В тъмата проблясваха светкавици, избледняваха и чезнеха. Пискливи нечовешки гласове се обаждаха и затихваха. Поривите на вятъра налитаха от нищото и отминаваха.
— Всяка светлина е мисъл — меко изрече Гарвана. — Всеки глас е спомен. А усилването и отслабването на вятъра е израз на волята й. Сега сме част от нейната крехка психика. Или ще намерим лек за лудостта й, ще я убедим да живее в мир с паметта си, или никога няма да излезем оттук.
— Откъде се появи тази стълба? — попита Сайлънс повече заради облекчението да чуе своя глас.
— Това е творение на съединените ни съзнания. Символ на устойчивост, за да се чувстваме по-уверени. Капитане, очаквай да срещнеш странни неща тук. Съзнанието работи със символи. Особено ако се занимава със събития, за които всъщност не желае да мисли.
Той погледна надолу, Сайлънс също. Недалеч от тях стълбата изведнъж свършваше с призрачно потрепващо сребристо поле, простиращо се навсякъде. А в подножието й имаше голяма къща с бели стени, зад прозорците й горяха чудновати огньове.
— Това е съзнанието на Диана — обясни престъпникът. — Каквато сама се възприема. Трябва да влезем в къщата, за да поправим стореното й зло, ако можем. И най-добре да побързаме. Проблемът не е във времето. Няколко дни тук вероятно ще означават броени секунди в действителния свят. Но е опасно да се застояваме в нейното съзнание. Тук е всичко, от което се страхуваме, и нищо не ни предпазва, освен силата на собствената ни воля. В това място няма правила, Капитане, а само различни степени на необходимостта.
— Тогава да си вършим работата. — Сайлънс тръгна по стъпалата към голямата бяла къща.
Доближаваха я съвсем бавно, сякаш тя не желаеше да приема посетители. Сайлънс започна да долавя нечие присъствие в мрака. Огледа се уж небрежно, но тъмата отблъсна усилията на сетивата му с презрителна лекота. Чуваше тежко, равномерно дишане и нещо като пляскане на грамадни криле. Звуците долитаха първо от едната му страна, после от отсрещната, все по-наблизо, все по-силни. Усещаше суха горещина да полъхва от скриващата всичко черна пелена.
— Не се впрягай, Капитане — тихо се обади Гарвана. — Каквото и да е, трябва да го отбягваме. Съсредоточи се в къщата. Само тя е важна.
Внезапно се озоваха на края на стълбата, къщата надвисваше и сияеше като луна. Голямата постройка беше старомодна и странно стилизирана, като че изградена повече за красота, а не за да живее някой в нея. Смущаващите светлини бяха изчезнали, зад прозорците се таеше само мракът, превърнал се в безброй внимателни погледи. Ледена тръпка прониза Сайлънс, най-после осъзнал пред какво стои. Къщичката за кукли, подари я на Диана за петия й рожден ден. Когато още беше негово дете, преди Империята да му я отнеме. Вторачи се във вратата пред себе си. Голяма гладка плоча от дърво, без дръжка и звънец.
— Сега какво да правим? — попита той.
Ехото от гласа му затихваше в безкраен тревожен шепот.
— Ще влезем — безстрастно изрече Гарвана. — После ще говорим с Диана, поне с онази част от съзнанието й, която предпочете да ни покаже. Не можем да я принудим насила да се върне с нас. Трябва да я убедим. Може и да успеем.
Той пристъпи напред и уверено почука на вратата. Звукът отекна кухо и плоско, съвсем неподходящ за врата на дом. Гладката плоча бавно се завъртя и откри ярко осветен коридор. Сайлънс се обърна към Гарвана, който му посочи да влезе пръв. Той решително тръгна напред, Гарвана го следваше само на една крачка. Вратата се затвори зад тах, неумолимо и сякаш завинаги. Простиращият се пред двамата коридор беше невъзможно дълъг. Не можеха да определят откъде иде светлината. По коридора на равни разстояния бяха разположени врати.
— Съзнанието е лабиринт — промълви Гарвана. — Нека се надяваме, че няма да срещнем Минотавъра.
— Може и да няма.
— Винаги има Минотавър. Ако имаме късмет, първо ще намерим водач.
Къщата сякаш ги слушаше през цялото време в очакване да чуе съкровеното слово. Наблизо се отвори врата и от стаята излезе малко дете. Шестгодишната Диана в празничната си рокличка. На челото й личаха изгаряния от електроди.
