— Ето тука. Ама бързичко.
— Е, колкото мога.
Вдигна крак, сякаш се готвеше да прекрачи прага, захили се и се дръпна.
— Какво се моташ?
— Размислих.
Ако се съдеше по физиономията на сержанта, той едва се сдържаше да не го шамароса за нахалството. Но очевидно това също не беше разрешено. Накрая изруга, вложи в простичките думи цялата ненавист на полицая към военния. Филип цъкна доволно с език.
— Красиво се изразяваш, цял живот бих те слушал. Между другото, забрави да ми благодариш.
— За какво?
— Как за какво? За измислицата. Аз се разходих, а и ти се поразсея. Какво, не ти ли омръзна да стърчиш там като пън?
Сержантът го обърна към коридора и го бутна силно в гърба.
— Върви обратно, тъпако. Ако не беше важна клечка, щях да ти дам аз една разходка…
В това можеше и да не се съмнява. Досега не беше чувал за кораб, на който екипажът и полицията да се разбират. Особено на Шамандурата. Не един офицер новобранец, доскорошен курсант, още несвикнал с мисълта, че Капка съвсем не е това, което си е представял, а петнайсет години служба на планетата не са петнайсет години спокойно плаване в земна хидросфера, след закономерна разпивка в бара и конфликт с полицията е бил принуден да си лекува бъбреците. Като Пьотър например. Затова пък и полицаите понякога случайно се подхлъзват на палубата и падат в океана, при това, кой знае защо, най-често в случаи, когато наблизо са се появили хищни водорасли или рояк крил.
Да млатне този нахалник с оковани ръце по тиквата и да иде да търси обяснения? След като помисли, Филип отхвърли тази идея. „Ако не беше важна клечка…“ Не, определено става въпрос за някакво глупаво недоразумение. Какво пък, нека да се разреши от само себе си.
А сержантът така и не можеше да се успокои — продължаваше да дърдори, докато крачеше зад гърба му. След като изброи личните му качества, се прехвърли към генеалогията на родителите и дедите му. Филип само се подсмихваше, без да се обръща.
Скучаещ матрос, вероятно свободен от вахта, подпираше стената на коридора и изпускаше димни струйки от разрешена безникотинова трева право в решетката на въздушния регенератор. Истински земен плъх подаде сива муцунка от отдушника вдясно. Търсеше скривалище. Профуча на зигзаг по коридора и се шмугна в ъгъла. Морякът изпуфка димно колелце и лениво подложи крак на чистача-андроид, който подприпкваше след плъха. Андроидът, очевидно с богат опит от подобни игри, ловко прескочи изпружения крак.
След като се прибра в каютата, Филип се изтегна на койката и заразтрива отеклите си от белезниците китки. В Центъра на Сумбава буквално гъмжеше от плъхове, особено в домакинския блок, което си беше съвсем разбираемо. Курсантите им организираха хайки по всички правила на военната тактика, трепеха цвърчащите твари с метли и крака на столове и ловяха бас кой колко ще успее да убие. И, разбира се, дори не помисляха, че само след една година — една земна година! — и обикновената мишка ще пробужда в тях сладка носталгия.
Да вървят по дяволите всички плъхове. Минало-забравено. Филип изсумтя, разсърден на себе си, и се помъчи да прогони спомените. По-важното сега бе да разбере какво означава този домашен арест. Не сполучи първия път, само ядоса часовия…
— Ей, ефрейторът! — провикна се. — Отдавна ли сте на рейд?
— Не е твоя работа. — Бравата на вратата изщрака, заключена отвън. — Ще ми се молиш ти пак за тоалетната…
Ами тоя тип е прав, помисли Филип. Интересно, кога ли ще го сменят? Погледна обезпокоено часовника.
Как можа да постъпи така глупаво? Трябваше да внимава!
Все пак не се стигна до срамни сцени — след три часа смениха намръщения пазач. Новият часовой, съвсем млад момък без нашивки, изглежда, се страхуваше до смърт от арестанта, но изпълни молбата му без никакви възражения. Филип използва удобния момент и повтори въпроса си с привидно небрежен тон.
