хотел. Който иска — да се къпе, лично аз се въздържам. Хищните водорасли не са единствената гадост, но виж, наобиколи ли те някой рояк крили, „майко“ няма да можеш да кажеш, защото втората сричка вече ще я произнася оглозган скелет, ако успее. Отвратителни твари. Сякаш мъстят на човека за това, че те самите стават за ядене и затова ги ловим.
Плиснах се в лицето с малко вода от опреснителя и ми просветна пред очите. Късмет имам, че дните на екватора са къси, някакви си осемнайсет часа, изтърпяват се. Виж, в средните ширини, където е Шамандурата, там достигат до двайсет и пет часа, че и повече. Вярно, в умерените ширини и слънцето е по-умерено, а често облачността достига няколко слоя.
Между другото, заради това зонално въртене непрестанно възникват затруднения с навигацията и объркване с часовете. От Шамандурата често се случва да спуснат заповед — премести часовника един час напред или назад: Шамандурата също не стои на едно място, нали на Капка котвата няма за какво да се закачи. Някои твърдят, че все пак планетата имала малко твърдо ядро от плътно слепени метеорити и потънали подводници, но кой би могъл да знае какво лежи под Вихрения пояс? Преди пет години експедиция от метрополията се спуснала на петстотин километра с един страшно хитроумен апарат — и повече не ги видели. Какъв смисъл да се прахосва техниката, по-добре да бяха поприказвали с умните хора и щяха веднага да разберат — загубена работа е това.
Ако питате мен, никакво ядро си няма Капка, а това, дето потъва, се разтваря там, където се раждат жълтите приливи. Почти всички дълбочинници са на същото мнение.
Седя и чакам. Взе да се свечерява. Изядох още две галети, цялата дневна дажба, и не издържах на нервна почва — отчупих си половината от утрешната. От време на време ругая чужденеца от А–233, макар
