Саймън Грийн
Светът на призраците
В Тринадесета база нищо не помръдва. Вратите си остават затворени, асансьорите са заседнали, никой не пресича сенките. Примигващите лампи мъждукат и гаснат една по една, все по-плътен мрак се прокрадва по стоманените коридори. Малкото компютри, които още са включени в мрежата, бърборят свадливо помежду си в чернеещата тъма и накрая замлъкват сред спусналата се нощ.
В тишината, в мрака нещо шава.
ПЪРВА ГЛАВА
НЕЩОТО В БУРЯТА
Катерът на „Тъмен вятър“ пропадна под кораба-майка — проблясваща сребриста игла, забита в безкрайната нощ. За момент увисна над Граничния свят, наречен Ансилай, после носът му се наклони надолу, двигателите зареваха безмълвно и катерът се плъзна в бушуващата атмосфера като нож, проникващ в търбух. Соплата на двигателите пламтяха ослепително и с неудържимата си мощ тласкаха изящния кораб през освирепелите вихри. Мълнии се виеха край корпуса му, ветрове налитаха злобно отвсякъде, но нищо не успяваше да го тласне встрани от избрания курс. Той пронизваше кипящите облаци със самоуверена лекота, сякаш камък падаше към металната гора.
На Ансилай нямаше океани и планини, само безгранична суха равнина, покрита с ярко блестяща гора, която се простираше от полюс до полюс. Нейните великански метални дървета не познаваха листака и цвета, нито пролетта и есента. Надигаха се с милиони от сивата пръст, студени и безчувствени като безбройни лъснати пирони. Тук-там почти достигаха края на атмосферата, извисяваха се твърди и непоклатими сред нестихващите бури. Ветровете плющяха със злост по голите клони — щръкнали копия върху гладките безлични стволове. Виолетови и лазурни, златисти, сребристи и бронзови, дърветата сякаш се протягаха сред тътена и мълниите, за да посрещнат спускащия се кораб.
Капитан Джон Сайлънс седеше прегърбен в командирското си кресло и наблюдаваше сензорните монитори на таблото пред себе си. Данните се променяха зашеметяващо, твърде бързо, за да ги следи. Точно затова корабният ИИ1 управляваше спускането и Сайлънс нямаше какво друго да прави, освен да напряга очите си пред мониторите. Плътните кълбящи се облаци скриваха от погледа му дърветата, но ИИ ги засичаше чрез сензорите на катера и съответно променяше посоката и скоростта, преценяваше и решаваше, което продължаваше нищожна частица от секундата. И понеже ИИ можеше да обмисля и решава несравнимо по-бързо от Сайлънс, дори ако той бе в психовръзка с бордовите компютри, въобще не възникна съмнение кой от тях да пилотира катера. Но ИИ бе програмиран да щади човешките чувства и току-виж, накрая му позволи да го приземи, ако задачата не му се стори прекалено трудна.
Сайлънс се съсредоточи и се включи в корабните сензори чрез комуникационната си присадка. Внезапно стените на кабината около него избледняха — сензорите му предаваха симулация в реално време на заобикалящото. Мрачни, сякаш подпухнали облаци фучаха край катера със спираща дъха скорост, мълниите бясно целеха корпуса. Сайлънс трепна неспокойно, но запази невъзмутимото изражение на лицето си, за да не притеснява спътниците си. Бурята можеше да си беснее и бълва ярост колкото иска. Нищо не би могло да навреди на катера, докато е издигнат силовият щит. Лъщящите очертания на дърветата се появяваха и изчезваха по-бързо от мигване — според мятането на катера насам или натам по виещ се курс между металната гора към площадките за кацане около Тринадесета база. Вихрите на бурята бяха твърде плътни и тъмни, за да може да се различи самата гора, но въображението на Сайлънс му я представяше като гадна, безкрайна възглавничка за игли. Твърдите метални шипове сякаш го очакваха, същински колове, забити по дъното на ловен трап.
Тази представа го разтревожи, той изключи мониторите и завъртя креслото си, за да провери как се справят неговите спътници. Един добър Капитан никога не престава да се грижи за поверените му хора. На теория верността и подчинението вече бяха програмирани у тях, но вниманието никога не беше излишно.
