храбър. Не особено опитен, но се мисли за гений по морска тактика. Преди седем години е пратен на Капка с чин всичко на всичко капитан втори ранг и, противно на очакванията за мирно време, успял да направи блестяща кариера. Прям в разсъжденията и вероятно в мислите. Айсберг без подводната част, всичко се вижда. Ако може да се вярва на слуховете, в последно време упорито го подкопават — оказа се недостатъчно гъвкав, не оправда нечии надежди. Сравнително честен, не злоупотребява. Изглежда развълнуван. Кратка победоносна война — ето за какво мечтае сега, откакто е надушил заплахата.
Къде да му намеря кратка и победоносна? — зачуди се Шеленграм и премести поглед върху следващия.
Антей Лавров-Печерски, адмирал, флагман на Втори, Спомагателен флот. Плешив, с гъсти посивели вежди. Ветеран от сраженията в епохата на Разделянето, от най-млади години служил само на Капка, участник в няколко сериозни кампании, облъчван, раняван многократно. Умерено образован. Опитен. Адмиралският чин е получил за успешни действия на три подводници в Екваториалната касапница, в самия край на войната. Смята отстъпването на половината акватория на планетата на Лигата, Унията и Независимите за свое лично поражение.
В същия дух възпитава и подчинените си, добави мислено Шеленграм.
Конрад Монтегю, вицеадмирал, командващ Отделната флотилия на граничната охрана. На средна възраст, мършав, с оредяла коса. Притежава най-скърцащия глас в цялото южно полукълбо. Гордее се с фамилията си, въобразява си, че е потомък на някакъв прочут флотски командващ от началото на Тъмните векове. Влиятелен. По численост на бойните кораби неговата разпръсната из цяла Капка флотилия многократно превишава Ударния флот на Мриш и е почти равна на Втори флот по бойна мощ, но далекобойността, разбира се, е по-малка. По характер търпелив, сдържан, продължително и с удоволствие се занимава със стратегическо планиране, смята се за виден теоретик на морската война. Но виж, подчинените му са разпуснати, ето тази Джилда Риенци например…
Джакомо Риенци, брат на споменатата Джилда. Командва цялата авиация освен ПВО на Шамандурата. Четирийсетинагодишен, набит, късо подстригана черна коса. Прилича на бурбон и го демонстрира на всеки и всички, но тепърва предстои да се разбере какво всъщност представлява. Самият факт, че успя да премахне двама свои предшественици за изумително кратък срок, говори за много скрити качества. Не е забелязан в редовете на ярките привърженици на войната, но това още не означава нищо.
И накрая последният… Шеленграм едва плъзна поглед към него и извърна глава. Любомир Велич, шеф на флотското разузнаване и контраразузнаване, пълнеещ красавец брюнет. Единствен от петимата не е адмирал, а само капитан първи ранг — земните бюрократи все отказват да приведат чина му в съответствие със заеманата длъжност. Поне на външен вид не си личи да изпитва комплекси от това, може би така дори му е по-удобно… трудно е да се каже. Приел е поста наскоро. От него се страхуват и вероятно не без основание — май това е всичко, което може да се каже.
Наистина са все акули, помисли Шеленграм. И петимата. Но бедата не е в това, че имат зъби и могат да хапят, а че тази петорка е елитът на властта. Тъкмо те, а не надутите чиновници, изобилно пращани тук от Колониалното управление, са движещият ремък за провеждането на земната политика. Сякаш нарочно подбират най-глупавите. И разбира се — на върха на планината — самият Адмиралисимус. Седим тук, чакаме го и си търкаме дъната на панталоните…
Наложи се да чакат само пет минути. През това време не беше произнесена нито една дума, само Монтегю си мърмореше нещо под нос и разлистваше папката си.
Най-сетне влезе едър навъсен побелял мъж с неподвижни черти на отпуснатото лице, съпровождан от новия флаг-адмирал — Шеленграм го виждаше едва за втори път и още не беше успял да му запомни фамилията. Напълно вероятно усилието не си заслужаваше, като се имаше предвид, че флаг-адмиралите на Адмиралисимуса се меняха дори по-често от командирите на Шамандурата.
Той стана, всички останали също. Негово превъзходителство Адмиралисимусът заобиколи масата, без да бърза, и се здрависа с всеки. Всяко негово движение беше внушително, но едновременно и някак недостатъчно — бавно и сковано. Грация на стенобитен таран, ако стенобитният таран въобще може да притежава някаква грация. Докато стискаше меката му месеста ръка, Шеленграм едва не се усмихна на това сравнение, но бързо се стегна и застина.
