до границите на психиката си. Докато го изтласкваше, почувства как се засилва интересът му към нея, мислите му пропълзяваха през мислените й щитове, усещаше ги като червеи по лицето си. Усилията му нарастваха заплашително, но Диана бе обучена да понася и по-страшен натиск.
Увереността й укрепна, вече знаеше, че сам по себе си пришълецът не е толкова могъщ. Истинската му сила се криеше в черупката, която градеше около себе си, във властта му над живите части от мрежата. Диана отстрани от мислите си всички останали гласове, фокусира вниманието си само върху пришълеца и му показа докрай дарбата си. Психическите му процеси кипяха около съзнанието й, мрачни и сложни, напълно чужди на всичко човешко. Колкото и да се напрягаше, девойката не успя да открие никакъв смисъл в тях. Тя се съсредоточи в едно-единствено послание: „Ако ме искаш, трябва да дойдеш и да ме хванеш. Твоята паяжина не може да ме види и ако ти не дойдеш, аз ще те намеря. И ще те убия.“ Пришълецът изведнъж прекъсна връзката, Диана отново събра съзнанието си във фокус и отвори очи. Другите я гледаха с очакване и тя кимна самоуверено, опитваше се да покаже, че владее положението като истински професионалист.
— Вече знае къде съм. Капитане, по-добре да тръгвате веднага. Скоро ще се домъкне тук.
Сайлънс се усмихна.
— Диана, остава само да ми дадеш направлението.
Тя предаде схемата на трето ниво, получена от ИИ, обозначи къде се намираха в момента и показа центъра на чуждата мрежа. Сайлънс и Гарвана запаметиха информацията и Диана прекъсна връзката. Сайлънс изчака търпеливо дъщеря си да научи как да включва новата лампа, открита от Изследователката, после заедно с Гарвана тръгна по коридора, а тяхната лампа подскачаше над главите им като блуждаещ блатен огън. Диана и Фрост постояха за миг в неловко мълчание, после Изследователката седна на пода, измъкна меча си от ножницата и постави острието на коленете си.
— Можем и да си отдъхнем, докато чакаме пришълеца да си покаже муцуната. Предполагам, че твоят есп ще ни предупреди достатъчно рано?
— Разбира се.
Диана се поколеба и седна до Изследователката. Не й беше много удобно на твърдия под, но искаше да даде почивка на краката си.
— И сега какво ще правим? Ще чакаме ли?
— Именно. Нямаме друго занимание, преди да се появи онази гадина. Отпусни се. Пести силите си. Ще ти потрябват.
— Според вас как изглежда това същество? — смутено попита Диана. — Никога не съм виждала представител на друга раса. Искам да кажа, на живо.
— Всякакъв може да е — безгрижно отвърна Фрост. — Тук нищо не съвпада с онова, което познавам. Вероятно е страшен грозник. В нашите очи повечето чужди раси са такива. Недей да се тревожиш за това. Щом се покаже, ще му пробия една дупка с разрушителя и после ще ми помогнеш да го насека на хапки. Няма проблеми.
— Но как успявате да запазите спокойствие, да сте толкова невъзмутима? Та това същество е избило всичко живо в базата, за да разкъса труповете и да ги вмъкне в живата си компютърна система. Няма да се бием с обикновен побеснял звяр. Това е мощен и развит разум, ще се стреми да ни унищожи.
— Аз съм Изследовател — заяви Фрост. — Обучена съм да побеждавам и в такива сблъсъци. Диана, уплашена ли си?
— Да — каза есперката. — Страхувам се.
— Добре. Страхът ще ти даде допълнително предимство. Увеличава притока на адреналин в кръвта и изостря реакцията ти.
— А вие боите ли се?
— Сигурно, доколкото съм в състояние да изпитвам страх. Изследователите нямат истински чувства, а само бледо ехо, спомени за емоции. Резултат от обучението.
Диана кимна.
— Обучение! Обичайното лицемерие на Империята, когато говори за контрол на съзнанието. Моето обучение започна, когато бях на шест години. Кога да използвам силата си и кога ми е забранено. И за кого да работя. Още в самото начало ни дадоха да разберем, че ако не научим всичко, и то бързо, ще бъдем убити. Империята нямало да търпи бунтуващи се и неукротими еспери. Шест години — прекрасна възраст да ти набият в главата, че си смъртна. Но пък ти внушават много ясна представа за бъдещето. Най-важно е да изпълняваш заповедите, за да имаш някакво бъдеще.
