групата, смесицата от жива плът и неразбираема технология ставаше по-явна, но и по-объркваща. В Тринадесета база преди нашествието бяха живели и работили сто двадесет и седем мъже и жени. Дори едно мускулно влакно от телата им не бе останало неизползвано.
— Но защо? — изрече Фрост накрая. — Какъв е смисълът във всичко това? Каква е целта? Щом пришълците са способни да постигнат нещо подобно, защо просто не са използвали… ресурсите на базата, за да поправят кораба си?
— Вероятно е претърпял твърде тежки повреди — предположи Гарвана. — Или пък тази… конструкция е същинската причина пришълците да дойдат тук. Трябва да потърсим още информация, да разберем положението като цяло. Засега само правим догадки.
— Длъжни сме да намерим пришълците — отсече Сайлънс. — Не бива да им се размине безнаказано.
— Капитане — тихо се намеси Один, — досега изучавах паметния кристал, открит в разбития чужд кораб, и най-после успях да проникна в записаната информация. Преработих я във възможно най- достъпната форма. Настоявам да се запознаете с тези данни веднага.
— Така да бъде — съгласи се Сайлънс. — Първо ги пусни за мен, после за Гарвана и Изследователката, а аз ще охранявам. Но бъди готов да прекъснеш незабавно предаването, ако се наложи.
— Разбира се, Капитане. Подгответе се за приемане.
Гледката пред Сайлънс затрептя и изведнъж беше изместена от странни картини, когато ИИ включи паметния кристал направо в комуникационната му присадка.
Високи кули, в стъклени въжета обвити, под тежко небе с цвят на живак. Сребристи облаци бавно се кълбят под твърде яркото слънце. Кулите стърчат в безкрайна равнина. По тях личат неясни вдлъбнатини, може би входове. Нещо живо се гърчи край основите и простира широки назъбени листа към лъчите на ослепителната звезда. Образите са размазани през променливите течения на гъста мараня.
Поредица от последователни картини, подробностите се променят, но сцената е все същата. Кулите овехтяват, но не рухват, нишките по тях се местят и потрепват от скоковете във времето. Още кули се надигат, за да запълнят равнината. Сенчести фигури никога не застиват в неподвижност, като призраци с мъгливи очертания влизат и излизат от кухините, разпростират се наблизо и далеч от кулите. Сякаш са наредени снимки, правени през определени периоди, за да създадат илюзията за движение.
Нещо говори, но не с думи. Наситена със смисъл информация.
Кулите са навсякъде, свързани с мостове от дантелени паяжини. Животът е навсякъде — скача, лети, набъбва. Няма свободно пространство. Времето минава. Избухва война между кулите. Пламтят огньове, вихрят се ужасни стихии. Мъртвите са навсякъде. Живите са навсякъде.
Огромни метални туловища, напълно различаващи се едно от друго, се появяват из равнината. Устремяват се в живачното небе и изчезват.
Сайлънс се олюля, когато образите се стопиха в съзнанието му. Щеше да падне, ако Фрост не бе го прихванала през раменете. Той се опря на нея за миг, стъпи устойчиво и кимна на Изследователката, за да я увери, че е добре. Почака, докато Один пусна записите за съзнанията на Гарвана и Фрост. Когато тримата се взряха един в друг, в очите им имаше нещо ново.
— Невероятно — промълви Фрост. — Една раса, една цивилизация, в която границите между живото и неживото, между одушевеното и механичното са се размили и вече са забравени. Там всичко беше живо, бореше се за място и оцеляване.
— И вече няма място за никого — допълни Гарвана. — Затова са построили или отгледали междузвездни кораби, тръгнали са да търсят нови светове. Нови планети, които да завладеят, да заразят, да пресътворят по свой образ и подобие. Точно това е започнало и тук. Преобразували са базата в нещо… по-приемливо за себе си.
— Не е само това — възрази Фрост. — Тринадесета база е вече като сигнален фар, който ще привлича още твари от тази раса. Трябва да бъдат спрени, докато са само в един от световете на Границата. Ако позволим да се пръснат… Длъжни сме да предупредим Империята. Пришълците трябва да бъдат изтребени.
