предпочитат да прекарват почивката между патрулите на подобни пристани — едни по разпореждане, други по собствено желание, но ако питате мен, това са все хора, на които Шамандурата е омръзнала до смърт.
Какво пък, поне не се наложи да чакам дълго — не ме изведоха, а ми дойде посетител. Доста младичък, с бледо лице, един такъв вял като подал се от задник глист. Веднага реших, че не е тукашен, а от Шамандурата, при това от вътрешността — от онези, дето с месеци не виждат слънце.
Седна на крайчеца на койката и се представи:
— Капитан-лейтенант Андерс, оперативен отдел на граничната флотилия. Разкажете какво се случи с вас.
— Дайте лист, ще напиша рапорт.
Той се усмихна — само с устни. Нали знаете как се хилят мъртъвците? Лично аз не знаех — до този момент.
— Че ще напишете рапорт, това е ясно. Но ви моля да ми разкажете — простичко, със свои думи.
Разказах му. И за непознатия от А–233 — знаех, че няма смисъл да крия. А Глиста ме слуша и кима, но толкова анемично, че сякаш ще заспи.
— Ясно — казва. — Сега, ако обичате, опишете подробно бомбардировките.
— Значи така — започвам. — Дълбочина осем хиляди и четиристотин, накратко, в пределите на указания за патрулиране коридор. Сонарът не улавяше странични шумове, това го помня добре. Режимът за цереброуправление не беше изключен. Тресна ме първо отдясно, после отзад, след това отгоре.
— Нататък?
— Лежах в безсъзнание. А като се свестих…
— Сигналните ракети?
— Изстрелях ги до последната. Нима не ме засякохте?
— Засякохме ви, не се тревожете. Но предположихме, че вероятният противник също ви е засякъл. Не ви ли се струва малко странно, че сега разговаряте с мен, а не с контраразузнавач от Лигата? Защо не се потопихте?
— Погледнете капсулата и сам ще разберете. Повярвайте, никак не е приятно да се клатушкаш в дрейф на повърхността на океана — нощем става задушно, денем жегата е непоносима, излизат смерчове. И през цялото време трепериш да не дойде жълтият прилив.
— Ясно — прекъсна ме Глиста. — Вие самият какво смятате?
Изцъклих удивено очи и си придадох тъповат израз.
— Какво да смятам? Онзи тип ме е халосал, няма съмнение. Успях да му разгледам капсулата — беше модифициран „Рибар“. Дълбочинни тактически бойни глави вместо обикновени, усъвършенстван сонар, за да удря отдалече и безнаказано… Аз самият не бих отказал да плавам на подобен съд.
— Не е изключено да плавате и на нещо по-добро. Тук сте само от година, нали? Значи всичко е пред вас… Ах, да, още един въпрос. Как мислите, защо този тип не ви взе в плен?
— Сигурно ме е пожалил. — Свих рамене. — Добър човек.
— Така ли смятате?
— И сам се чудя… А какво… много бели ли е направил в нашата зона?
— Достатъчно — процеди през стиснати зъби Глиста. — Имахме единайсет хранителни комбината, сега са десет.
— Ама че гадина — отвръщам и си мисля, че онези, от Лигата, не са глупаци — знаят къде да ударят най-болезнено. Не са рискували нито с контролния пост, нито с плаващия док — потопили са хранителния комбинат! Едва ли може да се измисли нещо по-умно за снижаване на бойния дух — ето, на Пьотър вече втори път му отказват да доведе тук жената и синчето заради недостига на хранителни продукти. Сега ще му откажат и за трети път.
А Глиста ме гледа, сякаш да провери дали се възмущавам искрено, или не. Май остана доволен.
— Как е самочувствието?
— Прекрасно. Не знам само защо не ме пускат.
Той пак се подсмихна.
— Не го вземайте навътре, най-обикновено недоразумение. Нали нямате оплаквания?
— Не, разбира се — засмях се. — Ако не ме бяха прибрали тук, досега да са ми намерили работа. А така си починах.
Сега вече усмивката му стана направо лъчезарна. Грозна картинка.