Диана Вертю, младата есперка2 на кораба, явно страдаше от пристъпи на прилошаване заради внезапните промени в курса. До нея беше Изследователката Фрост, хладнокръвна и сдържана както винаги, едва ли не скучаеща. Двамата щурмоваци Стасяк и Рипър седяха зад жените и отпиваха поред от сива метална манерка. Сайлънс сви устни. Надяваше се тя да съдържа обикновен алкохол, а не някоя нова бойна дрога, забъркана в медицинските лаборатории. Официално от него изискваха да поощрява употребата им, но Капитанът така и не можа да повярва във вдъхваната от химикалите смелост. Винаги предпочиташе истинската. С времето действието на химикалите отслабваше.
— Скоро ще кацнем — изрече той с беизразен глас. — Не би трябвало да очакваме непосредствена заплаха, но все пак си отваряйте добре очите и ушите. Поради извънредното положение се наложи да тръгнем почти без разузнаване. Самата ни задача е достатъчно проста. Тринадесета база не отговаря на всички сигнали и повиквания. Работата ни е да разберем защо.
— Имам въпрос, Капитане.
— Да, еспер Вертю?
— Според данните в компютрите Ансилай е мъртъв свят. Тук не е останало нищо живо, след като всички местни видове са били изтребени по време на Ашрайския бунт преди десет години…
— Вярно е — потвърди Сайлънс, когато еспата се запъна.
— Но, Капитане, ако е вярно, ако на тази планета не е останало нищо потенциално опасно, за какво е цялата тази паника? Може би просто ги е хванала „ковчежната треска“3? Тук, в покрайнините на Империята, това се случва.
— Добър довод, еспер. Но преди четири дни Тринадесета база обяви висша степен на извънредно положение, издигна силовия екран и отряза съобщителните си връзки с Империята. А пък Империята въобще не обича да я отрязват. Така че ние отиваме да проверим какво се е случило. Не се мръщете, еспер, рано ще се набръчкате.
— Само недоумявах, Капитане — какво ще прави там Изследователката?
— Ъхъ — обади се Фрост, — и аз това се чудя.
Сайлънс се позабави с отговора, откровено оглеждаше двете жени. Те рредставляваха любопитна противоположност. Диана Вертю беше нисичка, стройна и златокоса и според Сайлънс много приличаше на своята майка — Илейн. Младата есперка току-що бе навършила деветнадесет години и излъчваше леко нахална невинност, каквато само юношите могат да си позволят. Но скоро щеше да се прости с това си качество в опитите да поддържа реда, законността и разума в покрайнините на Империята, из отскоро заселените Гранични светове. По новите граници бе трудно да срещнеш признаци за цивилизованост, още по-рядко законност, да не говорим пък за справедливост.
Изследователката Фрост беше само с няколко години по-възрастна от есперката, но разликата между двете беше също като между ловеца и неговата жертва. Фрост беше висока и с жилави мускули, дори отпусната в креслото изглеждаше опасна. Тъмносините й очи горяха на бледото, безучастно лице, обрамчено от късо подстригана кестенява коса. Друсането и тласъците при спускането в атмосферата като че въобще не я притесняваха, но така и трябваше да бъде. Изследователите бяха тренирани да понасят несравнимо по-тежки изпитания. И това отчасти обясняваше защо бяха толкова боеспособни убийци.
Сайлънс усети, че проточи паузата по-дълго, отколкото искаше. Приведе се напред в креслото и се намръщи, сякаш просто подреждаше мислите си, макар и да знаеше, че въобще няма да заблуди Изследователката.
— Вие сте тук с нас, защото не знаем какво ще заварим след кацането. Винаги съществува възможност някоя непозната чужда раса да е слязла на Ансилай. В края на краищата това е Границата и е известно, че тук звездните кораби понякога изчезват в мрака и никой повече не ги вижда. А чуждите раси са вашата специалност, прав ли съм?
— Ъхъ — потвърди Фрост. — Може и така да се каже.
— От друга страна — продължи Сайлънс, — Ансилай е планета, на която се добиват метали. А те пък са жизненоважни за Империята. Доста политически фракции биха спечелили, ако попречат на тукашното производство. И именно затова аз лично ръководя операцията.
