само да загинеш славно.
„Е?“
„Форсирано изплаване, непрекъснато подавам сигнал, че се предавам — на свръхдълги и акустично, кодови и гласови. Преструвам се на оглушал и не чувам указанията. Едновременно започвам по малко да загрявам реактора, така че моментът на взрива да съвпадне с…“
Прекъсват ме:
„А топлинното петно? Ще ви унищожат, преди да успеете да достигнете ефективна дълбочина“.
„Напълно възможно — отвръщам, — но не е сигурно. При добро актьорско изпълнение шансове според мен все пак има, а ако противникът реши да рискува, толкова по-зле за него. С превключване на външната охладителна система температурата на обшивката в района на реактора може да се понижи…“
„Тогава ще се изпечете, преди да дойде моментът“.
С което се приключи. Поспориха още малко, дадоха ми деветнайсет точки от двайсет възможни, тракнах с токове и изхвърчах във фоайето като волна птичка. А там Пьотър тъкмо се съвземаше след тренажора, още масажираше следите от датчици на челото си.
— Е, как беше? — питам го.
— Шестнайсет — отвръща. — Спукана ми е работата.
Тъй де. То и преди това шансовете му да остане на Земята не бяха кой знае какви, а сега вече са съвсем никакви. На мен какво ми пука, свободен човек, а приятелчето ми е женено и синчето му расте.
Но хич не ми харесва как отговаря. Рано му е да увесва нос.
— Глупости, ще се справим — утешавам го. — Няма да им се даваме, я. И да ни пратят на периферията, какво толкова? Ще свикнеш, ще си вземеш семейството при теб. Да вървим да го отпразнуваме, а?
И тръгнахме. Първо в „Южния кръст“ — там вече се беше събрала половината от нашата група, празнуват, значи, последния ден от курсантския живот, реват с цяло гърло „Цоп на дъното“, а оркестърът дори се опитва да им акомпанира. Е, ние също пийнахме и покрещяхме, след това се измъкнахме и обиколихме кръчмите, в които още не бяхме ходили. Месец ноември, слънцето пече право над тиквата, а ние, като някакви командоси, на прибежки — от палма до палма. В сянката пред Адмиралтейството бяха насядали пораженци — това са тези, дето настояват за съюз с Лигата на нейни условия, — чакаха вечерното захлаждане, за да подновят митинга. Никой не ги гони, гадно ти е да ги гледаш дори. Но на нас не ни беше до тях.
Кръчмите в Нови Нюпорт нямат брой, в нито едно друго пристанище не бях виждал толкова много, за две години не бях обиколил и една десета от тях, а Пьотър дори по-малко. Пихме с него в „Огнения корал“, сетне тръгнахме да си допиваме в „Снежния леопард“, в „Деветия вал“, „Кракен“, „Пиратско съкровище“ и още някъде. На едно място се сбихме и дори надделяхме, само че се замотах и на Пьотър му разкървавиха носа. Той съвсем се натъжи, все хленчеше за синчето и за своята Ана и дали няма да й писне да чака, докато се устрои на новото място и прочее. Понякога го хващат такива настроения, дето се лекуват само с яко пиене.
И тъй, седим значи в не помня кой поред бар, на коленете ми полугола мацка върти дупе, Пьотър вече е спуснал кепенците и спи, заровил нос във фруктовата салата, а видът му е толкова нещастен, че даже момичетата се дърпат от него. Виж, моята си я биваше, макар да си личеше, че не е от занаята, а просто така — ще й се да види какво е да я понамачка курсант. Пък аз не съм против.
И гледам към бара се приближава — кой мислите? — Моржа, собственолично. Вярно, не е с вицеадмиралски мундир, но всичко останало е налице: косата на канадска ливада, зачервен врат, засукани мустаци, изпъчил шкембе. Моржа цивилен, това е като да видиш ескимос по бански, също толкова рядко. Но мен май не ме забеляза. Барманът му кима като на стар познат. Аха, рекох си, ето значи къде ходиш, приятелче; чак ми стана мъчно — брей, да го знаех по-рано. Полезна информация.
Прибрах се чак призори. Хърках до девет, помолих хазяйката да ми даде таблетка против главобол — и на бегом в Центъра. За малко да закъснея.
Много по-лесно щеше да е, ако бяха провели церемонията виртуално, без да ни измъкват от леглата след вчерашните подвизи, но Центърът си има свои традиции. Стоим в две редици, чакаме. Повечето с насинени муцуни, а на Пьотър носът му беше подут и едното око — залепнало. Или след мен е продължил другаде, или благоверната го е дооформила. Но не е моя работа да вземам страна.
