отведат. В Центъра се възцари тишина, новобранците се изпокриха. Сложих си значи пред огледалото в тоалетната новите петлици с отличителните знаци и емблемата на Военноморските космически сили, закачих кортика на пояса — какво пък, добре изглеждам. Проверих кога е най-близкият полет до Капка — оказа се след два дни — и бегом вкъщи да се преоблека. Хазяйката тъкмо се готвеше да ми вдигне наема, защото вече съм станал лейтенант, а аз да взема да я огорча — заминавам значи, а като се върна след петнайсетина години, пак ще си поговорим. Цялата почервеня, но нищо не каза, че и какво толкова може да каже. Сама вижда, ядосан съм, по-добре да не се заяжда с мен.
Едва дочаках вечерта — и пак в оня бар, дето бях зърнал Моржа. Седя, шегувам се с момичетата и чакам. Така и стана: появи се — и право към бара, като намагнитизиран. Оставих го значи да обърне няколко чашки, за да загрее, а после сядам до него и поръчвам по едно и за двамата. Сега вече ми е позволено, в общи линии не съм на служба при него.
А Моржа — нищо, дума не обелва. Той е мъж на място, никога не се заяжда с курсантите, затова го уважаваме.
— За твое здраве — вика, — лейтенант. Ще ти потрябва.
И пие на екс, както е прието при руснаците, облизва пръст и суче мустаци. Сетне пита:
— А ти, синко, откъде си?
Истината е, че не знам нито коя ми е родината, нито истинското си име. Поръчвам значи направо бутилка кокосова и му разказвам, че когато съм бил на пет, ме намерили в Талкауно, сред развалините от Големия андийски трус, след който не къщи — цели дървета до короните изчезвали в земята, половината град бил отнесен от цунами. Не съм знаел нито дума испански, само интерсанскрит, от което следва, че съм бил турист, но така и не открили близките ми, а нататък, ясна работа — възпитателен дом, кадетската школа на ВМФ, Икике, Исафердур, Корсаков, а сега и Нови Нюпорт.
— Корсаков? — оживи се Моржа. Побъбрихме си значи за Корсаков, аз похвалих тамошната бира, от чиста вежливост. Разказвам му и полека му наливам кокосова, а той я льока като омагьосан.
— Ясно — кима. — Сираче, син на полка. В нашия център обичаме такива. Бе гледам аз, че не приличаш на испанец, а по-скоро на средноевропеец… Именцата в детския дом ли ти ги лепнаха?
И се затъркаля разговорът. По едно време забелязвам, че Моржа наближава нужния градус, и веднага право куме в очите: защо, питам, ме прецакахте така? Бях трети, станах дванайсети, защо направо не ме изтикахте при ония, последните? Добре, че се усетих навреме, че съвсем щях да се побъркам. Моржа ме погледна с присвити очи.
— А „синчетата“?
— Че какво — толкова ли са много? — Но вече се досещам, че разговорът става безсмислен. Адмиралските чада и останалите роднини са забранена тема. Привилегии в школата може да нямат, но виж, що се отнася до разпределението… Стига „синчето“ да не е кръгъл идиот, „двайсетачката“ на зрелостния изпит му е гарантирана, а ти стой кротко и не мрънкай, за да не те пратят на Малък Едем да цопкаш из радиоактивни локви.
— Толкова ли са много? — викам, но вече се опъвам само заради спора. — За двама се сещам, между другото съвсем нормални момчета. Е, може да има още двама-трима, дето не са вирили носове. Но не са десет!
— Не е тъй просто, лейтенант — отвръща Моржа и е вижда, че знае нещо, но не може да го каже. — Ако въобще те интересува, ще ти кажа, че лично аз протестирах. Това поне утешава ли те?
— Ами, не особено — викам. — Но все пак благодаря.
— Моля. И чуй един съвет: не търси справедливост, в най-добрия случай ще се натъкнеш на целесъобразност. От „синчетата“ има една полза — благодарение на тях от време на време на периферията попада достоен човешки материал. Ето Капка например — където отиваш ти. Така че и Федерацията печели. Успешни изплавания, лейтенант.
Допихме кокосовата и взехме кимионова. Момичетата отдавна бяха изгубили интерес към нас, само една се позавъртя, но Моржа изсумтя под мустаци и все едно я издуха. А аз му викам:
— Хубаво, да оставим това. Избрах Капка — но на вас защо не ви хареса?
— Кой ти каза? — ръмжи Моржа.
— Ами никой. Така ми се стори.
