плътно скупчените дървета. Тъмните им великански силуети заплашително изскачаха от бушуващите облаци.
— Один, издигай силовия щит — добави Сайлънс спокойно и уверено, макар че кокалчетата на стиснатите му юмруци побеляха. — Щурмоваци, избирайте си мишените по-внимателно. Изследовател, какво виждате?
— Все още нищо, Капитане. Сензорите упорстват, че навън няма нищо.
— При нас е същото — напрегнато съобщи Стасяк. — Няма в какво да се целим!
Катерът се раздруса — нещо невероятно огромно блъскаше по силовия щит, отново и отново. Сайлънс впи поглед в мониторите, показващи нарастващия натиск от всички страни. Блестящите дървета профучаваха още по-бързо, ИИ бързаше да насочи кораба към площадките за кацане. Но въпреки нарасналата скорост невидимото мрачно присъствие не изоставаше и със злокобна решимост стоварваше удар след удар по силовия щит. Сайлънс се озъби и облиза сухите си устни.
— Щурмоваци, искам огнева бариера и от двете страни. Без прицелна стрелба. Веднага.
Отговорът на двамата бойци потъна в грохота на разрушителите, заслепяващи енергийни потоци изригнаха от катера, пробиха щита и пръснаха дърветата наоколо. Големи метални парчета се разлетяха като шрапнели. Но лишените от живот незнайни неща притискаха щита отвсякъде и устремът им нарастваше неимоверно с всяка изминала секунда.
— Сега оръдията ни са безполезни, докато се презаредят енергийните кристали — невъзмутимо отбеляза Изследователката. — Силовият щит обаче няма да издържи до кацането. Изчерпва все повече от мощта на кораба, а ние не разполагаме с достатъчно резерви. Освен ако не искаме да заседнем на тази планета. Капитане, какво е това отвън? Защо се изплъзва на сензорите?
Сайлънс се обърна към нея.
— Защото са мъртви. Мъртви са. Один, колко ни остава до кацането?
— Десет минути и двадесет и две секунди, Капитане.
— Когато ти дам сигнал, спусни силовия щит и насочи цялата мощност в двигателите. Прави каквото искаш, Один, но трябва да кацнем. Ако оцелеем дотогава, ще презаредим в Тринадесета база. Щурмоваци, готови за стрелба по моя заповед.
— Но там няма нищо! — възкликна Стасяк. — Няма по какво да стреляме!
— Лю, не вдигай шум — тихо го прекъсна Рипър. — Не забравяй, че на нас не ни се полага да разсъждаваме. Просто прави каквото ти казват офицерите. Този поне май има представа на какво сме се натъкнали.
Стасяк подсмръкна недоволно.
— Не ми плащат достатъчно, за да се забърквам в тия истории.
Сайлънс яростно се взираше в бурята, след малко се озърна към Изследователката.
— Нещо на сензорите?
— Нищо, Капитане. Никакви познати признаци на живот. Ако вярваме на уредите, тук сме сами. — Изследователката не отместваше от него студения си поглед. — Очаквахте това, Капитане, права ли съм? Затова и вие дойдохте с нас. Знаете какво е онова отвън.
— Да. Знам.
— Оръдията са почти презаредени, сър — съобщи Рипър. — Скоро отново ще бъдем готови за стрелба. Само ни посочете целта.
— Останете в готовност. Еспер, какво виждате? Еспер!
Бяха огромни и ужасни, запълваха съзнанието й, ослепителни като слънцето. Твърде странни, за да ги опознае, твърде неизмерими, за да ги възприеме. Сбираха се в бурята като древни богове на възмездието и блъскаха катера с мълнии. Диана Вертю се силеше да опази собствената си личност сред тази бясна ярост, но човешкото й съзнание беше само дребна и незначителна прашинка, попаднала в поле от неукротима, горчива ненавист. Тя се отдръпна зад психощитовете си, бореше се да отблъсне нечовешките мисли, които ревяха и виеха в бурята. Една по една нейните защитни бариери заставаха по местата си и тя отведнъж се върна в кораба. Капитан Сайлънс й крещеше.
— То е живо — промълви тя унило, умът й като че работеше бавно и тромаво, отново на обичайното човешко равнище. — Бурята е жива и ни мрази.
— Установихте ли контакт? — попита Сайлънс. — Можете ли да влезете във връзка?
