Ама че странна работа. Той не забеляза — когато си с цереброшлем, не виждаш нищо наоколо, а аз продължавах да се чудя дълго след като стартовото натоварване изчезна. Откъде бих могъл да имам рефлекси не на дълбочинен, а на въздушен пилот? Истинска фантасмагория. Но нищо не измислих и махнах с ръка, какви ли не чудни неща се случват по широкия свят, ако вземеш да се замисляш над всяка аномалия, току-виж мозъкът ти заврял. През това време Глиста управлява уверено флайдарта, без да се суети, защото суетенето в мислите е най-големият враг на летеца, както и на дълбочинника.
Хубаво нещо е флайдартът. Ако не бях станал дълбочинник, непременно щях да се изуча за пилот, ама вече е късно. Над определена височина скоростта вътре въобще не се усеща, само виждаш как бялото слънце пълзи по хоризонта и неохотно се скрива зад него. Около два часа летяхме под нощно небе, сетне започнахме да се снижаваме, да гасим скоростта в атмосферата и веднага щом пламъците отвън утихнаха, гледам — съвсем на място се измъкнахме. А пък е красиво — от нощта право към изгрева. В умерените ширини океанът не е такъв като в тропиците или край екватора, въпреки че и там, и тук по водата често се носят маслени петна и щъкат дребни съдове. Още три минути полет над облаците и ето я — Шамандурата.
3.
Господин Гундер Шеленграм, водещ експерт в отдела за Перспективно планиране, наричащ себе си без сянка на ирония главната мозъчна гънка на организма, известен като Федеративната зона, обитаваше скромен, но доста приличен за чиновник от неговия ранг апартамент в надводната част на Шамандурата, на половин километър над ватерлинията и на километър под плоския връх на конуса. Космическите совалки кацаха на издатините над жилищна палуба Дзета–144, справедливо смятана за една от най-модерните; бойните машини на ВВС и транспортните платформи се базираха по-ниско. Тук нищо не можеше да подразни погледа на човек, решил да се полюбува на огнената ивица на залеза над пепелявосивата вода, при това не от екран, а през истински илюминатор; нищо не пречеше да излезеш от каютата и да се разходиш по наблюдателната площадка — не лична, обща, но забранена за служители от нисш ранг, да не говорим за редовите тъпанари и трюмната паплач.
Но днес господин Гундер Шеленграм надви изкушението да удължи пътя си по наблюдателната тераса до сектор Сигма и се възползва от най-близкия служебен асансьор. Честно казано, през последната година гледката на ширналия се океан му беше писнала до втръсване. В каквито и одежди да се пременя — да бъде ту ласкава и прекрасна, ту мрачна, свирепа и кипяща, водата си остава вода, а Шамандурата — Шамандура, и водата винаги ще е твърде много. Само новобранците обичат да зяпат океана.
И Шеленграм — донякъде.
Защото макар да му е писнал, океанът продължава да го привлича. От тази височина той прилича на зейнала очакваща бездна, с увисналата над нея Шамандура — гледка, от която лесно можеш да полудееш. Твърде далече е хоризонтът, прекалено силно въздейства върху наблюдаващия мисълта, че този океан няма нито бряг, нито дъно. Ветераните от цивилния персонал поголовно страдат от агорафобия — дават мило и драго да се сдобият с жилища във вътрешността на терминала, по-далече от обшивката и бездната зад нея, и с години не включват панорамните екрани… Не е трудно да ги разбереш.
Но сега океанът ще почака. Сутрешното бягане по траповете до площадката на флайдрома е напълно достатъчно за упражнение и съзерцание.
Шеленграм използва трийсетте секунди свободно падане в асансьора — от сто четиридесет и четвърта до нулева палуба, — за да се полюбува на вида си в стенното огледало. Красавец. Висок, стегнат, с мъжествен вид, дори и бръчките са на място — внушават на събеседника впечатление, че притежателят им е човек надежден, видял много през живота си и свършил още повече. Леко костелив, но това не се набива на очи. Относително младолик, на вид няма да му дадеш повече от петдесет. Тънки устни, едър породист нос, благородно посребрели коси, движенията — точни и уверени. Всичко излъчва аристократизъм. Потомък на викингите и техните жертви. Щателно избръснат. Костюмът съответства на целта на посещението.