През последните години Адмиралисимусът бе грохнал забележимо. Изглежда, отдавна бе престанал да излиза на чист въздух, ограничаваше разходките си с охраняемата сърцевина на Шамандурата. Говореха, че прекалява с алкохола. Най-злите езици твърдяха, че в личните си покои Адмиралисимусът играе запалено с макети на параходчета — но злите езици дрънкат какво ли не. Може въобще да не са параходчета. Може да са войничета.
Маразъм. И не бе първа свежест — застарял. А беше време, когато Адмиралисимусът внушаваше страх. И умееше да си подбира качествени помощници… Лоша работа, когато властимащият престане да се интересува от подчинените си като обект за игра. Не дай Боже да доживея такъв срам, помисли Шеленграм.
След като се ръкува с всички, господин Адмиралисимусът се настани в услужливо побутнатото от флаг- адмирала кресло, отпусна тежко ръце на облегалките и покани останалите да се разполагат. Застъргаха подметки, изтропаха придърпани столове. Съблюдавайки субординацията, Шеленграм седна последен.
Стюард с незабележима външност — получовек-полусянка, чиято биография вероятно е била проверена по минути от контраразузнаването — безшумно поднесе минерална вода и изчезна. Вратата се затвори с тихо примляскване, като от тайна целувка. В продължение на десетина секунди подът едва осезаемо вибрираше — въздушните помпи отделяха мозъка на Федеративната зона от тялото със звукоизолирана вакуумна бариера; в същото време тройно дублираната хитроумна система за електронна сигурност щателно изследваше резиденцията на Негово високопревъзходителство за наличие на „бръмбари“ и бръмбароподобни устройства. След като не откри нищо, системата съобщи за това — с леко обиден тон, както се стори на Шеленграм.
— И така — констатира флаг-адмиралът с поверителен глас. — Изглежда, всички са налице. За съжаление отсъства съветникът по икономическите въпроси, в настоящия момент той е извикан в метрополията, но предполагам, че присъстващият тук господин Шеленграм ще ни даде необходимите сведения, ако възникне такава необходимост… Струва ми се, че можем да започнем. Нали?
— Мда — отвърна лаконично Адмиралисимусът. Лицето му остана неподвижна маска.
Петимата мълчаха като издялани от камък, избягваха да се поглеждат. Затишие пред буря… Никой не издаваше нито звук. Секундите се нижеха. Нещастният Хипел, най-слабата карта в колодата, нервничеше и си бършеше потното чело. Шеленграм си помисли, че вероятно тези секунди на мълчание, когато думата- детонатор все още не е произнесена, се струват столетия на всеки от седящите около масата. Освен на него. Да, единствено не и на него.
Монтегю се покашля сдържано и когато погледите на останалите се вторачиха в него, побърза да наведе глава. Не, този няма да се реши да започне. Кой ще е тогава? Може би Мриш, най-младият и решителен?
Да, Мриш.
— Кога, ако не сега? — поде флагманът на Ударния флот без встъпления. — Настъпи моментът да стоварим цялата си сила върху северните! По-изгодно време няма да има. Изпуснем ли го, няма да се върне — вярвайте ми. Ноктите ще си гризем…
Продължаваше да говори, а присъстващите се размърдаха, взеха да се настаняват по-удобно. Бедният Хипел, забравил да диша по време на общото мълчание, въздъхна шумно, хлъцна и се изчерви като ученик, изложил се пред големите чичковци.
— Толкова ли сте уверен в нашето превъзходство, Валдемар? — прекъсна го Лавров-Печерски. — Чакайте, не бързайте да ми отговаряте. И аз искам същото, което и вие. Всички го искаме, нали? Но, разбирате ли, ако ми е писано да се удавя, бих искал да се спусна към Вихрения пояс с мисълта, че гибелта ми ще допринесе за нашата победа, а не наопаки. Аз съм стар човек и мразя войните, които не могат да бъдат спечелени. Позволете да отбележа, че нашият флот превишава съвсем незначително по бойна мощ обединените флотове на Лигата, Унията и Независимите. Та пак ви питам, Валдемар — абсолютно ли сте уверен в успеха?
Мриш изпръхтя.
— Разбира се, че абсолютно. Разберете най-сетне, през цялото това време сме били в плен на
