преврати. Лениво протичащи граждански войни прорязвали планетите с демаркационни линии. Случвало се една и съща, при това съвсем неблагодатна планета, да се окаже разделена между Земята, Лигата и Унията.
Именно това станало и на Капка.
И Лигата, и Унията искали да разполагат със свои бази на този кръстопът на търговски маршрути. Строителството едновременно на три плаващи терминала — на три „сестричета“ на Шамандурата, невероятно облекчило тази задача. Защо да се строи, когато можеш да вземеш със сила?
Тук, снишавайки глас, андроидът екскурзовод описваше печалните дни на Разделянето и последвалите години на войни за възстановяване на единството, погълнали огромен брой жертви, без да донесат успех.
Правителството на Земната федерация закъсняло както с оценката на положението, така и с наказателната акция — сепаратистите, не само подстрекавани от Лигата и Унията, но и снабдявани активно от тях с всичко необходимо, завладели по-малките терминали и част от флота и оказвали упорита съпротива. Избягвали да влизат в големи морски сражения, а предпочитали да нападат от засада. Съвсем целенасочено бил пратен в забрава един особено трагичен опит на Федерацията да си върне най-малката от шамандурите.
В края на краищата Земната федерация успяла да задържи южното полукълбо. Северното било разделено на три равни зони — на „три“, а не на две, тъй като към средата на войната възникнала още една сила, встъпваща в съюз ту със земяните срещу Лигата и Унията, ту с Лигата и Унията срещу Федерацията. И ето че буквално пред очите на изтощените противници се образувала нова Независима зона със своя Шамандура, военен флот, плаваща инфраструктура и скрепена с мирен договор акватория — зона, неподдържана отвън и същевременно, въпреки всички очаквания, напълно жизнеспособна.
И се занизали години.
Сега през Шамандурата на Федеративната зона преминавала едва една четвърт от общия обем товари. Земята търсела нови търговски пътища и същевременно обновявала космическия си флот. В тези нови времена корабът преминавал към следващия субпространствен скок още щом излезел от Канала и подминавал Капка — само остарелите и особено тежки съдове с малък обсег продължавали да използват старата междинна станция, а освен тях понякога пристигали кораби, предназначени специално за Капка, натоварени с продоволствие, оборудване, специалисти и военна техника, необходими за поддръжка на акваполитическото равновесие. Животът не замрял — но и не се развивал.
Също както преди Капка следва своята орбита и извършва пълен оборот за две земни години, също както преди ярко свети бялата звезда, също както преди белеят полярните шапки от плаващи ледове, а в тропиците бушуват тайфуни, както преди не са ясни причините за възникването на гигантски водовъртежи, странни бури и жълти приливи. Пристигащите специалисти отработват срока, определен от договорите им, някои се задомяват и остават тук. Немалко хора помнят Разделянето и войната, немалко днешни старци някога са държали пръст върху копчетата за изстрелване на торпеда. Вероятно мнозина от тях ще умрат, без да дочакат справедливо наказание за предателите от север и обединение на Капка. Тъжно е да умреш, без да видиш как справедливостта възтържествува.
Но възмездието ще дойде. Рано или късно то ще се стовари, неизбежно и неотвратимо, и гневът господен ще насочи бичуващата ръка на Земята срещу отстъпниците.
На разкаялите се може да бъде простено. Упорстващите в злото ще пожънат зло. Другояче не е било. Не може да бъде. И няма да бъде.
Неотвратимо. Непреклонно. Без страх.
И ще изчезнат зони и граници.
Така говорели на децата възрастните, които също някога са били деца и чиито родители говорели почти същите неща, без да изпитват и капчица съмнение.
И децата ги слушали.
Подводници от такъв клас във Федеративната зона има само три: „Черната врана“, „Черният корморан“ и „Черният жерав“. Многоцелеви, особено бързоходни, с голяма вместимост, прекрасно въоръжени, тези съдове, пригодени едновременно за война и мир, често са използваха от командването за огнева поддръжка в извънредни ситуации и, естествено, нито един от тях не се числеше към Четвърти патрулен отряд, както и към останалите отряди на граничната флотилия.
След като прибра капсулата, „Черният корморан“ продължи да плава в походно положение, курс юг- югозапад, и, ако се съдеше по корпусните вибрации, бе развил не по-малко от петнайсет възела. Филип успя да се измие, да се нахрани до насита и да се наспи. В началото искрена и истинска, радостта от неочакваното спасение някак си се разсея. Седнал на койката в тясната каюта, принадлежаща, както изглежда, на един от младшите офицери, той напразно се опитваше да разбере какво означава всичко това.
„Черният корморан“ в опасни гранични води е явление само по себе си рядко, неестествено, да не кажем невероятно. Загубата на бойната капсула може да се преглътне, виж, загуба на такава подводница неминуемо ще доведе до нарушение на баланса между зоните. С други думи, става нещо наистина много странно. Но какво? Въпрос. Не прилича на война — по-скоро на някакво необяснимо маневриране, подозрителна бъркотия от местен мащаб. Никой не би пратил „Корморан“ само за да прибере ударена капсула. Дали преследват непознатия? И това не е. Добре де, висшата стратегия и без това не ни касае, тук колкото по-малко знаеш, толкова по-добре ще спиш, нека Адмиралисимусът мисли за тези неща. Но наистина интересна среща се получи!
Филип изхъмка. Да, по-интересна няма накъде. Не беше трудно да се досети, че подводницата специално е търсела капсулата — и я беше намерила, капсулата не е игла, нормален корабен локатор ще я засече от сто мили въпреки антирадарното покритие. Но защо се облещиха така, като го видяха на борда? Опитаха се да прикрият объркването си, но вече беше ясно. И защо нито капитанът, нито който и да било от офицерите на подводницата не удостои спасения поне с кратко събеседване? Държат се с него, като че е чумав…
Много странно.
Между другото още един въпрос — за какъв дявол пред вратата стърчи часовой?
Да проверим…
Филип решително пресече каютата. Зад тясната врата дори не стоеше матрос, а сержант от корабната полиция.
— Стой. Назад.
Филип повдигна вежди.
— Забравяте се, сержант. Освободете пътя.
— Назад. Не е разрешено.
— Аха — рече Филип. — Разбирам. — Всъщност нищо не разбираше, но се опитваше да се овладее. — И от кого не е разрешено?
— Казах ти — не е разрешено, и толкова. Дори да се разговаря с теб.
Филип прихна.
— Че ти вече разговаряш с мен. Ако не съм арестуван, изчезвай. Ако съм арестуван — извикай офицера, глупако.
— Не е разрешено.
— Да не би и в тоалетната да не е разрешено? — попита насмешливо Филип. — Тук ли да си върша работата?
Сержантът се замисли. След това извади от джоба си малки белезници и ги щракна на китките на Филип.
— В тоалетната може. Върви напред, плешо. И без глупости.
Филип повдигна рамене и тръгна в указаната посока. „Плешо“, повтори ядосано наум. Обидно. Гадина малка, сержантче… Че той въобще не е плешив, само малко му е оредяла косата, колкото да разкрие челото. Какво толкова? С всички се случва. Не знае да е бил облъчван — просто неудачни гени.
Сержантът сумтеше отзад. Свиха веднъж, втори, трети път и след сложно криволичене стигнаха жадуваното местенце.
