— Щом е толкова важна, защо сме само петима? — попита щурмовакът Стасяк. — Защо да не нахълтаме с пълен екип от Сигурността, да обкръжим базата, да си пробием път и да смажем всичко, което мръдне?
— Защото Тринадесета база контролира цялото минно оборудване, разположено на Ансилай — спокойно отвърна Сайлънс. — Дори и в момента всички системи работят едва с трийсетина процента от капацитета си. Не бихме искали да рискуваме базата и още повече да влошим положението. Както есперката вече изтъкна, винаги може да се окаже, че това е обикновена разновидност на „ковчежната треска“ и целият екип на базата се нуждае само от малка приятна раздумка с психосектора на „Тъмен вятър“. Тук сме, за да открием какво става и да докладваме, а не да провеждаме изтребителна мисия срещу единствените хора, които могат нещо да ни обяснят.
— Разбрахме, Капитане — обади се Рипър, другият щурмовак. — Ще пипаме леко и меко, точно по инструкцията. Няма проблеми.
Сайлънс кимна отсечено и плъзна поглед по двамата щурмоваци. Люис Стасяк не се отличаваше нито с ръст, нито с тегло, беше само на двайсет и няколко години, но вече имаше вид на претоварен и похабен човек. Косата му беше малко по-дълга от обичайното, униформата му омачкана, а по лицето му се забелязваше някаква отпуснатост. Капитанът не пропусна тревожните признаци — Стасяк твърде дълго е бил далеч от истинска опасност или предизвикателство, загубил е закалката си и е станал безгрижен. Това беше и една от причините Сайлънс да го включи в разузнавателната задача. Ако нещо се объркаше, Стасяк нямаше да е кой знае каква загуба. Винаги си струваше да имаш подръка някой, когото да пожертваш, да го натикаш в опасното положение, преди сам да тръгнеш напред. Все пак по-добре беше да държи под око този човек. Мърлявите щурмоваци имат склонността да се пречупват при по-голямо напрежение, а когато това стане, проявяват гадния си навик да повличат със себе си на дъното всеки, озовал се наблизо в момента.
Алек Рипър обаче беше всичко, което липсваше на Стасяк. Личеше му, че е щурмовак от кариерата. На двадесет и девет години, четиринадесет от тях на служба, грамаден като градински клозет и двойно по- гаден. Стегнат и спретнат от остриганата глава до сияещите ботуши. Четири медала и три служебни благодарности за проявена храброст на бойното поле. Би могъл да стане и офицер, ако неговият Род имаше необходимите връзки. Вече два пъти проваляха повишението му, все за дързостта да настоява гласно, че по-висш военнослужещ е взел неправилно решение. А подобни постъпки не са проява на благоразумие, когато си в Службата. Особено пред свидетели. Според досието му Рипър беше добър войник и още по- добър боец, имаше изявена дарба за оцеляване. Ако някой се върнеше жив от тази задача, това щеше да е Рипър.
При условие, че изобщо има оцелели.
Другите не познаваха Ансилай. Ала Сайлънс я знаеше. Бе тук преди десет години, когато Ашраите изригнаха от гората в безбройни вълни, избивайки по пътя си всеки мъж и жена. Той помнеше ужасите, извършени от тях, но помнеше и още по-страшните неща, които направи, за да ги спре. Сега Ашраите бяха мъртви. Изтребени. Заедно с всяко друго живо същество на планетата.
Катерът внезапно се наклони, ревът на двигателите сякаш прекъсна за миг, преди да поднови обичайния си ритъм. Сайлънс свекавично завъртя креслото си и впи поглед в мониторите. Навсякъде грееха тревожни червени светлини, но още нямаше данни за някаква повреда. Той отново се свърза със сензорите и се озова сред привидно прозрачните стени на кораба. Тъмните облаци на бурята кипяха около катера, носеха се назад с почти недоловима бързина. Корабът пак се разтресе и стомахът на Сайлънс се сви от промяната на направлението и скоростта, извършена с безгрижно равнодушие към слабите сетива на хората. Лъскавите метални дървета се появяваха и изчезваха наоколо в един незабележим миг, но Капитанът вече долавяше, че катерът се стреми да избегне не само тях. Имаше още нещо в бурята. Нещо, което отдавна чакаше възможност да си отмъсти и въобще не се интересуваше от факта, че вече десет години е мъртво.
