нежива материя, но като че е по-приспособена, по-цялостна.
— Но откъде се е появила? — Гарвана се намръщи. — Пришълците трябва да са я пренесли от кораба и все пак не са разполагали с достатъчно време да извършат толкова всеобхватни промени в структурата на базата. Пък и наглед това не е изработено, а израсло.
— Точно като кораба — кимна Фрост. — Каквото и да представляват тези форми, не са паразити. Съвсем определено личи, че имат някаква функция. Това е симбиоза. Различните системи работят съвместно за постигане на една цел. Цялостна екология, която изтласква и заменя предишната. И технологията на пришълците сигурно е изпреварила нашата с векове, щом постига своето толкова бързо. Капитане, трябва да се върнем в катера. Длъжни сме да предупредим Империята. Този чужд живот трябва да бъде унищожен до последната частица. Ако му позволим да се разпространи…
Сайлънс кимна.
— Один, още ли поддържаш връзката?
— Засега, Капитане. — Гласът на ИИ се чуваше слабо, но отчетливо. — Аудиосигналите достигат при мен съвсем ясно. Все още не съм в състояние да възстановя зрителната връзка, а с изчезналите щурмоваци нямам никакъв контакт. Нещо твърде сериозно се е случило или на тях, или на техните комуникационни присадки. Записвам всичко в текущия дневник на тази мисия. В случай че загубя всякакъв контакт с вас, ще излъча сигнал за обща тревога и ще обявя тази планета за поставена под пълна карантина.
— Благодаря — сухо отговори Сайлънс. — Но следващия път можеш да изчакаш заповед от мен. Все още ръководя изпълнението на мисията.
— Разбира се, Капитане. За да попълня дневника на настоящата мисия обаче, аз се нуждая от повече данни за структурните промени в Тринадесета база. Затова е наложително да проникнете във вътрешността й.
— Слушай, компютърче, щом си свършим работата — изрече ядно Сайлънс, — с тебе сладко ще си поприказваме аз ли съм началникът или ти. Тази раздумка никак няма да ти хареса. — Капитанът погледна останалите, запазваше спокойствие с усилие на волята си. — За съжаление ИИ е прав. Наистина се нуждаем от още информация и единственият начин да я получим е да продължим.
Млъкна и се взря в Диана, която видимо трепереше. Зениците й изглеждаха огромни на бялото като сняг лице. Тя усети погледа му и се поизпъчи. Скръсти ръце и изобрази подобие на усмивка.
— Добре съм, Капитане. Така си е. Опитвах се да сканирам района, но нещо ми пречи, то е тук. Още не съм уверена дали намесата е съзнателна. Не откривам нито Рипър, нито Стасяк, ала навсякъде наоколо има явни признаци на живот. Усещам целия етаж като джунгла, но не успявам да се съсредоточа достатъчно, за да различа отделни единици. В едно не се съмнявам обаче — че тук има и други освен нас. Някой ни следи.
— Не може ли малко по-точно? — Сайлънс внимаваше да запази невъзмутимия си тон. Не искаше да разстройва още повече есперката.
Диана прехапа устни.
— Капитане, тук има нещо живо. Не знам нито какво е, нито къде е. Но то знае, че ние сме тук.
Тя се запъна, като че искаше да добави още обяснения, но се отказа. Сайлънс изчака малко, обаче беше ясно, че есперката не желае да говори повече. Изглеждаше уплашена и все пак се владееше. Поне засега.
— Добре — рязко заключи той. — Навлизаме. Ако нещо мръдне, стреляйте. Нямаме приятели наоколо.
— Ами щурмоваците? — подсети го Гарвана.
— Най-вероятно са мъртви — беизразно промълви Сайлънс. — Иначе Диана или Один биха засекли присъствието им. Пътьом ще ги търсим, но те не са основната ни задача. Издирваме пришълците. Всичко друго минава назад.
— Естествено — сопна се Гарвана. — Намесят ли се интересите на Империята, хората винаги остават назад. Съмняваш ли се, първо стреляй, а после питай. Ако още има кого да питаш.
Фрост безучастно вдигна рамене.
— Прилагаме средствата, които дават резултат. Хайде да вървим. Не ми харесва да стоим дълго на едно място. Чудесна мишена сме.