Правиха и опити с присадки за контрол над съзнанието, но не успяха да създадат модел, който да не пречи на есперите да си вършат работата. Затова се задоволиха с добрата стара дресура на психиката. Обучаваха ме с всички средства, само дето не ми накълцаха и мозъка.
Поседяха в мълчание, без да се гледат.
— И аз започнах горе-долу на същата възраст — проточи Фрост. — За да се надхитряме успешно с чуждия разум, отказваме се от много неща, които са присъщи на хората. Емоции, съвест, приятелство. Нашето обучение създава бойци, съвършени машини за убийство, за да пребъде величието на Империята. Вече почти нищо не чувствам, освен когато се сражавам. Имала съм любовници, но не обичах никого от тях. И нямам приятели, нямам семейство, нямам нищо освен работата си. Ако не друго, поне е безкрайно интересна.
— Само това ли имате? — обади се Диана. — Работата и убийствата?
Фрост вдигна рамене.
— Стига ми. Еспер, не бива да очакваш много от живота. Трябва вече да се примириш с това.
Диана се усмихна за миг.
— Знаете ли, приличаме си повече, отколкото предполагах. Вие се занимавате със смъртта, а аз с живота, но всъщност сме двете страни на все същата монета. И на двете са ни отнели детството и са превърнали живота ни в нещо, което децата не биха могли да проумеят. Вероятно и двете ще умрем в служба именно на хората, които са ни съсипали.
Фрост поклати глава.
— Не, еспер, ти въобще не ме разбираш. Харесва ми, че ме направиха такава. Аз съм силна и бърза, нищо и никой не може да ми се опре. Аз съм най-съвършената бойна машина, която можеш да срещнеш. Да, причинила съм гибелта на цели цивилизации, убивала съм хора и други твари с голи ръце. И само когато се бия и убивам, аз се усещам истински жива. Също като наркотиците, но за разлика от тях не омръзва. Ти не би могла да разбереш какво е да знаеш, че си най-добрата. Аз съм върховното олицетворение на Империята, на нейното могъщество и устрем. И за да постигна това, трябваше да се откажа от някакви бледички чувства. Само биха ми пречили на работата.
Ти си различна. Не се гордееш с това, че си еспер. И ако можеше, още сега би се отрекла от дарбата си. За да станеш нормална. Но аз няма да се откажа от себе си и ще убия всеки, който би опитал да ме промени. Еспер, прекалените размишления само пречат. Животът е по-лесен, когато не ти го усложняват емоции и съвест.
Диана я погледна непреклонно.
— Отнеха ми всичко друго. Няма да се откажа и от това. По-скоро бих умряла.
— Може да ти се случи скоро — отбеляза Фрост, обърнала лице към тъмния коридор. — Нещо идва.
С едно-единствено грациозно движение Изследователката се изправи, вдигнала меча. Диана стана не толкова ловко и се заоглежда трескаво. Не беше възможно пришълецът вече да е тук. Не би могъл. Нали нейният есп трябваше да го открие предварително. Освен ако и чуждият разум владееше изкуството на псионната невидимост. Значи щеше да стане по-интересно, отколкото й се искаше.
Фрост тупна по гривната на лявата си ръка и силовият щит се появи с бледото си сияние и гръмко бръмчене. Диана издигна своя есп и предпазливо провери околността. В базата цареше тишина, вече не чуваше несвързаните гласове. Пришълецът също се бе оградил с психозащита. Диана побърза да прибере съзнанието си и да се предпази. На теория защитата й би могла да отблъсне всяка псионна атака, включително и психобомба, но досега не бе проверявала издръжливостта си в истински сблъсък на волята. Надяваше се пришълецът да не долови това. Озърна се към Фрост и отново се окуражи от очевидния професионализъм и самоувереност на Изследователката. Сети се за нещо.
— Ако пришълецът ни нападне, няма ли разрушителят да ви послужи по-добре от меча?