Свят на призраци.
— Щурмоваци, заемете се с оръдията! — остро заповяда Сайлънс. — Изследователко, включете се в сензорите и ми кажете какво виждате. Еспер, искам пълно псионно сканиране, докъдето се простира вашият обсег. Непременно трябва да знам какво има навън.
Лицата на щурмоваците станаха безизразни, щом двамата се включиха с присадките си към оръжейния контрол — вече виждаха само онова, което им показваха прицелните устройства. Студеното лице на Изследователката почти не се промени, докато се озърташе през внезапно изчезналите за нея стени на кабината. Есперката неуверено се обърна към Сайлънс.
— Капитане, какво точно да търся при сканирането?
— Нещо, каквото и да е, стига да е отвън.
— Но… там няма нищо, Капитане.
— Не е така — сряза я Сайлънс. — Там не е само бурята. Еспер, започвайте сканирането. Това е заповед.
— Слушам, сър.
Отведнъж очите на есперката се приковаха в една точка, лицето й остана безучастно, а съзнанието изскочи извън катера.
Бурята бушуваше около нея, безсилна да я докосне. Металните дървета пламтяха в мислите й като ослепителни фарове, пробили облаците, но тук-там гаснеха, когато управляваните от автомати машини изгризваха корените им. Освен дърветата в обсега на нейния есп4 нямаше нищо живо и все пак й се струваше, че усеща нещо до границата на съзнанието си, просто мигновени проблясъци на движение. Понякога чувстваше, че я наблюдават. Диана напрегна своя есп до предела на възможностите си, шареше до края на обсега, но така и не можа да види ясно онова, каквото и да беше. Ако въобще имаше нещо…
Стасяк се ухили неприятно, усещайки оръдията на катера, които се завъртаха в една или друга посока, покорни на мислените му заповеди. Четири разрушителя, последната дума на техниката и с пълен заряд, бяха разположени по корпуса на катера, готови да избълват унищожение по негова заповед… или каприз. Но отвън бяха само бурята, вихрите и неизброимите проклети дървета. Според данните на сензорите там нямаше нищо, по което си струваше да стреля. Потърси линия, която да не се подслушва, и се включи към присадката на Рипър.
— Ей, Рип, ти виждаш ли нещо?
— Не. Но това не означава, че то не е там.
— А, как пък не. Ако питаш мене, Капитанът щурее за глупости. Тоя свят е мъртъв бе, Рип, всеки го знае.
— Може. Сензорите нищо не показват. Но все пак усещам, че не сме сами тук. Искам те нащрек, Лю. Никак не ми харесва тая история. Почне ли някоя дивотия, не хаби изстрелите, прицелвай се внимателно. Да не забравиш, че тия оръдия се презареждат четири минути. А през това време всичко може да стане.
— Добре де.
Стасяк се размърда недоволно в креслото, опитваше се да гледа едновременно във всички посоки. След като Рипър спомена за това, той също започна да долавя нещо. То чакаше, гледаше, прокрадваше се на косъм извън обсега на сензорите. Съзнанието му леко докосваше командните системи на оръдията и чувстваше как отвръщат на контакта като тръпнещи хрътки, изпънали докрай поводите си. ИИ на катера бе програмиран да не се включва в управлението на оръдията, освен при най-тежки и опасни положения, за да не му хрумнат разни идеи. Но кибермозъкът също усещаше нещо и по свой начин жадуваше да предприеме някакво действие не по-малко от самия Стасяк.
Изследователката Фрост погледна Капитана.
— Всички данни от сензорите отрицателни. Не регистрират признаци на живот.
— Не съм и очаквал друго — каза Сайлънс, зареял немигащи очи в бурята. — Один, колко ни остава до кацането?
— Дванадесет минути и четиридесет секунди, Капитане — веднага отговори ИИ. — При условие, че нищо не наруши плана ми за полета.
— Один, спусни ни по-бързо — заповяда Сайлънс. — Щурмоваци, пълна готовност. Нещо идва.
И катерът неочаквано бе тласнат встрани, отхвърлен от пътя си, сякаш гигантска ръка се пресегна от нищото и му нанесе удар. Корабът се завъртя и затрепери, докато ИИ се бореше да предотврати сблъсъка с