Тя първа запристъпва по неравния под, другите я последваха. Жегата ги налягаше все по-тежко, кондензиращата се влага капеше от тавана като горещ дъжд. Заплетени и загадъчни, формите на непознатия живот избуяваха по стените. Месести гигантски венчелистчета цъфтяха от стъбла, слели кост и метал, внушителните сложни структури на живите механизми дишаха и се движеха към неизвестната си цел. Някои очертания почти навлизаха в границите на човешката способност да ги проумее, но оставаха неуловими за разума.
Стигнаха до част от коридора, запречена с плътна маса сиви паяжини. Наложи се да спрат, за да разсекат проход с мечовете си. Бавна и изтощителна работа — лепкавите нишки не отстъпваха лесно под ударите на остриетата. Понякога Сайлънс си въобразяваше, че забелязва проблясващи за миг светлинки, но другите нищо не споменаваха. Реши да не ги тревожи, преди да се увери. Лицето на есперката започна да се свива в гримаси, тя спираше, за да се вторачи напрегнато в нов вид израстък или механизъм.
— Вече си припомня — промърмори Гарвана на ухото на Сайлънс. — Наглеждай я.
После завиха зад поредния ъгъл, Диана се вцепени и запищя. Гарвана и Фрост светкавично скочиха напред, за да застанат между нея и опасността. Тя някак потисна втория си вик, но така се тресеше, че с мъка остана права. Сайлънс застана до нея, трудно се пребори с желанието да извърне поглед. Най-после откриха какво бе сполетяло изчезналия персонал на Тринадесета база.
Лесно познаха човешките форми и органи, пръснати по стените, смесени с чуждата тъкан и структури. Телата бяха разкъсани и събрани отново според неопределим кошмарен замисъл. Механизми, слети с мускули и ярки вени. Около кости се виеха нерви и кабели. Всеки орган, всяко сухожилие несъмнено още живееше и изпълняваше някаква функция в чудовищното цяло. Лицето на Стасяк зяпаше сляпо от подвижна сребриста паяжина. Нямаше очи, но до устата ритмично потрепваше мускулче.
— Живо е — тихо каза Гарвана. — Чувствам го със съзнанието си. Не би трябвало да съществува, но е живо.
— Също като кораба на пришълците — обади се и Фрост. — Съчетанието на живо и неживо ми напомня за киборгите. Биомеханична единица, която е много повече от сбора на съставните си части. Това работи, Капитане. То има своя причина да съществува.
Сайлънс се обърна към Диана. Отпусната отворена уста, невиждащи очи. Той се озърна към живата стена.
— Поне вече знаем съдбата на щурмоваците. Сигурно са ги хванали и… преработили пред нея. Нищо чудно, че е блокирала паметта си. — Той отново погледна есперката, но веднага наведе глава. Пустотата в очите й беше по-обвиняваща и от най-гневния поглед. — Но защо не са хванали и нея?
— Есперите имат уникални защитни механизми — студено отвърна Гарвана. — При опасност могат да използват своя есп, за да станат псионно невидими. Нито ги виждаш, нито ги чуваш. Дори да се блъснеш в тях, няма да усетиш. Явно е добра защита и срещу пришълците. Можеш да попиташ Диана, когато се опомни. Ако изобщо се възстанови.
— Окаже ли се, че не е в състояние да върви с нас, ще бъдем принудени да я оставим — заяви Фрост.
— Знам — отрони Сайлънс. — Знам.
Тръгнаха покрай стената, мъчеха се да откриват и запомнят подробности. Гарвана хвана Диана за ръка и тя вървеше с него, но лицето й си оставаше все така безизразно. Лампата още се рееше над хората и нейната безжалостна светлина разкриваше ужаса на живата повърхност до последната дреболия. Познати крайници и органи бяха включени като съставна част на чуждата технология. Полукълбо от мозък лъщеше влажно, пронизано от сребристи и сиви плетеници, до него пръстите на обезкръвена китка неспирно се свиваха и разгъваха. Очна ябълка блестеше мътно между медни тръби, по които избиваше пот. Безкрайна мрежа от вътрешности се виеше във всички посоки, смесена с оплетени златни и сребърни жички. Фрост разглеждаше всичко с хладнокръвно любопитство. Сайлънс не можеше и насила да откъсне поглед от стената. Гарвана повече внимаваше откъде да преведе Диана, която послушно го следваше.
Срещнаха още подобни стени, измъчващи сетивата им, и колкото по-навътре в трето ниво навлизаше