— С какво да влезе във връзка? — остро се намеси Изследователката. — Ако навън имаше нещо живо, сензорите щяха да го засекат!
— Те са страшно големи — шепнеше Диана Вертю. — Огромни. Необхватни. Никога не съм се сблъсквала с такава ненавист.
— Опитайте се — настоя Сайлънс. — Точно затова ви взех. Да говорите с… с онова навън.
— Не — отказа Диана Вертю, в очите й горяха сълзи. — Моля ви. Не ме принуждавайте… толкова боли от омразата…
— Направете го! Това е заповед!
И Диана отново устреми съзнанието си навън, в бурята. Есперите винаги се подчиняват на заповедите. Обучението им имаше грижа за това. Онези, които не можеха или не искаха да се научат, просто не живееха достатъчно дълго, за да пораснат. Бурята беснееше. Колосалните тъмни мисли бяха навсякъде около нея и тя беше сигурна, че все още е жива, само защото е твърде дребна да я забележат. Но съзнаваше и как те бавно, тромаво започваха да долавят, че някой ги наблюдава.
Сайлънс се взираше в лицето на младата есперка, разкривено от ужаса, който съзираше вътрешният й поглед. Не си позволяваше да извърне глава. Ако тя умре или полудее, вината ще тежи на неговата съвест. Той разбираше какви рискове пое, когато настоя да я включат в неговата група. Тъничка струйка слюнка протече от ъгълчето на устата й, есперката изстена тихо. Сайлънс не откъсваше поглед от нея.
— Щурмоваци, искам още един прикриващ залп без прицелна стрелба. Один, свали силовия щит. Всички се дръжте здраво. Сега малко ще ни пораздруса.
Оглушителен грохот, разтърсващ ума по-силно от слуха — мрачните сенки се пресегнаха, без да ги спира силовият щит. Разрушителите изригнаха огъня си в бурята, но дори не ги докоснаха. Катерът се тресеше и подскачаше, подхвърлян като сухо листо в ураган. Метални дървета, дебели по три-четири метра, се стрелкаха през облаците и блъскаха по корпуса, но той бе проектиран да издържа преки попадения на разрушители и атомни взривове с ниска мощност, затова катерът лесно се справяше с ударите. Тътенът на двигателите ту се усилваше, ту замираше, докато ИИ се бореше отчаяно да следва определения курс. Капитанът се включи направо в уредите за управление и прехапа устни — оставаха им цели четири минути до Тринадесета база и площадките за кацане.
Носът на катера рязко се наклони, сякаш го притисна невъобразима тежест. Запищя разкъсан метал и корпусът отдясно се раздра, като че бе от хартия. Назъбени процепи плъзнаха по стената, сякаш оставени от великански нокти. Нещо се стовари върху корпуса и таванът на кабината хлътна навътре.
— Но там няма нищо! — закрещя Стасяк, юмруците му сляпо налагаха облегалките на креслото. — Няма нищо! Така показват уредите!
Рипър трескаво въртеше глава, устата му се отвори в беззвучно „не“. Погледът на Изследователката яростно се мяташе из беснеещата буря, едната й ръка се вкопчи в дръжката на оръжието, окачено на хълбока й. В бурята се носеха неясни форми, черни, изплъзващи се и невероятно огромни. Целият скелет на катера изпъшка, когато таванът хлътна още повече, притиснат от непоносим товар.
— Капитане, налягането спада — тихо съобщи ИИ в ухото на Сайлънс. — Нарушенията в целостта на корпуса надхвърлят възможностите ми да ги компенсирам. Вече не съм сигурен дали ще успеем да достигнем площадките за кацане. Разрешавате ли да прибягна до аварийно кацане?
— Не — отсече Сайлънс през присадката си. — Още не.
— Трябва да слезем, преди корабът да се разпадне! — настоя Изследователката.
Сайлънс я изгледа неприязнено. Досега не подозираше, че тя има достъп до командната линия.
— Още не — повтори той непоколебимо. — Еспер, говорете им, по дяволите! Накарайте ги да ви чуят!
Диана Вертю изключи остатъците от психозащитата си, остана гола и уязвима пред чуждото присъствие. Онези неща се струпаха край нея. Катерът изскочи от облаците и се понесе напред. Металните дървета летяха към кораба и изоставаха със замайваща бързина. Зловещи назъбени остриета сякаш минаваха на