— Позна ли видението, Джон? — попита Гарвана. — Знаеш ли защо от всички свои образи тя пожела да ни покаже този? Така е изглеждала на самата себе си, когато Империята я е обучавала как да си служи със своя есп. По-точно — кога да не го използва. Първото, което внушават на всички еспери, е послушание — да прибягват до еспа си само по заповед. Насаждат им смъртен страх от всяка болка, за да ги държат в подчинение — дълъг и мъчителен процес, единствената причина да го прилагат е, че дава резултати. Никой не споменава думата „изтезания“. Нали есперите нямат никакви права. Те са апарати, употребяват ги или ги захвърлят според обстоятелствата. И ако това означава да сложиш електроди върху челото на едно дете и да пуснеш високо напрежение… е, нали за да изпържиш омлет, трябва да счупиш яйцата и така нататък. Не, Капитане, не извръщай глава. Това е твое дело.
— Не знаех — прошепна Сайлънс.
— Не си искал да знаеш. Затварял си очи пред очевидното, запушвал си уши за слуховете, повтарял си наум, че всичко е за добро. Джон, ти си пратил дъщеря си в ада и част от нея завинаги ще остане там, във вечното страдание и вечния вик от болка. И трябва да преминем през това, за да стигнем до нея. — Гарвана се наведе нежно към момиченцето. — Диана, искаме да говорим с тебе. Можеш ли да разговаряш с нас?
Детето се обърна, протегна им ръчички и ги поведе по коридора. Малката ръка беше топла и мека, съвсем истинска в пръстите на Сайлънс. Призраци идваха и тръгваха редом с тях, бледи безмълвни хора, които са били важни за Диана през краткия й живот. Сайлънс не позна никого. Фигурите отминаваха в смразяващо мълчание, вглъбени в себе си, мислите им ги отнасяха незнайно къде. Някои имаха белези от електроди по кожата си. Някои пищяха безмълвно, някои несъмнено бяха луди. И твърде много от тях бяха деца.
Сайлънс изви глава към вратите, край които вървяха — ту затворени, ту не. Стаите пазеха моменти от миналото на Диана, уловени като мушици в буци кехлибар. Почти винаги — сцени на страдание, физическо и душевно. „Джон, ти си пратил дъщеря си в ада.“ Не искаше да гледа, но се принуждаваше. После стигнаха до затворена врата, зад която малко дете ридаеше неспирно, без надежда и утеха. Сайлънс спря. Гарвана и Диана застанаха до него. Капитанът закова поглед във вратата, пръстите му неволно се свиха в юмруци, струваше му се, че ако влезе вътре, ще спаси своето дете и ще премахне извършената злина. Гарвана впери в него пронизващ взор, в очите на престъпника се мярна сянката на страха.
— Джон, нищо не можеш да направиш. Слушаш миналото. Вече се е случило. В дълбините на съзнанието ни всичко плашещо и нараняващо си остава завинаги и чака сгоден случай пак да се вкопчи в нас. Ако отвориш вратата и пуснеш на свобода онова, което е там, отново обричаш Диана да живее в ада, а и нас заедно с нея. Махни се оттук, Джон. Сигурно ще се натъкнеш и на по-лошо, преди да стигнем до сърцевината на психиката й, дълбоко стаения център на нейното „аз“, който никога не заспива.
— Не биваше да сме тук — изпъшка Сайлънс. — Това е по-страшно от намеса в личността. Има неща, които никой не бива да вижда и помни.
— Прав си. Но нямаме избор. Диана се е скрила твърде дълбоко в себе си, за да намери пътя към света без помощ отвън. Дори не съм уверен, че и ние можем да се измъкнем без съгласието й. Ако се опитам да го постигна сам, или ще унищожа психиката й, или ще стане дори нещо по-лошо. Казах ти всичко това, преди да започнем. Малко е късно за угризения.
— Тя ми е дъщеря, Шон.
— Не, Джон. Ти си се отказал от всякакви права върху нея, когато си я предал на психоманипулаторите на Империята. Трябва да продължим, Джон. Да навлезем по-дълбоко.
Сайлънс кимна сковано, позволи на дъщеря си и на някогашния си приятел да го водят по коридора. Около тях се вихреха изгубени в миналото призраци, отминаваха неизброими врати. Стигнаха до една, зад която някой изливаше в крясък своя бяс и ненавист. Тежко и могъщо тяло връхлиташе вратата, дебелото дърво вече се пукаше. Диана настойчиво дръпна ръката на баща си.
— Не спирай тук. Опасно е. Тя може да излезе.
Сайлънс се остави да го водят, пак тръгнаха по коридора. Светлината постепенно отслабваше и подът под краката му вече не беше толкова устойчив. От тъмнината излязоха Рипър и Стасяк, зад тях оставаха