— В рейд ли? — разтревожено попита момчето. — А, няма и едно денонощие. А преди това девет дена се мотахме на Петнайсети контролен. Скука… — Едва сега се усети и трепна. — Ей, не приказвай! Не е разрешено.
Не се наложи да повтаря — Филип повече не го заговори. Беше потънал в дълбоки размисли.
… А има за какво да се помисли, ако трябва да съм искрен. Този изплашен недорасъл полицай сам не осъзна каква важна информация ми снесе. Петнайсети контролен, както и останалите двайсет и три поста, наистина трябва да лежи в дрейф между екватора и тропика — тук няма съмнения. Но не подозирах, че е толкова близо. Едно денонощие в икономичен режим дотам и обратно — че той е на хвърлей място! Излиза, че докато съм се клатушкал из океана като коркова тапа в басейн, „Черният корморан“ е бил на пристан на някакви си хиляда и двеста мили от мен! И което е по-интересно, не е мръднал оттам през всичките девет дни на моя дрейф.
Стоял си, без да предприема нищо. А аз, глупакът, пусках сигнални ракети — на такова разстояние това е все едно на всеки час да ти крещят в ухото. Не са ме чули? Разказвайте тези приказки на децата. Писнало им е да ме слушат, операторите са псували, запушвали са си ушите… истината е, че са ме чули и не са си помръднали и пръста да ми помогнат.
Защо?
Че не се интересуват от чужденеца от зоната на Лигата, в това няма съмнения. Може би тактиката им е била да не позволят да бъдат засечени? С или без акостирала подводница на хидролокатор контролният пост изглежда по един и същи начин, аз ли не знам.
Хъм. Ако питат мен, най-разумно щеше да е да бяха потопили онзи, чуждия. Аз лично бих постъпил така — още преди нашата среща. При това „Корморан“ не е капсула, а мухоловка за такива насекоми като непознатия от А–233 — щяха да го потопят още с първия залп. От което следва, че въобще не са го забелязали…
Трудно е за вярване. Нещо повече — пълен абсурд! Режете ме, ако щете, на парчета, на дявола ме дайте, но не вярвам! Просто го оставиха да си тръгне, без да го притесняват, без да го подгонят. Иначе едва ли щеше да прояви чак такава наглост, че да изплува в близост до дрейфуваща капсула, която съвсем спокойно може да се окаже примамка…
А ако е била точно това?
При тази мисъл настръхнах. Излиза, че са ме използвали? Какво пък, да допуснем. Прилича, наистина. А с каква цел? Страхувам се, че точно това никога няма да узная, неведоми са пътищата на командването… Но пък си заслужава да опитам. И най-важното — защо капанът не се задейства?
А и досега не бях чувал за арест като моя. Вече се уверих, че не ми е позволено да излизам. Изглежда, тези, които са намерили насред океана лейтенант Алвело, сами не знаят какво да правят с него.
Мъгла, като зад полярния кръг. Нищо не може да се разбере, а и не е за мен тази работа.
И тук не издържах и се наругах наум. Май наистина съм слънчасал. Как да не ми е работа? Че чия е тогава? Кого захвърлиха да пукне насред океана — другиго ли? Някой трябва да отговаря за това, инак за нищо не ставам. Намерили глупак. Не зная кои сте вие, но по-добре да не се бяхте захващали с мен, сериозно.
След тази мисъл ми стана по-леко, макар нищо да не беше решено, само напрежението поспадна. Махнах с ръка и затворих очи да подремна, но в този миг почувствах сътресение. Нямаше съмнение, акостирахме.
Петнайсети контролен не е нищо повече от кръгъл самоходен пристан, голям плаващ тиган насред океана. Кей, митница, флайдром, метеослужба, океанографска лаборатория, складове, десетина ракетни силози за всеки случай — всичко това в една опаковка. Плава бавно, потапя се трудно, но от жълтия прилив или, да речем, от тайфун, докато все още не е тайфун, а тропическа депресия, може да избяга благодарение на системите за ранно предупреждение. Виж, някой по-сериозен хидротрус вече е неизбежна съдба, нищо не можеш да направиш, стоиш и се молиш. Някои дълбочинници от граничната флотилия