Както винаги при спускането му заглъхнаха ушите. През четирийсет и трите секунди на хоризонтално движение на кабината — от периферията към оста на Шамандурата — господин Шелебнерг се мръщеше, преглъщаше на сухо, безуспешно търсеше по джобовете си бонбони за смучене и си мислеше, че започнеш ли да забравяш дребните неща, старостта чука на прага.
Контраадмирал Хипел — очакваше го във външната приемна — го укори:
— Закъснявате, Гундер.
— Не обичам да карам да ме чакат — отвърна сухо Шеленграм. — Сверете си часовника, Курт. Какво, да не би останалите вече да са се събрали?
— На практика да. Господин Адмиралисимусът се очаква всеки момент. Той е в личните си покои.
— Така и предполагах — рече Шеленграм. — Е, да вървим.
Дежурният адютант ги пропусна във втората приемна. Тук се наложи да прекосят контролната линия и един строг глас от тавана ги предупреди, че съществува опасност за живота им, в случай че посетителите не представят за идентификация имплантираните под кожата на дланта пропуски. Шеленграм и Хипел се подчиниха мълчаливо. В третата, вътрешната приемна, двамата предадоха розовите покани и бяха подложени на краткотраен, но обстоен обиск — началникът на охраната на Адмиралисимуса не се доверяваше особено на стражевата електроника. Господин Шеленграм се лиши от дихателния си филтър и електронния си бележник, с обещанието да му бъдат върнати след края на срещата. Контраадмирал Хипел направи опит да възрази.
— Безсмислено е, Курт, не си губете времето.
— Но какво си позволяват тези, Гундер? Ами вашият доклад? Записките ви?
Шеленграм се усмихна едва забележимо.
— Струва ми се, че доклад в обичайния му вид няма да има. А и какъв водещ експерт съм, ако не мога да дам исканата от мен справка за Капка, без да се допитам до „пищов“? Хайде, Курт, да влизаме.
— Така значи? Добре, Гундер, кажете ми, без „пищов“ — какъв е екваториалният диаметър на Капка по оста на най-големия прилив?
— Двайсет и шест хиляди петстотин и два и половина километра — отвърна Шеленграм с усмивка.
— Грешка. Цитирахте не екваториалния, а максималния диаметър. Добре, да продължим. Надявам се, че ви е известна числеността на обслужващия персонал на товарните ракетни силози на Шамандурата?
— Шейсет и трима души, седемнайсет андроида.
— Пак грешка — шейсет и един човека.
— Простете, Курт, но вчера пристигна совалката. Земята се е погрижила да ни прати технически персонал. Трима от тях са ваши, заповедта им вече е подписана. Що се отнася до ранения вчера при аварията във вашата епархия работник…
— И това ли знаете? — попита намръщено Хипел.
— Естествено. Та значи, предполагам, че вече е умрял или всеки момент ще издъхне, което няма отношение към нашия разговор. Резултатът е същият — шейсет и трима.
— Ех, Гундер, да имах вашата памет.
— Не завиждайте, а по-добре ми помогнете, ако нещо се обърка.
— Нали се разбрахме? Но и вие също…
— Естествено. Познавах всичките четирима командири на Шамандурата. От тях с вас се работи най- приятно.
— Благодаря, Гундер.
Около дългата маса от опушено дърво в работния кабинет на Негово превъзходителство Адмиралисимуса седяха петима. Кимнаха като на стари познати в отговор на поклоните на влезлите. Никой не се надигна, както и повеляваше разликата в чина и положението. Шеленграм и Хипел седнаха от края.
— Само акули са тук… — прошепна Хипел. Гундер Шеленграм го срита — мълчи, знам. Разглеждаше седящите открито, но се стараеше да не е прекалено безцеремонен. Познаваше ги добре и отдавна, известни му бяха опасни подробности в биографиите на някои от тях и нямаше никакъв смисъл да ги оглежда сега, за да разбере какво може да очаква от тях. Но навикът си е навик. Поглед — образ, няколко десетки думи. Картонче в несъществуващата картотека.
Ето този отляво — Волдемар Мриш. Адмирал, флагман на Първи, Ударен флот. Млад, напорист, лично