— Много добре. — Кимна. — Предполагам, че на Шамандурата ще ви изпишат нова капсула. А сега си събирайте багажа. И последен въпрос… Имате ли нещо против да ви направим ментоскопиране в лабораторията на оперативния отдел? Интересува ни вашата среща с непознатия. Нали разбирате, някои дребни факти, подробности, които сега не можете да си спомните, защото лежат в подсъзнанието… Съвсем доброволно, както се досещате. Бихте могли да откажете, естествено, като се обосновете с интимни подробности от личния си живот, които не ни касаят.
Аха, викам си, цял живот съм мечтал за това. Нямам търпение да позволя на разни непознати да ми ровичкат в мозъка, че аз това и в Центъра не го понасях, макар че няма какво толкова да крия. Но къде ще избягаш? Не съм цивилен, нито сме на Земята — военнослужещ на Капка. По-лесно е да се съгласиш, докато те молят с добро.
— Че защо не? — отвръщам. — Нали не е опасно?
Не се стърпях, престорих се на глупак. Така е по-добре. А Глиста пак се хили.
— Абсолютно безвредно и безболезнено. Добре, чакам ви след двайсет минути на флайдрома.
Веднага щом излезе, ми стана по-леко, сякаш въздухът в каютата се освежи. Багажът ми е сиромашия, натъпках всичко по джобовете и — на свобода. Разбира се, въобще не се доближих към трапа, да не съм щабен плъх или цивилна слуз, а без засилка прескочих от палубата на „Корморана“ на пристана, при това толкова ловко, че някой чак подсвирна зад гърба ми. Красиво скочих, знам си работата. Тези неща ги умеем само ние, от Четвърти отряд, и вероятно морската пехота, защото на който му треперят мартинките и в леглото на госпожа контраадмиралката няма да успее да докаже, че е мъж на място, а такива слабаци нашата Джилда бързо ги препраща в Спомагателния флот.
Трополя си по пристана към флайдрома, радвам се на живота, металът звънти под краката ми. Заобикалям лехите с крил — по въпроса за продоволствието Петнайсети пост е почти наполовина на собствено обезпечаване. В една от лехите водата направо кипи и хвърля пяна. Тези рачета понякога ги завладява необяснимо безумие, макар че не е ясно как става това, след като нямат и капчица мозък. И тъкмо си мисля разни такива неща, когато едно раче — съвсем малоумно — изхвърча от ваната, прелита над мрежата и шляп — право в краката ми. Улових го аз внимателно за мустаците, за да не ми отхапе пръстите, и тъкмо да го метна обратно, когато виждам с крайчеца на окото, че от другата страна на лехата крета моят стар познайник — полицейският ефрейтор. Сигурно са го пуснали в отпуск и бърза да се по-разтуши в женска компания, а по стар навик няма никакво намерение да ми отдава чест.
И това ако не е съдба.
— Ефрейторе, би ли подържал? — му казвам и още преди да съобрази какво става, му тикам рачето в ръката и си продължавам по пътя. Ох, как се разкрещя! Впрочем, напълно си го беше заслужил.
Приближих флайдрома и се шашардисах. Разбира се, смятах, че са пратили за мен транспортна платформа или нещо по-лошо, на което ще се клатушкам до Шамандурата две денонощия със сума ти прекачвания — но нищо подобно. Ни повече, ни по-малко двуместен учебен флайдарт „спарка“, а до него капитан-лейтенант Андерс ми маха с ръка — побързай, един вид, какво се моташ. С шлема дори не прилича на глист. Хубава работа, викам си. Откъде накъде такава чест за един нищо и никакъв дълбочинник?
Едно ще ви кажа, да се лети на флайдарт е истинско удоволствие. Субкосмос, чернилка зад стъклото, звездите са ярки, каквито никога няма да ги видиш на Земята, камо ли на Капка, дори в безоблачна нощ, а между тях проблясват светлинките на товарните кораби — наши или на северните, кой ги знае?
И цереброуправлението на флайдарта не е като при капсулата — шлемът се свързва със системата без кабел, достатъчно е пилотът да шляпне с длан по таблото и мозъкът му вече е включен директно към елероните, крилата и каквото още има във флайдарта. Едва успях да се настаня и двамата с Андерс шляпнахме едновременно — той по таблото, аз по облегалката на предното кресло, за малко не го праснах по тиквата.