Той обърна поредната чашка, закашля се и поръча салата от морска краставица. А пък аз така и не мога да се успокоя, макар че сам виждам, че вече досаждам на човека. Какво пък толкова, вдругиден няма да съм тук, отрязан клон, а на Капка мога да ругая и Моржа, и Кашалота, че и самия главнокомандващ.
Истината е, че Капка съвсем не е най-лошият вариант. Прилична планета, кислород, адаптация — не се налага да си тровиш организма с химикали, — а че е водна, няма нищо лошо, нали затова сме ние, дълбочинниците. Кого другиго ще ценят там, ако не нас?
Заех се да му развивам тази мисъл. Един вид, и без това тук си нямам никого, нищо не ме задържа и още не се знае кой в края на краищата ще спечели, аз или „синчетата“. Пък в земните океани къде ще се потопиш като хората — дъно навсякъде. Некадърникът и в река ще се удави, няма с какво да ме уплашиш, не съм от страхливите. Половината от сегашните адмирали са служили на Капка — ще се върна след петнайсетина години, ще си купя сал с градинка, ще отглеждам скаридки…
В началото Моржа изопна лице, после, гледам, взе да се подхилква, но пак се намръщи, сякаш съм му изстискал лимон в чашата. Помълча малко, после рече полугласно:
— Ти там в началото гледай да оцелееш. Носи се слух, че от идната година започват ускорени курсове, специално за Капка. Не знам как е в другите Центрове, но при нас със сигурност. Потапяне — изплаване, изплаване — потапяне. Торпедна атака. Ракетен залп. Половингодишен курс — и отивай да се плацикаш. Или по-точно — да се давиш.
— И „синчетата“ също ли? — поинтересувах се.
— Не, защо? Ще съберат най-способните в отделен поток и за тях само основен курс. Нали знаеш кои при нас са най-способните? А останалите — след теб. Капка не за пръв път иска десет пъти повече, отколкото можем да й дадем. Така че този път решиха да отговорят на исканията.
— Война? — попитах шепнешком, за да не плаша хората наоколо. Не бях чувал на Капка да се води война, макар че и мир там, разбира се, няма. — Земята е решила да си разчисти сметките с Лигата?
— Как бих могъл да знам, лейтенант? Защо — не ти ли харесва?
— Не, защо — отвръщам. — Човечеството трябва да е единно, по това няма спор.
Не ми каза нищо повече. Нито за Лигата, нито за Унията, за Разделянето, макар че на Капка, доколкото ми е известно, това е най-болезненият мазол. А би могъл да ми разкаже, руснаците имат голям исторически опит по тази част. Изгубили са собствената си страна, друга така и не са създали, никъде не ги обичат.
— Запомни за всеки случай: всичко става на този свят. И още — не си го чул от мен, ясно? — Кимам — един вид, разбрано, а той дъвче морска краставица, суче мустаци и налива ум и разум в главата на лейтенанта новобранец. — Защото на мен какво ми пука? Старият Морж ще си лежи на плажа и ще си пече гръбчето. Моржа, Моржа. Какво си се облещил? Да не мислиш, че не знам как ми викате? До пенсийката остава една година, имам награди, какво повече може да искам? Всеки за себе си, така е в тоя живот. Между другото, щях да те питам — ти наистина ли си готов да загинеш геройски, както се фукаше вчера на изпита?
— Зависи от ситуацията — отвръщам, — но ако се наложи… По-добре, разбира се, да не се стига дотам.
— Ама че си глупак — вика ми той и аз не вярвам на ушите си. Целият е зачервен, очите му направо ще изхвръкнат, наежил се — май го е хванала кимионовата. — Отговори както са ви учили, не споря. По принципа за нанасяне максимални поражения на противника… даже на Кашалота му хареса. Само че виж какво ще ти кажа, малкият — зарежи! Откажи се. И когато някой тъпанар вземе да ти втълпява, че идеите на политиците струват дори само един човешки живот — фрасни го в мутрата мълчаливо. Не се съгласявай да умираш заради чужди игри. А ако наистина стане напечено — по-добре се предай в плен и оцелей, но не позволявай на никого да се разпорежда с две неща: с мислите ти и с живота ти, ясно?
Та този разговор с Моржа си спомних, докато към мен се приближаваше вражеската капсула — отначало на пълен ход, след това постепенно забави, та дори успях да видя, как от дълбините към нея се метна едно хищно водорасло, опита да се прилепи за обшивката и изчезна зад перката. Едва сега осъзнах,