Присъстваше целокупното началство. Отзад светлинно табло, а на него с вишневи букви изписани свободните места: „ЗЕМЯ: 11“; „НОВА ТЕРА: 7“; „КАПКА: 48“; „МАЛЪК ЕДЕМ: 3“; „ПРОКНА: 9“… и така нататък. Общо двеста и шест места, колкото са и курсантите от нашия випуск. Първи, естествено, избира най-добрият курсант, после вторият по успех, третият, а последните няма и какво да избират — вземай, което е останало, служи и не мрънкай. Системата, разправят, била много стара и според мен — съвсем справедлива.
Музиката гърми, та чак настръхваш. Началството се надуло. После оркестърът млъква и Кашалота произнася реч.
— Фредерик Гилбърт Крамър! — викат първия.
— Мустафа Кемал Файтах! — втория.
И двамата, естествено, избраха Земята. Да не им е изпила чавка мозъка!
И ето, че викат третия. Не съм аз. Ама че номер! Усещам, че се изпотявам. Винаги съм бил трети — не драпам нагоре, но и не падам по-надолу. Да не би вчерашните 19, вместо 20 точки да са ми изиграли номер? Не може да бъде!
Четвъртият — и пак не съм аз. Какво става на тоя свят бе, хора? Петият! Шестият!
Когато се стигна до единайсетия, вече бях престанал да нервнича и да се потя. Но затова пък се ядосах. Викат ме дванайсети. Сред тези пред мен не се намериха глупаци — свободните места в метрополията бяха разграбени до последното. Гледам какво е останало. Честно казано, нищо хубаво, но поне имаше и по-лоши варианти.
Излизам, както е по устав, тракам с токове. Очите втренчени, рева:
— Курсант Филип-Мария-Хосе-Фернандо-Лусия-Мигел-Хуан-Рикардо-и-Аугусто-Диего-Мануел Алвело!
Поизхвърлих се малко, стигаха и две имена, но много им се бях ядосал. Веднага настъпи тишина. То и така беше тихо, но сега съвсем. Някои от началниците се намръщиха, а Кашалота — нищо. Избърса си челото със специална кърпичка, стисна ми ръката, пак си попи челото и казва:
— Поздравявам ви, лейтенант. — Тук адютантът скача и ми подава отличителните знаци. — Посочете избраното от вас място за отслужване.
А аз, да си призная, бях толкова уверен, че ще остана на Земята, та въобще не се бях замислял за другите светове. Бях чувал разговори, а и на занятията бяхме изучавали театрите на военните действия. Но да поговоря с някой, дето е бил там — нищо такова. Не ми беше хрумвало дори.
— Капка — викам напосоки. Е, не съвсем де, с някои съображения. Че няма да ида на Нова Тера да се плацикам в техните жалки канавки, там дълбочинниците не ги броят за хора и изобщо не можеш да направиш кариера. Виж, Капка е друга работа — ако има някъде рай за дълбочинника, там е. Четирийсет и осем свободни места на всяка друга планета щяха да накарат човек да настръхне, но за Капка това си е обичайна работа. Макар че война поне засега като че ли няма.
Гледам, нито един от шефовете не проявява учудване, уцелил съм значи. Само Моржа повдигна леко вежди, но едва забележимо, сякаш го е засърбяло, а Кашалота си дърдори неговото:
— Поздравявам ви с избора, лейтенант. Останалото е във ваши ръце. Бъдете достоен, покажете какво сме ви научили на Земята. Успешни изплавания!
— Ще служа с чест — отвръщам по устав — и марш в строя. Дочакахме края на церемонията, изгракахме химна и си скъсахме курсантските петлици — както повелява традицията. Пьотър се оказа трийсет и девети и също избра Капка. Останалите — кой каквото си хареса, един умник-камикадзе даже посочи Малък Едем, съвсем пропаднало място.
Последните сто курсанти дори не завършваха като лейтенанти, а бяха мичмани — кой ще те направи веднага дълбочинник, като си ленив и глупав? Правилно. Каквото си надробил, това ще сърбаш.
Получихме значи заслуженото и кой откъде е, не като вчера. Едни да празнуват успеха, други да поливат мъката. Петерсен, последният в списъка на лейтенантите, цвилеше като жребец, Бруци, първият сред мичманите, ридаеше на глас, сякаш Апенинският полуостров потъваше пред очите му. Едва успяха да го