— Не пришълците — каза Сайлънс. — Само този тук. Всеки от корабите носеше по едно същество. По- точно всеки кораб е представлявал едно същество. Почувствах това. Нашият натрапник е напуснал черупката си след катастрофата на кораба и си е създал нова среда тук, в Тринадесета база. Принудени сме да го открием и унищожим. Ако успеем. Не съм сигурен, че това е живот според нашите разбирания.
— Не бива да рискуваме — намеси се Фрост. — Не и при такава заплаха. Цялата ни раса е в опасност. Най-доброто решение е да се върнем на „Тъмен вятър“ и да смажем базата с атомно оръжие, за да не остане и прашинка.
Сайлънс се обърна към Гарвана, който му кимна замислено.
— Първо ще трябва да намерим силовия генератор, за да изключим екрана.
— Один, чуваш ли ни? — попита Сайлънс. — Докъде стигна с ремонта на катера? Можем ли да излетим веднага, щом изключим силовия екран?
— Съжалявам, Капитане — отговори Один, — но никъде няма да отидете. Всички сте били изложени на въздействие от страна на пришълеца. Съществува прекалено голяма вероятност да сте заразени. Не мога да позволя инфекцията да стигне и до „Тъмен вятър“.
— Один, това е пряка заповед от твоя Капитан — натърти Сайлънс. — Поддържай готовност да ни върнеш в „Тъмен вятър“, където можем да останем под карантина…
— Извинете, Капитане, но заложените в мен инструкции отменят вашата заповед. Вие ще останете тук. Отказвам ви достъп до катера.
Гарвана се засмя тихичко.
— Джон, нали това е основното правило на Империята? Всеки може да бъде пожертван. Всеки.
ДЕВЕТА ГЛАВА
НЕОЧАКВАНИ ЗАТРУДНЕНИЯ
Сайлънс безпомощно пропадаше в тъмнина без граници и дъно. В горчивия въздух ясно се усещаше миризмата на сяра и гореща кръв. Ярки светлинни кълба профучаваха край него като глави на комети. Чуваше гласове в мрака, гръмки и неразбирами, примесени с писъци и смях. Сайлънс не знаеше откога пада, но му се струваше, че е тук цяла вечност. Мяташе се, ръцете му отчаяно търсеха опора, в която да забавят безкрайното слизане, но срещаха само тъмата и свистенето на ледения вятър. Изкуствено си налагаше спокойствие, колкото и трескаво да бушуваха мислите му. Къде е, по дяволите, как е попаднал тук? Къде са другите? Къде е Гарвана?
— Точно до тебе съм, Капитане.
Внезапно се озова на тясна стълба, напуканият мрамор продължаваше надолу в нищото. Гарвана стоеше до него, хладнокръвен и безгрижен. Студените повеи рошеха косата му, издуваха наметалото като пляскащи криле. Той надникна в безкрая долу, после изви към Сайлънс очи, в които нямаше тревога.
— Предупредих те, Капитане. Такива пътешествия винаги са опасни.
— Пътешествия? — Сайлънс опита да прикрие смущението си. — Къде сме, Гарване?
— Където настоя да те отведа. В съзнанието на Диана Вертю.
Паметта му се върна като буен поток. Диана бе видяла щурмоваците да умират, разкъсани на парчета. Ужасът и чувството на вина, че е оцеляла, бяха притиснали непоносимо ума й и за да не полудее, тя бе избрала единствения път — да отрича случилото се. Бе забравила всичко, но после бе принудена да си го припомни. И за да не се сблъска отново с ужаса, тя бе избрала убежището на собственото си съзнание, където нищо не можеше да я достигне и нарани. Стоеше сляпа и безчувствена, най-после намерила спокойствие и сигурност.
Гарвана не успяваше да я докосне със своя есп, но предложи нещо. Беше рисковано и за Капитана, и за двамата еспери. Щеше да свали защитата си и пряко да свърже своето съзнание с Диана. Да превърне нейната болка в своя. „Ако ще проникваш в нея, искам и аз да съм с тебе, каза му Сайлънс. Все пак съм неин баща.“ Гарвана възрази, но Сайлънс не го слушаше. Нямаше избор. За да завърши успешно мисията си, имаше нужда от есперката. И в края на краищата тя му беше дъщеря.
